Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (9)

Поданиците трябва да вярват, че владетелят е по-велик от тях, иначе защо ще го следват? А пък владетелят трябва да е умел във външната показност, за да даде на хората си хляба и зрелищата, от които те имат нужда.

Дук Паулус Атреидски

Седмиците на подготовка за заминаването сякаш профучаха в смътен поток за Лето. Опитваше се да натрупа запас от спомени, които да му стигнат цяла година, да запечати в паметта си гледките от дома на неговия род. Щяха да му липсват влажният солен дъх на Каладън, мъгливите сутрини, мелодичното шумолене на дъжда следобед. Как би могла мрачната и безцветна планета на машините да се сравни с всичко това?

Сред многото дворци и резиденции за отдих тъкмо Каладънският замък, кацнал на висока канара над морето, беше мястото, с което Лето се чувстваше сраснал. В този замък беше и истинското средище на властта. Когато след време сложи на ръката си пръстена с дукския печат, ще бъде двадесет и шестият поред атреидски дук в този замък…

Майка му Хелена прекарваше много време в суетене около него, виждаше поличби в какво ли не и неуморно му цитираше важни според нея текстове от Оранжевата Католическа Библия. Беше разстроена, че ще се прости със сина си за цяла година, но не би си позволила да се опълчи срещу волята на дука, особено пред свидетели. Личеше й колко е угрижена и Лето се досещаше за причината на измъчващата я тревога — как тъй Паулус бе избрал да изпрати момчето точно на Икс?

„Това място е истински мравуняк на подозрителни новости“ — бе споменала веднъж тя, когато съпругът й не можеше да я чуе.

„Мамо, а не се ли дразниш просто защото Икс е основният съперник на династията Ричиз?“ — бе попитал Лето.

„Не е в това проблемът! — Пръстите й, нагласящи елегантната му яка, застинаха за миг. — Родът Ричиз разчита само на отдавнашните, проверени и допустими технологии. Никой не би дръзнал да оспори техния стремеж да се придържат към заветите на джихада. — Строгите й очи изведнъж плувнаха в сълзи. Погали рамото на сина си, който напоследък почти се бе изравнил с нея на ръст. — Не искам да загубиш невинността… или дори душата си. Залогът е твърде голям.“

По-късно, по време на спокойната семейна вечеря в трапезарията (поднесоха им задушена риба и бисквити), Хелена отново се примоли на дука да изпрати сина им другаде. Паулус обикновено се подсмиваше на безпокойството й, но кроткият й отказ да се съгласи с доводите му сега го докара до истинска ярост.

„Доминик ми е приятел и — в името Божие! — не бих търсил по-добър наставник за своя син!“

Лето се смути от упоритостта на майка си, но въпреки това подкрепи дука.

„Мамо, самият аз искам да отида там. — Остави полека приборите до чинията си и си послужи с присъщия за нея израз: — Това е за мое добро.“

Паулус бе вземал много решения за възпитанието на Лето, от които Хелена се възмущаваше — пращаше момчето да работи със селяните, водеше го да побъбрят с жителите на града, позволяваше му да се сприятелява с хора от простолюдието, поощряваше го да върши черна работа без никакво притеснение. Самият Лето виждаше, че това е разумно, защото някой ден именно той ще бъде дукът, но Хелена измисляше всевъзможни възражения и често се позоваваше на Оранжевата Католическа Библия.

Майка му не се отличаваше с търпение и се отнасяше хладно към единственото си дете, макар че се държеше с него безупречно при официални церемонии и публични срещи. Постоянно се занимаваше с външността си и не пропускаше да заяви, че за нищо на света не би родила отново. Отглеждането на един-единствен син и управлението на дукското домакинство и без това отнемаха твърде много от скъпоценното й време, което иначе би могла да посвети на Библията и други религиозни текстове. Нямаше съмнение, че Хелена го е родила само заради дълга си към династията Атреидес, а не за да му се радва.

