Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (14)

Четири неща не могат да се скрият — любов, дим, висок огън и пътник в открития блед.

Мъдрост на свободните

„Сам насред безмълвната сурова пустиня…“ Точно така му се искаше. Пардот Кайнс отдавна бе установил, че работи най-добре насаме с мислите си и когато разполага с достатъчно време, за да ги прехвърля в ума си. Другите хора го разсейваха досадно, пък и малцина от тях имаха същите цели и упоритост.

А като имперски планетолог на Аракис той трябваше да просмуче необятните простори на планетата във всяка пора от тялото си. Щом стигнеше до правилната нагласа, започваше да усеща пулса на поредния изследван от него свят.

Жилавият обветрен мъж стоеше върху неравна издатина на червено-черните скали, щръкнали от околната падина, и се оглеждаше във всички посоки. Навсякъде пустиня.

На екрана на картата му това планинско било беше обозначено като Западната крайна стена. Алтиметьрът му показваше, че най-високите върхове са доста над шест хиляди метра… но не виждаше сняг, глетчери или лед, както и никакви следи от валежи. А дори най-суровите и обгорени от атомните взривове върхове на Салуса Секундус бяха заснежени. Тук обаче въздухът оставаше толкова отчайващо сух, че водата не се задържаше по повърхността в каквато и да било форма.

Взря се на юг над пясъчния океан към частта от пустинята, известна като Погребалното поле. Нямаше съмнение, че картографите биха могли да установят достатъчно отличителни особености, за да разделят местността на по-малки дялове със собствени имена. Само че твърде малко от хората, дръзнали да навлязат в дълбоката пустиня, се завръщаха оттам. Това беше царството на червеите. Точни карти не бяха нужни никому.

Обърканият Кайнс си спомни за древните морски описания от най-ранните епохи на Старата Земя. Тайнствените неизследвани райони били отбелязвани само с „Тук ще да има чудовища“. Сети се и за убития от Рабан невероятен червей. „Ами да, на Аракис чудовищата си ги има…“

Извади запушалките на влагосъхраняващия костюм от носа си и почеса раздразненото място, което филтърът претриваше упорито. Дръпна и покривалото от устата си, за да вдиша препечения, сякаш чуплив въздух. Всички наставления за оцеляване в пустинята бяха против подобна загуба на вода, но той изпитваше потребност да попие уханията и трептенията на Аракис, да стигне с усета си до сърцевината.

Надушваше горещ прах, соления дъх на минерали, ясния вкус на пясък, захабен от климата базалт и втвърдена някогашна лава. В този свят напълно липсваха влажните миризми на растяща или гниеща зеленина. Нищо не подсказваше за цикъла на живота и смъртта. Само пясък, скали и още пясък.

Но внимателното взиране откриваше гъмжащ живот и в най-враждебната пустиня — особени специализирали се растения, приспособили се животни и насекоми, намерили оскъдни екологични ниши. Приклекна и разгледа няколко сенчести вдлъбнатини в камъните — тук биха могли да се задържат за малко почти невидими капчици утринна роса. Да, подобия на лишеи се бяха вкопчили в грапавата повърхност!

Разпозна в няколко твърди топченца изпражненията на малък гризач, вероятно кенгурова мишка. Не беше изключено и насекоми да живеят на тази височина, а също треви, чиито семена са били довеяни от бурята, или пък отделни, особено жилави бурени. По отвесните зъбери пък се срещаха дори прилепи, които изскачаха по здрач и ловяха нощни мушици. Понякога в синия емайл на небето забелязваше тъмна точица — ястреб или лешояд. За по-големите животни оцеляването тук сигурно беше особено трудно.

„Но как тогава оцеляват свободните?“

Бе виждал прашните им фигури да крачат по улиците, ала обитателите на пустинята винаги бяха затворени и мълчаливи, свършваха си работата в селищата и изчезваха. Забелязваше, че „цивилизованите“ жители се отнасят към пришълците различно, но не долови дали това е резултат от почит или от презрение. Стара поговорка на свободните гласеше: „Блясъкът идва от градовете, мъдростта — от пустинята.“

Бе намерил съвсем оскъдни антропологически проучвания за тукашното население. Свободните изглежда бяха останки от един древен скиталчески народ — зенсуни, поробен отдавна и разкарван от свят на свят. След като били освободени (а може би избягали), зенсуни столетия наред си търсели дом, но навсякъде ги потискали и тормозели. Накрая се установили на Аракис… и открили начин да виреят тук.

