Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (27)

Надеждата може да се превърне в най-могъщото оръжие на угнетените или да стане най-опасният враг на онези, които са пред провал. Винаги трябва да виждаме и предимствата, и ограниченията й.

Из личните дневници на лейди Хелена

След седмиците бродене в пространството, товарният кораб най-после се спусна от застиналия в орбита хайлайнер и се понесе към облачните вихри на Каладън.

Проточилите се мъки на Дънкан Айдахо като че щяха да имат край. Момчето, скрило се в задръстения товарен отсек, избута някакъв тежък сандък. Металните ъгли чегъртаха по обшивката, но накрая успя да освободи малък илюминатор. Почти долепи нос до бронепласта и се вторачи в изобилието от океански простори на планетата. Едва сега си позволи да повярва.

„Каладън. Новият ми дом.“

Дори от орбита Гайъди Прайм му се стори мрачна и отблъскваща като възпалена рана. Но Каладън, родината на легендарните атреидски дукове, смъртни врагове на династията Харконен, приличаше на сапфир, събрал светлината на своето слънце.

След всичко, което го сполетя, още не можеше да повярва, че намръщената и коварна Джанис Милам спази обещанието си. Спаси го по свои дребнави подбуди, за да се наслади злобно на отмъщението. Все едно. Вече беше тук.

 

 

Преживяваше всичко отново по-страшно и от кошмар през дългите дни, докато хайлайнерът скачаше от система към система и доближаваше Каладън по обиколен маршрут.

Когато жената го сграбчи ненадейно от кабината на топтера, Дънкан започна бясно да се съпротивява, но с учудваща сила Джанис го вкара вътре и блокира ключалките на люковете. Момчето виеше като хванато в капан животинче, дори зарита люка в безумната си стръв да изскочи отново в нощта, където го дебнеха въоръжените до зъби ловци.

Нищо не постигна. Задъханата жена го пусна, разтърси глава, за да намести оплетените си кичури, и го изгледа жлъчно.

— Айдахо, ако не се укротиш веднага, ще те метна направо в ръчичките на ония харконски гадове.

Извърна се презрително и включи двигателите. Неприятни вибрации плъзнаха по корпуса на малкото возило. Момчето се сви в дъното на кабината.

— Ти вече ме предаде веднъж на харконите! Заради теб онези войници арестуваха родителите ми и ги убиха. Заради теб ме докараха тук да им бъда дивеч. Знам какво направи!

— Ъхъ, тъй си е, но положението се промени. Не помагам повече на харконите, след като се отнесоха така с мен.

Разгневеният Дънкан стисна юмруци. Кръвта от отворената му рана се просмукваше в оръфаната риза.

— Че на теб какво са ти сторили?!

Не вярваше да е непоправимо като смъртта на майка му и баща му.

— Няма да разбереш. Още си малък и ставаш само за пионка в лапите им. — Джанис се ухили и издигна топтера над поляната. — Но ще им го върна, като те отмъкна.

Той й се оплези ядно.

— Може да съм малък, ама цяла нощ се изплъзвах на ловците! И гледах как Рабан уби мама и тате. А какво ли са направили на чичовците, лелите и братовчедите ми?

— Съмнявам се, че на Гайъди Прайм ще оживее друг освен теб с фамилията Айдахо… особено щом си ги засрамил така днес. Жалко, но такъв им бил късметът.

— Нямало е нужда! — сопна се Дънкан, за да прикрие мъката си. — И без това не познавах другите си роднини.

Отдалечаваха се в бръснещ полет от ловния резерват.

— В момента ти помагам да избягаш от ловците, затова млъкни и се радвай. А и не мисля, че имаш друг избор.

Летяха без опознавателни сигнали, затова пък с маскировъчни заглушители на двигателите. На Дънкан обаче не му се вярваше, че ще се измъкнат от всевиждащия поглед на харконите. Нали уби неколцина от ловците, а отгоре на всичко надхитри и унижи Рабан? Позволи си за миг самодоволна усмивка. Премести се отпред и се сгуши изтощен в креслото до Джанис.

— И защо да ти вярвам?

— Да не съм те молила? — Жената го изгледа навъсено. — Сега съм ти полезна, стига си се заяждал!

— Нищо ли няма да ми кажеш?

Тя издигна машината още малко. Мълча дълго.

— Ами… вярно е. Издадох родителите ти на харконите. Надуших, че майка ти и баща ти са сбъркали в нещо, което много ще ядоса началниците им. А те никак не обичат да се ядосват. Търсех начин да се издигна и ми се падна сгоден случай. Пък и твоите родители си бяха виновни. Аз само се възползвах. Ако не бях побързала, друг щеше да го направи.