Нямаше и нищо особено чудно в желанието на дука да търси компанията на жени с не толкова чепат характер…

Случваше се нощем Лето да чува гръмките им спорове дори през дебелата, направена от многослоен елакски тик, врата. Лейди Хелена можеше да си възразява до припадък срещу заминаването на сина им за Икс, но именно старият дук Паулус олицетворяваше атреидския род. Думата му беше закон и в замъка, и навсякъде по Каладън въпреки опитите на съпругата му да го разубеди.

Лето знаеше, че са сключили брак по сметка — всъщност сделка между две от Великите династии в Ландсрада. Отчаян ход в търсене на престиж за потъващите Ричиз, докато за атреидската династия пък оставаше надеждата известният с технологичните си постижения род да си възвърне миналото величие.

„В благородните династии няма място за замайването и романтиката, в които по-дребните хорица изпадат, подтиквани от хормоните си“ — бе натъртила веднъж лейди Хелена, докато му обясняваше политическите аспекти на брака.

Лето разбираше, че същото предстои и на него. Баща му напълно подкрепяше съпругата си по този въпрос, дори беше още по-настойчив.

„Момко, помниш ли първото ни правило?“

И той трябваше да повтори познатите думи:

„Не се жени по любов, иначе ще съсипеш династията си.“

Четиринадесетгодишният Лето още не се бе влюбвал, макар вече да изпитваше поривите на страстта. Баща му открито го подтикваше да се закача със селските момичета, дори да се впуска в интимни игрички с по-привлекателните измежду тях, но никога нищо да не обещава. Като несъмнен наследник на династията, момчето се досещаше, че дори да се влюби, едва ли ще е в жената, която ще избере за съпруга…

Една сутрин — седмица преди отпътуването — старият дук стисна рамото му и го поведе със себе си на обиколка. Слязоха само с неколцина стражи в крайбрежното градче под замъка. Дукът пазаруваше сам, поздравяваше поданиците си и те му отвръщаха със същото. Под бледосиньото небе сега той се смееше някак по-охотно, излъчваше заразително прекрасно настроение. И хората се усмихваха, когато този сърдечен мъж минаваше покрай тях. Вървяха край сергиите за зеленчуци и прясна риба, разглеждаха превъзходните гоблени, изтъкани от влакна на понджи и огнени нишки. Паулус често купуваше от пазара разни дрънкулки за съпругата си, особено след поредната свада, но май не познаваше достатъчно добре предпочитанията на Хелена и рядко сполучваше в избора.

Пред една сергия със стриди старият дук спря внезапно и се вторачи в рехавите облачета по небето. Явно го бе осенило блестящо хрумване. Широка усмивка раздели буйната му брада.

— Момко, трябва да те изпратим с подобаващо представление! Твоето заминаване ще остане в паметта на Каладън.

Лето се застави да не трепне. Бе чувал, неведнъж смахнати идеи от баща си и знаеше, че никакви разумни доводи няма да го разколебаят.

— Какво намислихте, сър? И какво точно се иска от мен?

— А, нищо! Ще обявя празник в чест на моя син и наследник. — Гласът му загърмя през гълчавата наоколо. — Ще уредим бой с бикове, тази прастара забава за тълпите. Навсякъде по Каладън ще има празненства и холопрожекции от арената.

— Със салусански бикове ли? — поиска да се увери Лето. Веднага си представи зверовете с шипове по гърба, множество рога и фасетъчни очи на черните глави. Като малък понякога се отбиваше в оборите да погледа чудовищните същества. Майстор Иреск, стар служител на рода Ричиз, се грижеше за биковете и ги подготвяше за зрелищата, в които участваше дукът.

— Разбира се! — потвърди Паулус. — Сам ще се бия с тях.

— Замахна изящно, сякаш отмяташе пъстра пелерина. — Тези стари кости още са достатъчно пъргави да се опазят от една тромава буна месо. Ще кажа на Иреск да ми подготви бик… или искаш ти да го избереш, момчето ми?