Веднъж той дори се бе опитал да заговори жена от свободните, ала погледът на сините зеници в също тъй сини от подправката очи сякаш го прободе и от главата му изхвърчаха всички въпроси. Преди да й каже нещо, жената го подмина забързано, увивайки още по-плътно кафявата оръфана джубла около влагосъхраняващия си костюм.

Кайнс дочуваше слухове, че цели средища на свободните били скрити из падините и скалните грамади на Защитната стена. Значи живееха с каквото им даде земята… Но земята на Аракис имаше твърде скромни възможности. Как изобщо оцеляваха?

Тепърва му предстоеше да опознае тази планета и беше уверен, че свободните ще го научат на много неща. Ако успееше да ги открие.

В мръсния и недодялан Картаг харконите не проявиха особено желание да оборудват кой знае колко разточително изтърсилия се на главите им планетолог. Началникът на складовете се вторачи озъбен в императорския печат на заповедта и му отпусна дрехи, влагосъхраняваща палатка, авариен пустинен комплект, четири еднолитрови херметични манерки, няколко дажби дехидрирани храни и поочукан едноместен орнитоптер с допълнителни горивни контейнери. За чуждия на разкоша Кайнс обаче това беше предостатъчно. Вниманието му не се отклоняваше и за миг от задачата да опознае Аракис.

Прочете прогнозите за очакваните бури, посоката и силата на преобладаващите ветрове и излетя с орнитоптера на североизток към вътрешността на планинските масиви, обкръжаващи северния полярен район. Земите около екватора и средните ширити представляваха нажежена пустош и обитаваните от хората места естествено се скупчваха близо до полюсите.

Вслушваше се в ситното бръмчене на двигателите и плясъка на подвижните криле на старичката машина. Във въздуха още по-отчетливо възприемаше уединението си. Именно така най-ясно запечатваше в съзнанието си прострялата се долу местност, за да си създаде всеобхватна представа за геоложките явления и особености, цветовете на скалите, формите на клисурите.

През изподраскания от песъчинки преден илюминатор виждаше сухи корита и проломи, алувиални ветрила на наноси от прастари пълноводни потоци. По някои от стръмните стени на каньоните личеше, че са издълбани от вода — все едно опъната шигърова жица бе срязала и оголила пластовете. Случи се и да зърне люшкащ се в далечината мираж — май беше покрито със солена кора дъно на някогашно море. Стигна докъдето можа в тази посока, но не откри нищо.

Все повече се убеждаваше, че някога на тази планета е имало вода. И то в изобилие! Всеки планетолог би разпознал следите. Но къде се бе дянала?

Полярните шапки съдържаха съвсем незначително количество лед, изкопаван полека-лека от търговците на вода и докарван в града, където го продаваха на невероятни цени. Значи и с полярния лед не можеше да се обясни изчезването на океаните и пресъхването на реките. Дали действително местната вода беше си отишла от планетата… или само се бе скрила?

Кайнс обикаляше с орнитоптера, вглеждаше се и търсеше неуморно. Усърдно запълваше дневниците си с бележки за всяка интересна находка и място. Щяха да минат години, докато събере материал за обосновано обобщение, но през последния месец изпрати на императора два доклада — просто за да покаже, че си върши работата. Почти не го интересуваше дали Елруд или съветниците му са ги прочели.

Често се губеше. Картите и топографските схеми бяха плачевно непълни или дори абсолютно сбъркани, а това го озадачаваше. Щом Аракис беше единственият източник на меланж, една от най-важните планети в Империята, защо повърхността й е толкова зле проучена? Сдружението не би се затруднило да пусне още няколко спътника. Изглежда никой не знаеше защо всички търпят подобно окаяно положение.

Но за проучванията на планетолога нямаше особено значение дали се е загубил. Нали беше изследовател на непознати места и трябваше да броди без предварителен план и посока? Упорстваше и когато орнитоптерът започнеше да трака застрашително. Йонните реактивни двигатели бяха здрави и доста похабената машина се крепеше учудващо добре дори в мощни вихри и резки отвесни потоци нагорещен въздух. Горивото щеше да му стигне за много седмици.

Кайнс никога не забравяше годините сред жестоката природа на Салуса, когато се мъчеше да осъзнае последствията от катастрофата, съсипала планетата преди столетия. Бе виждал стари стереоснимки, знаеше колко красива е била някогашната метрополия. В паметта му обаче оставаше завинаги сегашният безмилостен ад.

