Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (69)

Тио Холцман е бил един от най-плодовитите иксиански изобретатели, останали в историята. Често се отдавал на творчески „гуляи“, затваряйки се месеци наред, за да не смущава никой работата му. Понякога след излизането си от усамотението имал нужда от болнични грижи, а околните били непрекъснато загрижени за психическото и телесното му здраве. Холцман починал млад, едва на тридесет стандартни години, но резултатите от неговите усилия променили галактиката завинаги.

„Кратки биографии“, имперска филмокнига

Когато Рабан изведе кораба от фрегатата, за да изпълни важната си задача, баронът се настани в кресло с висока облегалка пред обзорните екрани и започна да оглежда гигантския трюм на хайлайнера. Навигаторът вече бе включил двигателите и насочваше грамадния космически съд през Огънатото пространство.

Макар че знаеше мястото на действието, Владимир Харконен не би могъл да види не-кораба. Ала следеше хронометъра и знаеше, че моментът наближава. Вторачи се в атреидската фрегата, застинала в отредената й ниша, като често-често погледът му се плъзгаше и към тлейлаксианските кораби. Потрепваше с пръсти по страничната облегалка на креслото, наблюдаваше и чакаше. — Минутите се изнизваха бавно.

Отначало искаше племенникът му да порази набелязаните мишени с мощен лазестрел… но Чобин бе надраскал в работните си записки неясно предупреждение. Не-полето имало нещо общо с основния Холцманов ефект, въз основа на който бяха разработени силовите щитове. А всяко дете знаеше, че срещата на лъч от лазестрел със защитно поле има разрушителни последици — като взрив на ядрен заряд. Немислимо беше да рискуват.

Разбира се употребата на лазестрели не беше задължителна, защото нито един кораб не включваше щитовете си в трюма на хайлайнер. Многофазовите снаряди, не по-малко ефикасни и одобрени от Великото Споразумение, за да бъдат ограничени нежеланите разрушения и жертви, щяха да свършат чудесна работа. Те проникваха в корпуса на кораба, унищожаваха вътрешността му с контролирана експлозия, а след това вторичните и третичните взривове потушаваха пожарите и не допускаха поразеният корпус да се разлети на късове. Рабан естествено не схвана напълно техническите тънкости, умееше да борави само с оръжейните системи… Но какво друго се искаше от него?

Най-сетне баронът зърна мъничкото жълтобяло припламване и двата смъртоносни снаряда литнаха, сякаш изстреляни от носа на атреидската фрегата. Стрелнаха се като буци лепкав пламък и се забиха. Обречените тлейлаксиански кораби потрепераха и се нажежиха до яркочервено.

Ех, как се надяваше да е имало поне неколцина случайни очевидци!

Прякото попадение само за секунди превърна единия космически съд в изпепелена куха черупка. Вторият — както и трябваше да се случи — бе ударен в кърмата и сериозно повреден, но почти без да пострада екипажът. Жертвите получаваха чудесен повод да отвърнат с огън на атреидските агресори. И сблъсъкът щеше да се развихри…

— Добре! — Баронът си представи, че говори на зашеметените тлейлаксианци. — А сега знаете какво да правите. Просто се вслушайте в инстинктите си!

 

 

Щом изстреля снарядите, Рабан рязко се издигна между фрегатите от горната редица. На аварийната честота чуваше трескавите съобщения от повредения кораб:

— Мирни транспортни кораби на Бене Тлейлакс нападнати от фрегата на рода Атреидес! Нарушение на законите на Сдружението! Молим за спешна помощ!

В този момент хайлайнерът не беше никъде, защото се намираше в преход между измеренията. Не можеше да има законно възмездие и възстановяване на реда до излизането от Огънатото пространство и пристигането в звездната система на Кайтен. Но дотогава щеше да бъде твърде късно…

Рабан се надяваше да започне подобие на кръчмарско сбиване. Контролна холограма показваше всеки обитател на трюма със сива точка. Много от тях светваха в оранжево — кораби на различни Велики династии активираха оръжията си, готови да се бранят в наглед неизбежното хаотично сражение.

Рабан се чувстваше като мишка в оживена бална зала, докато вмъкваше не-кораба зад грамаден харконски товарач, където никой не би видял, че люкът на фрегатата се отваря, за да прибере щурмовака. Щом се озова в безопасност, изключи не-полето. Излезе в хангара, триейки потта от челото си. Очите му святкаха от възбуда.