— Мислех, че вече няма да правите това. Мина цяла година, откакто…

— Откъде го измисли?

— Ами говорих със съветниците ви, сър. Твърде опасно е. Нали затова други се бият с бикове на арената?

Старият дук се засмя.

— Що за щуротия! Не стъпвах на арената по една-единствена причина — биковете бяха негодни заради някакъв неустойчив ген. Докарахме обаче нови, още по-страховити. Иреск твърди, че са готови за бой. И аз съм готов. — Обгърна с ръка все още тесните рамене на Лето. — Има ли по-добър повод за корида де торос от изпращането на моя син? Ще гледаш първия си бой с бикове! Този път майка ти не може да увърта, че си малък.

Лето кимна неохотно. Никой нямаше да надделее над прищевките на баща му. Е, поне беше умел боец, а и щеше да носи личното си защитно поле.

Самият Лето бе влизал в множество тренировъчни схватки срещу учители и познаваше предимствата и недостатъците на полето. То отразяваше мощните лъчи и скоростните взривометни оръжия, но обикновено острие със скорост под праговата проникваше и достигаше незащитената плът… А побеснелият салусански бик можеше да нападне с измамна мудност и да промуши рогата си и през най-добре настроеното поле.

Преглътна тежко, щом се замисли за новата, по-съвършена порода бикове. И предишните бяха излишно опасни — убиха трима матадори, които лично познаваше…

Увлечен от новата си приумица, дук Паулус я съобщи по оповестителната система на пазара. Хората се развикаха радостно, очите им заблестяха. Предвкусваха и зрелището, и веселбите през почивния ден.

Лето знаеше, че майка му ще се ядоса много — Паулус ще се бие, а синът й ще го гледа! Разбираше обаче и че възраженията й само ще настървят още повече стария дук. Огромният вдлъбнат овал на „Пласа де Торос“ се простираше под прижурящото обедно слънце. Редовете се точеха толкова надалеч, че препълнилите ги хора в далечината изглеждаха като цветни пикселчета на екран. На дука и през ум не би му минало да им иска пари, за да гледат представлението му — твърде много се гордееше с уменията си и определено му харесваше да ги проявява пред публика…

Великански черно-зелени флагове се полюшваха в бриза, от високоговорителите гърмяха фанфари. Наскоро излъсканите и пребоядисани атреидски ястреби по колоните блестяха. Хиляди букети, набрани от ливадите край града, бяха наредени по парапетите край арената — доста явен намек, че дукът обича зрителите да му хвърлят цветя, когато повали бик.

До арената Паулус се подготвяше за схватката. Лето стоеше наблизо зад силовата преграда и слушаше шумотевицата на нетърпеливото гъмжило.

— Татко, неспокоен съм заради риска, който поемате. Не би трябвало да го правите… особено пък заради мен.

— Момко — небрежно махна с ръка дукът, — длъжен си да проумееш, че за да управляваш народа и да спечелиш верността му, не стига само да подписваш документи, да събираш данъци и да седиш на сесиите в Ландсрада. — Оправи гънките на алената си пелерина и се изпъчи пред огледалото. — Разчитам на тези хора да произведат всичко, което може да ни даде Каладън. И да го вършат охотно, да са усърдни в безкрайното усилие… не само заради печалбата, а и заради честта си. Ако се наложи атреидската династия отново да участва във война, тези хора ще проливат кръвта си за мен. Ще загиват под нашия флаг… Би ли ми помогнал за бронята?

Лето хвана вървите на задната кожена плоча, дръпна ги и стегна възлите. Кимна безмълвно, че е разбрал думите на баща си.