Нещо разтърсващо бе сполетяло и Аракис, но нямаше запазени свидетелства и следи от старото бедствие. Сериозно се съмняваше то да е резултат от ядрени взривове, макар че хипотезата просто се натрапваше. Нали войните в древността преди Бътлъровия джихад и по време на бунта наистина са били опустошителни, превръщали са цели звездни системи в хаос от отломки и прахоляк…

Не! Тук бе станало нещо съвсем различно.

Минаваха още дни в скиталчество. Веднъж Кайнс стъпи върху стръмен връх на гол безмълвен гребен в северното полукълбо. Приземи топтера си на плоска, осеяна с едри отломки седловина и се покатери по склона, търсейки предпазливо опора за ръцете и краката си, понесъл на гръб дрънчащите инструменти.

Първите картографи не бяха насилвали прекалено въображението си. Затова извитата скална издатина между Хабания Ерг и голямата падина Циелаго бе наречена веднъж завинаги Фалшивата западна стена. Мястото беше добро за автоматичен колектор на данни.

Усещаше умората в мускулите на краката си, чуваше щракането на влагосъхраняващия костюм и знаеше, че трябва здравата да се е изпотил. Въпреки това защитната дреха поглъщаше и преработваше цялата отделена влага и Кайнс се чувстваше що-годе добре. А когато вече не издържаше, засмукваше глътка топла вода от тръбичката в устата си и продължаваше по неравния склон. „Най-доброто място за съхранение на водата е тялото ти“. Поредното правило на свободните, което бе споделил с него човекът, продал му влагосъхраняващия костюм. Вече свикваше да усеща задължителното тук облекло като своя втора кожа.

Когато стъпи на каменистия връх, алтиметърът отчиташе хиляда и двеста метра височина. Спря при естественото прикритие, оформено от пречупено парче твърда скала, и постави преносимата си метеостанция. Аналитичните устройства щяха да записват скоростта и посоката на вятъра, промените в температурата, атмосферното налягане и относителната влажност.

По цялото сушаво кълбо бяха пръснати биологически опитни станции, създадени преди векове, още преди да бъдат открити свойствата на подправката. Тогава Аракис бил смятан за невзрачна пустинна планета без почти никакви природни богатства. Никой не се интересувал от нея освен най-отчаяно търсещите свой дом заселници. Повечето опитни станции бяха изоставени и повредени, някои дори забравени.

Кайнс не очакваше информацията, събрана в тях, да е особено достоверна. Засега искаше да натрупа данни със собствените си прибори. Мъничкият смукател забръмча, погълна малко въздух и на екрана веднага се появи процентното съотношение — 23 на сто кислород, 75,4 на сто азот, 0,023 на сто въглероден двуокис и незначителни следи от други газове.

Тези числа му се струваха твърде странни. Разбира се, въздухът беше съвършено годен за дишане. Именно такъв състав на атмосферата можеше да се очаква на нормална планета с процъфтяващи екосистеми. Но в този нажежен свят подобен факт пораждаше стъписващи въпроси. Нямаше морета и дъждовни бури, липсваха големи маси планктон, дори растителна покривка… Е, тогава откъде беше този кислород?

Единствената по-едра форма на живот, която познаваше, бяха пясъчните червеи. Дали пък чудовищата не са толкова много, че тяхната обмяна на веществата влияе значително върху състава на атмосферата? Или пясъците на дълбоката пустиня гъмжат от някакъв чудат вид планктон? Отдавна беше известно, че в находищата на меланж има органични съставки, но Кайнс изобщо не си представяше какъв може да е източникът им. „А съществува ли връзка между тези червеи и подправката?“

Аракис беше истински лабиринт от екологически загадки.

Щом закрепи метеостанцията, Кайнс се огледа. И с внезапно смайване осъзна, че привидно естествено възникналото кътче на този усамотен връх всъщност е създадено.

Коленичи като зашеметен и опипа грубите вдлъбнатини. Стъпала, врязани в скалата! Човешки ръце ги бяха дълбали не чак толкова отдавна, за да улеснят достъпа до това място. Може би за да го превърнат в наблюдателен пост? На свободните ли?

Струйка ледена пот плъзна по гърба му и влагосъхраняващият костюм я попи мигновено. Изпита и тръпката на вълнението — ами ако свободните се окажат съратници, корав народ със същите цели като неговите, със същата неустоима потребност да разберат и усъвършенстват?…

Кайнс се озърна, внезапно почувствал се прекалено открит и уязвим.

— Има ли някой? — подвикна, но му отвърна само мълчанието на пустинята.

„Как се напасват всичките тези факти? И какво всъщност знаят свободните?“