— Почнаха ли да се гърмят?

Виеха сирени. Комуникаторите бълваха панически пререкания. Яростни гласове на галах и бойни езици задръстваха всички честоти. „Атреидите обявяват война на тлейлаксианците! Вече стреляха по техни кораби!“

Рабан, преливащ от самодоволство, подвикна на екипажа:

— Ей, внимавайте да не улучат и нас, защото онези от Атреидес са безмилостни главорези, да знаете!

Разкикоти се тихичко.

Крановете вече се бяха вкопчили в сравнително малкия щурмови кораб и го напъхаха в кухината между две фалшиви стени. Плочите веднага се наместиха и закриха отвора. Разбира се, бездруго никой нямаше да претърсва тук.

— Защитавайте се! — кресна някакъв пилот по комуникатора.

— Уведомяваме всички — разнесе се и носовото скимтене на тлейлаксианец, — че ще отвърнем на стрелбата. Това е наше право. Не предизвикахме с нищо-тази нагла провокация.

Намеси се друг глас, груб и тътнещ:

— Сензорите не засичат никакви включени оръжия във фрегатата на династия Атреидес. Може би не са ви нападнали те.

— Това е подло дело! — нададе вой тлейлаксианецът. — Единият ни кораб е унищожен, другият е повреден непоправимо. Нямате ли очи? Династията Атреидес трябва да си плати за всичко!

„Това се искаше“ — каза си Рабан, възхитен от хитроумието на своя чичо. В този критичен момент бяха възможни няколко варианта, до един предвидени в плана. За дук Лето се знаеше, че бързо се поддава на чувствата си, а от днес нямаше да има и съмнение, че е способен на подлост. С малко късмет корабът му щеше да бъде съсипан от насрещната стрелба, името на рода Атреидес — завинаги опозорено…

А може би пък тепърва започваше дълга и кръвопролитна вражда между атреидите и тлейлаксианците?

Каквото и да стане, атреидският дук нямаше да се измъкне от паяжината!

 

 

В командната кабина на своята фрегата Лето се насилваше да запази спокойствие. Знаеше, че от неговия кораб никой не е стрелял и затова минаха няколко секунди, докато проумее обвиненията, които долитаха по комуникатора.

— Пуснаха снарядите точно под носа ни — промърмори Хауът.

— Значи не е злополука?

Внезапно го налегна лошо предчувствие. Унищоженият тлейлаксиански кораб още светеше в оранжево, пилотът на другия викаше яростно.

— Алени адове! — промълви Ромбур, взиращ се направо през бронепластовия илюминатор. — Някой наистина ги е гръмнал. Крайно време беше, ако питате мен!

Лето се вслушваше във врявата по радиото, в която се открояваха воплите и заканите на тлейлаксианеца. Отначало му хрумна да предложи помощ на пострадалите. Но точно в този момент оцелелият пилот започна да кълне атреидите и да иска неговата кръв.

Оръжията на повредения кораб се насочваха към тях.

— Туфир! Какво прави той?!

От комуникатора се разнасяше гневен спор между тлейлаксианеца и онези, които отказваха да повярват, че атреидите са виновни. Все повече гласове подкрепяха обвиненията. Някои дори уверяваха, че са видели нападението с очите си. Опасното напрежение нарастваше.

— Алени адове, Лето, мислят си, че ти си го направил! — възкликна Ромбур.

Ментатът вече седеше зад пулта на защитните системи.

— Господарю дук, тлейлаксианците са подготвили оръжията си за контраудар срещу нас.

Лето се втурна към комуникатора. За броени мигове мисълта му се ускори изумително… но нали все пак не беше ментат, усъвършенствал дълги години разума си? Струваше му се, че всичко е сън; или наистина имаше нещо вярно в приказките колко много видения минавали през главата на човек преди смъртта му? „Ама че безнадеждна мисъл!“ Не, длъжен е да открие спасителен изход!

— Внимание! — кресна той. — Говори дук Лето Атреидски. Не сме стреляли по тлейлаксианските кораби. Отхвърлям всякакви обвинения.

Знаеше, че няма да му повярват и едва ли ще успеят да си възвърнат самообладанието достатъчно бързо, за да не допуснат инцидентът да се разгори и да доведе до опустошителна война. След секунда се досети какво още трябваше да стори.