Устните на Дънкан се изопнаха. Ех, защо не му стигаше смелост да забие ножчето си в тази проклетница! Но щеше да умре с нея, ако топтерът падне на земята. Тя беше единственият му изход. Засега.

Забеляза, че лицето й нервно потрепваше.

— И как ми отвърнаха харконите? Да не би да получих награда или пък повишение? Нищичко! Все едно ме сритаха в зъбите. Дори едно „благодаря“ не чух. — Мимолетното смущение в очите й изчезна като облаче, разнесено от вятъра. — Не си мисли, че ми харесваше. Само че на Гайъди Прайм рядко имаш шанс, а на мен много отдавна не ми вървеше. Ей това трябваше да ми преобърне живота. Но когато им се подмазах с надеждата да сторят нещичко за мен, те ме изритаха и заповядаха повече да не им досаждам. Всичко беше напразно и затова ми става още по-криво. — Ноздрите й се раздуха. — Никой не може да прави такива неща с Джанис Милам, без да си го отнесе.

— Аха, значи не го правиш заради мен! — наежи се Дънкан. — Дори не защото си гузна, че заради теб пострадаха толкова хора! Искаш само да си го върнеш на харконите…

— Хлапе, споходи ли те сполуката, използвай я.

Той млъкна и се зае да тършува в кабината, докато не откри две плочки плодово-оризов сладкиш и кутийка сок. Без да попита, започна да се тъпче. Сладкишът леко ухаеше на канела — имитация на меланжова храна.

— Да, заповядай, вземи си — язвително подхвърли Джанис.

Дънкан не отговори, защото бузите му бяха издути. През цялата нощ скоростният топтер летеше ниско над равнините към зловещия град Барония. За миг момчето се уплаши, че тя се кани да го върне в затвора, където щеше да страда невъобразимо. Пъхна ръка в джоба и напипа дръжката на тъпото ножче. Но Джанис дори не доближи грамадния комплекс, а зави на юг, подминавайки поред десетина градове и села.

Кацнаха чак на зазоряване и за да не ги засекат, попълниха припасите си от малка пътна станция. Джанис му даде син гащеризон, почисти и превърза раната. Каза, че го правела, за да не привлича външността му нежелано внимание.

По здрач излетяха отново и продължиха далеч на юг към един свободен космодрум. Дънкан не знаеше имената на тези места. Никой не го бе учил на география. Зададеше ли въпрос на Джанис, тя или му се зъбеше, или мълчеше.

На космодрума се усещаше дух на грубо търгашество и суровото присъствие на Сдружението, но нямаше и помен от безвкусиците на харконите. Тук всичко беше създадено и подредено да служи и да издържа, разкош не се виждаше никъде. А коридорите и помещенията бяха разширени дотолкова, че да минават херметичните контейнери на навигаторите.

— Върви с мен! — заповяда Джанис. Двамата се запромъкваха през привидно шумния хаос на космодрума. — Уредила съм нещо, но загубиш ли се, няма да те търся.

— Защо пък да не ти избягам? Не ти вярвам.

— Ще те кача в кораб, който ще те отведе далеч от Гайъди Прайм и харконите. — Ухили му се подканящо. — Избирай, хлапе. Но не искам накрая да ми натресеш някоя неприятност.

Дънкан стисна зъби и Продължи с нея. Джанис откри поовехтял товарен космолет, в който цели орди работници вкарваха някакви сандъци. Влачеха тежките палети на суспенсорни подложки и ги струпваха почти безразборно в просторния трюм.

— Вторият помощник-капитан — вметна тя — ми е старо приятелче. И ми дължи услуга.

Дънкан не си направи труда да попита що за хора биха сметнали Джанис Милам за своя приятелка… или как си е заслужила услугата.

— Айдахо, няма да се изръся и едничък соларий за пътуването ти. Заради твоето семейство си окалях съвестта, скарах се с големи клечки сред харконите, а в края на краищата нямах никаква полза от цялата история. Но приятелят ми Рено каза, че можеш Да се свреш при товара, ако се задоволиш само с аварийни дажби и не пречиш.

Дънкан зяпаше разсеяно оживлението из космодрума. Не можеше и да си представи какъв ще е животът в друг свят. Корабът изглеждаше стар и мърляв… но щом с него щеше да отлети от Гайъди Прайм, значи беше истинска райска птица!

Джанис стисна силно рамото му и го поведе към рампата. Болката пак затуптя в раната.

