Брайън Хърбърт, Кевин Андерсън
Дюна: Родът Атреидес (72)

При изпитанието чрез конфискация не са приложими обичайните норми за представяне на доказателствата. Няма изискване с доказателствата да бъдат запознати противната страна или магистратите преди разглеждането на делото по същество. В такива случаи човекът, разполагащ със секретна информация, се поставя в уникално силна позиция, сравнима единствено с огромния риск, на който се е изложил със самата процедура.

Рогън, „Процесуални норми за доказателствата“,

трето издание

Когато кронпринцът прочете неочакваното послание от Лето Атреидски, лицето му се наля с кръв.

„Повелителю, документацията по моята защита включва и изчерпателно изложение за връзките ви с тлейлаксианците.“

— Не може да бъде! Как е научил?!

Изкрещя сквернословие и запрати кубчето в стената. Фенринг събра парчетата, за да запази уликата, а и за да прочете и той съобщението. Кронпринцът се вторачи ядно в доверения си съветник, сякаш обвиняваше него за провала.

Бяха се усамотили в личните покои на Хазимир за разговор на спокойствие. Шадам седна в едно кресло на терасата като на трон. Вече се взираше в приятеля си с царствена сдържаност.

— Е, Хазимир, как според теб моят братовчед е научил за тлейлаксианците? И с какви данни разполага?

— Хм-а-а, може би само блъфира…

— Немислимо е да налучква случайно. И е прекалено опасно да разчитаме, че блъфира… дори да е вярно! Също така недопустимо е истината да бъде разкрита в съда на Ландсрада. — Шадам изпъшка от досада. — Никога не съм одобрявал това смахнато изпитание чрез конфискация. С него фактически се иззема разпореждането с владенията на една Велика династия от юрисдикцията на короната. Тоест от мен. Твърде неуместна традиция.

— Но засега, повелителю, няма как да я отмените. Историческите корени на този закон стигат чак до времето на Бътлъровия джихад, когато родът Корино бил избран да управлява съдбините на човечеството. Радвайте се, че за толкова хилядолетия едва за четвърти път някой се осмелява да прибегне до тази процедура. Май принципът „Всичко или нищо“ не е особено популярен…

— Но как е успял да научи? Кой се е раздрънкал? Какво сме недогледали? Ама че грешка!

Фенринг спря в края на терасата и се вторачи в звездите с блещукащите си очи. Гласът му стихна до зловещ шепот.

— Дали да не навестя Лето Атреидски в килията му, хм-а-а? И да се осведомя точно какво знае и как го е научил. Мисля, че това е най-очевидното решение на дребния ни проблем.

— Нищо няма да ти каже. Твърде много е заложил. Дори да се хваща за сламка, не се съмнявам, че ще изпълни заплахата си.

Огромните зеници потъмняха.

— Шадам, когато аз питам, получавам отговори. Би трябвало да си го разбрал след всичко, което направих за теб.

— Онзи ментат Туфир Хауът няма да се отдели от Лето нито за миг, а той е страшен противник. Ненапразно го наричат „майстор на убийствата“.

— Моите дарби са в същата област… Ще измислим как да ги разделим. Ти само заповядай, аз ще се погрижа за останалото.

Фенринг вече бе издал радостното си нетърпение, но Шадам го сряза.

— Хазимир, щом е толкова хитър, че е надушил нашите планове, сигурно е измислил и как да си осигури безопасност. А и изобщо не се знае какво би станало, ако той… пострада.

„…Изчерпателно изложение на връзките ви с тлейлаксианците…“

— Както и ако се разчуе за нашия проект. Великите династии биха могли да не ме допуснат до трона, а Ландсрадът сигурно ще изпрати мощна щурмова група към Икс.

— Преименуваха го на Ксутух — промърмори Фенринг.

— Все тая!

Кронпринцът плъзна длан по своята намазана с благоухания червеникава коса. Кратичкото съобщение на арестувания атреид беше по-страшно от вест за гибелта на стотици планети.

— Има ли изобщо вероятност дук Лето да не е стрелял по онези тлейлаксиански кораби?

Фенринг се почеса по изострената брадичка.

— Съмнявам се, повелителю. Свидетелите потвърждават, че само атреидската фрегата е била на мястото, откъдето е стреляш. А и Лето не криеше враждебността си към Бене Тлейлакс. Не помните ли речта му в Ландсрада? Той е виновен. Никой не би повярвал в обратното.

— Да, обаче… Дори хлапак на шестнадесет години би изпипал удара си по-умно. И защо дръзна да поиска изпитание чрез конфискация? — Шадам винаги се чувстваше особено неприятно, когато не разбираше хората и постъпките им. — Не, нелепо е да рискува така, щом е виновен!

Фенринг проточи мълчанието си, преди да пусне следващите думи като истинска бомба.

— Ами ако от самото начало е намислил да ви изпрати това?

Посочи останките от съобщителното кубче. Налагаше се да помогне малко на кронпринца, който често позволяваше на яростта да замъгли разсъдъка му. Побърза да продължи:

— Повелителю, май подхванахте проблема от обратната му страна. Да речем, че Лето нарочно е ударил тлейлаксианските кораби, защото е бил уверен, че ще му позволят да се възползва от изпитанието чрез конфискация — публичен процес в Ландсрада, по време на който да разкрие сведенията си за нас. Цялата Империя би се вслушала в такова разобличение.

— Но защо?! — Шадам пак се изчерви, но вече от пълно недоумение. — Защо се е настървил срещу мен? Братовчеди сме все пак!

Фенринг въздъхна.

— Лето Атреидски е много близък с прогонения иксиански принц. Ако е научил за участието ни в превземането на планетата и работата по създаването на изкуствен меланж, не би ли освирепял? Да предположим, че си е наумил да накаже Бене Тлейлакс. Позволим ли да бъде съден в Ландсрада, той възнамерява да осведоми всички за нашата роля и да ни повлече със себе си на дъното. Просто и ясно, нали, хм-а-а? Извършил е престъплението си, като е съзнавал, че ще бъдем принудени да го закриляме… за да опазим себе си. Иначе, каквото и да стане с него, ще ни го върне тъпкано. Е, поне ни е оставил някакъв приемлив изход!

— Аха. Но това е…

— Изнудване, повелителю. Шадам се вледени.

— Проклет да е! — Изправи се рязко и този път наистина изглеждаше като император. — Ако си прав, Хазимир, нямаме друг избор, освен да му помогнем.