„Дано имам силата на предците си… Да бъдеш водач е самотно занимание…“

Тук и сега ли щеше да свърши родът на атреидите, или Лето щеше да стане баща на деца, чиито гласове да зазвучат заедно с всички техни предшественици още от времето на Атрей?

„Управлението е партньорство, опиращо се на закрилата. Твоят народ е под твоите грижи и ще благоденства или ще загине в зависимост от решенията ти.“

Съзнанието му сякаш се превърна в тихо и тъмно място.

— Включете щитовете! — изрева Лето.

 

 

Рабан се слиса от гледката на екрана. Затича от палуба на палуба и след малко застана изчервен и задъхан до чичо си. Преди вбесеният, ала нерешителен тлейлаксиански пилот да открие огън, защитното поле затрептя с бледите си оттенъци около атреидската фрегата!

Но нали силовите щитове бяха забранени от транспортните договори на Сдружението, тъй като нарушаваха транса на навигаторите и пречеха на прехода в Огънатото пространство? Холцмановите генератори не можеха да работят правилно при такива смущения. И Рабан, и баронът се разпсуваха, сипейки проклятия.

Хайлайнерът потрепери, изскочил внезапно от Огънатото пространство.

 

 

В камерата си високо над товарната кухина ветеранът навигатор почувства как трансът му се разпада. Мозъчните му вълни се разстроиха и се насложиха една върху друга, докато накрая напълно загуби контрол над тях.

Холцмановите двигатели изстенаха, Огънатото пространство се разлюля и стана неустойчиво. Нещо не беше наред с кораба. Навигаторът се разшава в своя контейнер с меланжов газ. Усети тъма някъде далеч напред.

Огромният хайлайнер се отклони от маршрута си, внезапно запратен обратно в действителната Вселена…

Ромбур се претьрколи по мекия под на кабината, а Лето успя да се хване за един парапет в стената, монтиран точно за такива случаи. Безмълвно зашепна молитва. Той и екипажът му можеха само да се надяват, че хайлайнерът няма да изскочи във вътрешността на някоя звезда.

Туфир Хауът стърчеше като вкоренено дърво до него, сякаш се задържаше на мястото си единствено с усилие на волята. Ментатът-наставник бе изпаднал в унес и пресяваше забулени за останалите области на логиката и анализа. Лето обаче не беше особено уверен, че неговите заключения ще им бъдат от полза в момента, защото проблемът за вероятността да причинят беда на хайлайнера с включването на щитовете бе прекалено сложен дори за ментат.

Фрегатата се разтресе, нещо тупна тежко на долната палуба. Ромбур се изправи непохватно и нахлупи аудиокомплект върху разрешената си коса.

— Да включиш силово поле, докато хайлайнерът е в преход… Решението ти беше смахнато, колкото и… хм, стрелбата по тлейлаксианските кораби. — Иксианецът погледна приятеля си със зейнали от стъписване очи. — Това май е денят на безумието!

Лето се наведе над пулта и пренастрои няколко системи.

— Нямах друг избор. Вече ми е съвсем ясно. Някой се опитва да внуши на всички наоколо, че ние сме нападнали тлейлаксианците… а такъв инцидент може да предизвика всеобща война между враждуващите фракции в Ландсрада. Лесно ми е да си представя как ще пламнат отдавна тлеещите раздори, а фронтовите линии ще се очертаят още тук, в хайлайнера. — Изтри мокрото си чело. Прозрението го бе осенило напълно интуитивно, подобно на извод на ментат. — Трябваше да премахна тази възможност незабавно.

Хаотичното движение на хайлайнера най-после замря. Шумът също стихна. Хауът изплува от дълбините на транса си.

— Прав сте, господарю дук. В този трюм има кораби на почти всички династии заради предстоящата коронация и сватбата на императора. Започналият тук сблъсък би се разпрострял навсякъде в Империята. Воюващите страни ще се разпаднат на групички със самостоятелни интереси, досущ като безкрайно делящите се клони на джакаранда. След смъртта на Елруд съюзните отношения и без това се менят непрекъснато, защото династиите търсят нови възможности за завоюване на позиции.

Лицето на Лето се сгорещи, а сърцето му биеше като чук.

— Цялата Империя ми изглежда като осеяна с бурета барут и едно от тях е ей в този трюм! Бих предпочел всички в хайлайнера да загинат… защото алтернативата е немислима. Сражения навсякъде, милиарди жертви…

— Значи според теб ни насадиха нарочно? — усъмни се Ромбур.