— Като техен дук — продължи Паулус — аз също трябва да им дам нещо, да се покажа достоен. Не го правя за забава, а за да им втълпя веднъж завинаги, че съм човек… благословен от Бога да властва над тях. Трябва да се проявявам, и то по различни начини. Не можеш да си водач, ако оставаш бездеен. — Паулус нагласи удобно колана на полето си и се усмихна. — „Никой не е твърде стар, за да се поучи.“ Помниш ли, казаха го в пиесата за Агамемнон? Не винаги съм глух, когато изглеждам задрямал…

Туфир Хауът, коравият експерт по бойни изкуства, стоеше до дука. Като предан ментат не би си позволил да оспорва решенията на своя повелител. Вместо това се постара да му помогне със съвети — шепнеше на Паулус какви особености е забелязал в движенията на новите, явно мутирали салусански бикове.

Лето знаеше, че майка му е в дукската ложа. Сигурно носеше великолепни одежди с пъстри воали и наметало, играеше си съвестно ролята и махаше на поданиците. Предишната нощ отново бе имало разгорещен спор зад затворената врата на спалнята. Накрая Паулус просто й изръмжа да млъкне. И заспа, за да събере сили за днешното изпитание.

Дукът сложи на главата си шапката със зелен кант и избра каквото му беше нужно за победата над дивия бик — късите си копия и украсената с пера вара, чийто връх бе намазан с невротоксин. Туфир Хауът бе предложил майстор Иреск да упои леко животното, за да притъпи желанието му да напада безогледно. Паулус обаче обожаваше предизвикателствата. Как тъй ще излезе срещу полузаспал противник!

Той окачи активиращия модул на колана си и включи захранването на полето. Беше само частична защита и го пазеше отляво. Отдясно се бе наметнал с мулета в крещящи разцветки.

Поклони се първо на сина си, после на своя ментат, накрая и на помощниците, чакащи до изхода към арената.

— Време е за представлението.

Лето го гледаше как се наежва като петел през размножителен сезон и излиза бодро под небето на „Пласа де Торос“. Щом се появи, гръмотевичният рев на тълпата можеше да заглуши дори мученето на цяло стадо салусански бикове.

Момчето застана пред силовата преграда и примига от ярката слънчева светлина. Усмихна се — баща му правеше почетна обиколка на арената, покланяше се, поздравяваше своите изпаднали във възторг поданици. Душата на Лето почти мигновено се сгря от обичта и възхищението към смелчагата, тъй ясно доловими у множеството.

И, както чакаше на сянка, се зарече да изучи всички тънкости в успехите на стария дук, за да заслужи и той някой ден същото уважение и преданост. Внушаваше си трескаво, че и днес баща му ще постигне поредната си победа. Не успя обаче напълно да потисне тревогата. Твърде много неща можеше да се случат заради мигновено трепкане в защитното поле, неочаквано движение на главата с ужасните рогове, случайно подхлъзване на копито…

Отекна сигнал и гласът на разпоредителя обяви подробностите от предстоящата корида де торос. Дукът посочи с ефектно подчертан жест широката укрепена порта в отсрещния край.

Лето се премести под друга арка, за да вижда по-добре. Нямаше никакви хитрости в наближаващия сблъсък. Баща му щеше да се бие за живота си.

Майстор Иреск бе избрал лично един от добре гледаните бикове за днешния бой. Паулус одобри животното, значи и тълпата щеше да остане доволна от свирепостта му. Предвкусваше тази схватка…

Тежката врата се отвори с чегъртане на суспенсорните водачи, салусанският бик изскочи на арената и разтърси своята увенчана с много рогове едра глава. Фасетъчните му очи блещукаха от ярост. Люспите по черното тяло пречупваха лъчите в шарени миниатюрни дъги.

Дук Паулус подсвирна и размаха мулетата.

— Насам, тъпако!

Зрителите се разсмяха.

Бикът се обърна, наведе глава и изпръхтя силно и бълбукащо.

Лето забеляза, че баща му още не е включил защитното си поле. Вместо това размахваше с плющене пъстрото късо наметало, за да ядоса животното. Салусанският бик ровеше с копита пясъка по арената, после внезапно нападна. Младежът едва не извика. Нима опитният боец се бе разсеял? Как ще оцелее без полето?