— Пълнят тази бракма с отпадъчни материали и ще ги стоварят за преработка на Каладън — планетата на атреидската династия… върли врагове на харконите. Чувал ли си за враждата им? — Дънкан кисело врътна глава и тя се засмя. — Ами да, откъде дребно мишле като теб ще научи нещо за Ландсрада и Великите династии? — Спря един от работниците, който теглеше претоварена суспенсорна платформа. — Къде е тоя Рено? Кажи му, че Джанис Милам е тук и иска да го види веднага. — Сведе за миг поглед към момчето и то се изпъна, за да изглежда по-високо. — Предай му, че донесох пакета, който му обещах.

Мъжът докосна комуникатора на яката си и замърмори нещо. После продължи навътре в кораба, без да ги погледне. Дънкан чакаше и наблюдаваше какво става наоколо, Джанет се мръщеше и пристъпяше от крак на крак. Скоро се появи друг мъж, нацапан с разноцветни смазки и плувнал в пот.

— Рено! — махна му жената. — Крайно време беше! Той я награби в грубовата прегръдка, подсилена и с дълга влажна целувка. Джанис се отдръпна и посочи момчето.

— Ето го. Заведи го на Каладън. — Ухили се доволно. — Не си представям по-хубавичко отмъщение — Айдахо да е там, където изобщо не очакват… и където не могат да го пипнат.

— Джанис, игричките ти са опасни — вдигна рамене Рено.

— Ама пък ми харесват! — Тя го тупна с юмрук по рамото. — Да не се изтървеш пред някого, а?

Той се смръщи лукаво.

— Че какъв смисъл има да минавам през тази вонясала дупка, ако ти не ме чакаш? Кой ще ми прави компания през дългите самотни нощи? Хич не си струва да те изтропам на копоите. Сега обаче ти ще си ми длъжница!

Преди да си тръгне, Джанис приклекна, за да погледне Дънкан в очите. Май се опитваше да изтръгне съчувствие от самата себе си.

— Хлапе, ето какво искам да направиш. Щом стъпиш на Каладън, настоявай упорито да те приеме самият дук Паулус Атреидски. Чу ли — атреидският дук! Кажи, че си бил при харконите, и помоли да те вземе на служба в домакинството си.

Веждите на Рено подскочиха чак до корените на косата му, но той само смънка нещо неясно.

Джанис пък се стараеше лицето й да лъха на искрена загриженост. Искаше й се да пробута тази последна жестока шегичка на хлапето, чийто живот бе съсипала. Не се съмняваше, че няма и нищожен шанс опърпано момче от улицата дори да пристъпи в замъка Каладън, но инатче като него би се опитвало безброй пъти… може би години наред.

Вече бе постигнала жадуваната победа, като го отвлече под носа на Рабан и ловците му. Знаеше кога ще отведат Дънкан в Горския стражеви пост и се постара да го спаси и да го прати при най-заклетите врагове на харконите. Не я интересуваше какво ще го сполети отсега нататък, но се забавляваше при мисълта за несполуките му, преди той да се примири.

— Хайде, да вървим — неприветливо промърмори Рено и хвана Дънкан за ръката. — Ще ти намеря скривалище в трюма.

Момчето изобщо не се озърна към Джанис. Чудеше се дали тя не очаква да се сбогува с нея или дори да й благодари, но нямаше да я огрее. Бе му помогнала не от човещина, дори не и заради угризенията си. Защо да й се подмазва? Никога нямаше да й прости за смъртта на своето семейство. Ама че смахната жена…

Вървеше нагоре по рампата и гледаше право напред. Не знаеше накъде е тръгнал. Залутан в света, останал сам; без никаква представа какво ще прави, Дънкан Айдахо се отправяше на път.

 

 

Рено не си губеше времето да го развлича с разговори, хранеше го оскъдно, но поне не го тормозеше. А от всичко в безкрайната Вселена Дънкан се нуждаеше най-много от възможност да се опомни — поне няколко дни, за да подреди скорошните случки в паметта си и да свикне с живота без онези, които не можеше да забрави.

Спеше скрит като плъх в товарния отсек на стария кораб, заобиколен от ръждясал метал и всевъзможни други отпадъци. Не намери нищо меко и въпреки това си отспиваше до насита на голия под, опрял гръб в хладната стена. Отдавна не се бе радвал на такова спокойствие.

А когато корабът се снижи към повърхността на Каладън, за да остави товара си и да го зареже сам на непознатата планета, той почувства, че е готов да се справи с всичко. Имаше решимостта и жизнеността си и нищо не би го спряло в новия му устрем.

Оставаше само да открие дук Паулус Атреидски.