— Ако войната започне оттук, ще е все едно дали наистина съм стрелял или не. Трябва веднага да отстраним опасността, за да имаме време да потърсим отговори на въпросите си. — Заговори отсечено и властно по комуникатора. — Дук Лето Атреидски вика навигатора на Сдружението.

Чу се пукот и се разнесе колеблив неестествен глас, като че навигаторът бе забравил как да говори с простосмъртни.

— Дук Атреидес, всички можехме да срещнем смъртта си. Не е известно в кой сектор се намираме в момента. Излязохме от Огънатото пространство. Щитовете ми пречат да се съсредоточа. Моля, веднага изключете защитата на фрегатата си.

— При цялото ми уважение се налага да откажа.

И от други кораби се опитваха да се надвикат в опит да привлекат вниманието на навигатора с обвинения и въпроси.

— Фрегатата на Атреидес трябва да изключи щитовете си! Спазвайте законите и разпоредбите на Сдружението!

— Отказвам. — Въпреки непреклонността си Лето усещаше смразяващ студ по цялата си кожа и разбираше, че едва се сдържа да не отстъпи пред ужаса. — Не вярвам, че бихте могли да ни сторите нещо, докато щитовете ни са включени, затова ще останем тук — където и да сме, — докато не изпълните едно мое… искане.

— След като унищожихте кораб на Бене Тлейлакс и включихте защитното си поле, нямате право да искате каквото и да било! — изкрещя глас с тлейлаксиански акцент.

— Държите се нагло, Атреидес — прозвуча сякаш изпод вода гласът на навигатора. Всички млъкнаха. — И все пак… обяснете… какво искате.

Лето помълча още миг и срещна недоумяващите, но почтителни погледи на останалите в командната кабина.

— Преди всичко ви уверяваме, че ние не сме стреляли по тлейлаксианците и имаме твърдото намерение да докажем невинността си. Готови сме да изключим щитовете, но Сдружението трябва да гарантира безопасността на моя кораб и екипаж, както и да прехвърли на Ландсрада юрисдикцията върху инцидента.

— Защо на Ландсрада? — запита навигаторът. — Този хайлайнер е под юрисдикцията на Космическото сдружение.

— В Ландсрада има установена юридическа процедура, известна под наименованието „Изпитание чрез конфискация“.

— Господарю! — неочаквано се намеси Хауът. — Нима ще пожертвате рода Атреидес, всички тези векове на благородни традиции…

Лето изключи звука и стисна рамото на ментата-боец.

— Ако трябва да умрат милиарди, за да запазим владенията си… Каладън просто не струва толкова! — Туфир сведе поглед. — Пък и ние знаем, че не сме виновни. Ментат с твоите способности едва ли би се затруднил прекалено да докаже това. — Възстанови връзката. — Аз ще поискам да бъда подложен на изпитание чрез конфискация, но всички враждебни действия трябва да бъдат прекратени незабавно. В противен случай отказвам да изключа щитовете на фрегатата и хайлайнерът ще остане в тази космическа пустош!

За миг му хрумна да блъфира със заплахата, че ще насочи собствените си лазестрели срещу защитното поле. След такава експлозия от хайлайнера биха останали само изстиващи във вакуума разтопени парченца. Предпочете обаче да се опре на разсъдливостта.

— Какъв смисъл имат по-нататъшните пререкания? Щом пристигнем на Кайтен, ще се предам на Ландсрада и ще поискам да бъда съден по вече посочената от мен процедура. Просто се опитвам да предотвратя войната. Не сме извършили това престъпление, но сме готови да приемем и обвиненията, и последиците, ако бъдем признати за виновни.

Комуникаторът отново изпращя.

— Космическото сдружение е съгласно. Гарантирам безопасността на фрегатата и екипажа.

— Тогава чуйте всички — изрече Лето. — Съгласно процесуалните изисквания на изпитанието чрез конфискация аз, дук Лето Атреидски, възнамерявам да се откажа от всички права върху владенията си и да поверя своята участ на волята на трибунала. Никой друг от моята династия не може да бъде задържан или обвинен. Признавате ли юрисдикцията на Ландсрада?

— Да — без колебание потвърди навигаторът.

Лето прекрати захранването на защитните полета и се свлече разтреперан в креслото. Другите кораби в огромния трюм започнаха да изключват оръжията си, макар нервите на пътуващите в тях хора все още да бяха изопнати докрай.

Тепърва започваше истинската битка.