Звярът изтрополи тежко край Паулус, който отклони вниманието му с изящно размаханата мулета. Извитите рогове разръфаха края на наметалото. Още преди бикът да се завърти тромаво, дукът му обърна гръб в показна самоувереност. Поклони се присмехулно, преди да се изопне отново в готовност… и без да бърза включи защитното си поле.

Животното връхлетя отново. Този път Паулус използва едно от късите си копия — забоде го в дебелата люспеста кожа и прокара в нея плитка, но болезнена драскотина.

„Все още бикът е прекалено бърз, за да пробие защитата — помисли Лето. — Но ако се умори и стане по-бавен, опасността нараства…“

Виждаше, че баща му се опитва да проточи до краен предел зрелището, за да накара публиката да настръхне от удоволствие. Старият дук явно можеше да повали звяра когато пожелае, но разтегляше забавлението и заради самия себе си. А по реакциите на хората личеше, че дълго-дълго ще си припомнят какво са видели… Рибарите от брега и селяните от оризищата живееха еднообразно, в тежък труд. Този ден обаче щеше да запечата още по-силно яркия образ на техния владетел в паметите и сърцата им. Гледайте как се представи стария Паулус, щяха да казват, въпреки годинките, дето ги е натрупал!

Бикът започваше да губи сили, очите му кръвясаха, пръхтеше по-накъсано и пръскаше скъпоценна кръв по арената. Паулус реши, че е време да завърши схватката. Бе успял да отлага края почти цял час. И от него капеше пот, но запазваше величествен вид и не издаваше умората си.

А в ложата си лейди Хелена размахваше знаменце на династията със застинала върху устните й усмивка.

Салусанският бик вече беше влудена машина за смърт, беснеещо чудовище с твърде малко уязвими места по яката като броня кожа. За кой ли път се втурна с клатушка не към мъчителя си. Дук Паулус отскочи вляво и после се върна светкавично на мястото си. Пусна мулетата на пясъка и стисна с две ръце дръжката на дългото копие. Вложи цялата си сила в удара. Изпълни го безупречно. Острието проникна в мека точка на туловището, плъзна се между гръбнака и черепа, за да прониже и двата отделени един от друг мозъка на съществото — най-трудния и изтънчен начин да убиеш салусански бик.

Звярът се закова на място с хъркащо сумтене. Все още прав, макар и вече мъртъв. Сетне рухна като изживяла времето си къща.

Дукът стъпи върху рогатата глава, издърпа окървавената вара и я захвърли. Извади меча си от ножницата и тържествуващо го размаха.

Зрителите наскачаха като един, виеха, крещяха и свиреха пронизително. Знаменца и букети застилаха арената. Всички скандираха неспирно името на своя дук.

Предводителят на атреидския род блаженстваше в преклонението им, обръщайки се на всички страни. Едва сега бе позволил на украсената си куртка да се разтвори, за да се види опръсканата с кръв и подгизнала от пот риза. Вече беше героят на деня и нямаше нужда да се перчи с изящната дреха.

Врявата продължи дълги минути, а когато най-сетне стихна, дукът вдигна меча и започна да сече с него, докато отряза главата на бика. Накрая заби изцапаното острие в пясъка, сграбчи два от роговете на чудовището и вдигна трофея.

— Лето! — кресна той през рамо и гласът му се разнесе навсякъде в акустичния овал на „Пласа де Торос“. — Излез, синко!

Момчето се поколеба за миг в сенките, но изопна рамене и тръгна към баща си. Гъмжилото отново нададе тържествуващ рев. Старият дук поднесе окървавената глава на сина си.

— Представям ви Лето Атреидски! — провикна се към тълпата. — Вашия бъдещ дук!

Синът също стисна роговете. Двамата вдигнаха високо трофея, от който продължаваха да падат гъсти червени капки. Лето с трепет слушаше как хилядното множество скандира името му и за пръв път в живота си се запита дали така се чувстват предводителите.