Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Прелюдия към Дюна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune: House Atreides, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (5 септември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (10 септември 2007)

Издание:

Издателство „Аргус“, 2000

Камо, карта, 2000

История

  1. — Добавяне

Омразата е не по-малко опасно чувство от любовта. Способността да изпитваш едната емоция предполага способност да изпитваш и другата.

Предохранителни наставления към Сестринството,

архиви на Бене Гесерит на Уалах IX

Мъждивите слънца на двойната система Куенцин едва осветяваха начумереното небе на Бела Тегойзе. По-близкото хвърляше алени оттенъци по следобедните облаци, а ледено бялата главна звезда на системата беше твърде далечна, за да дари планетата с топлина и повече приличаше на дупка в небосвода. Мърляв и непривлекателен свят, далеч от основните маршрути на Сдружението. Хайлайнерите рядко се отбиваха тук.

На това унило място господарката на чифлика наглеждаше разположените на повърхността градини и си напомняше упорито, че това е временният й дом. След почти година се чувстваше все същата чужденка.

Взираше се през хладния, някак мътен въздух в полята и наетите местни селяни. Под фалшиво име бе купила с част от спасените скъпоценности малко имение с надеждата да оцелее, докато дойде времето да се събере отново с другите. След отчаяното бягство не ги бе виждала, не знаеше нищо за участта им. Нито за миг обаче не си позволяваше небрежност. Елруд все още беше жив и ловците на глави претърсваха галактиката…

Плоски дискове хвърляха снопове пълноспектърни лъчи над земята, за да поддържат крехките екзотични плодове и зеленчуци, които тя щеше да продаде прескъпо на местните величия.

А наоколо растителността се скупчваше бодлива и корава. Грозна гледка! Естественото осветление не стигаше за фотосинтезата в капризните й питомци.

Винаги усещаше остро студа. Чувствителната й кожа, някога галена от пръстите на самия император, загрубяваше и се лющеше. Но жената се бе заклела да е силна, да издържи. Колко много би й олекнало, ако можеше да съобщи на близките си, че е жива и здрава… Мъчително жадуваше да ги види, но не смееше да потърси връзка, защото щеше да застраши и своя, и техния живот.

Машини потракваха между правите лехи и събираха узрялото. Ярките дискове хвърляха сенки като прокрадващи се твари. Неколцина селяни напяваха монотонно, докато се навеждаха над онези растения, които бяха прекалено слаби, за да ги берат механично. Постепенно пълнеха суспенсорни кошници и ги приготвяха за продажба.

Бе позволила само на най-приближените си придворни да я последват в новия й живот. Не искаше да оставя разкъсани нишки в хищните лапи на имперските копои, нито й даваше сърце да излага верни хора на такава опасност.

Позволяваше си само редки предпазливи разговори с доверениците си, които също живееха на Бела Тегойзе. Кратки плашливи реплики, непрекъснато озъртане, безмълвни усмивки… и нищо повече. Щъкащите „очи“ и агенти бяха навсякъде.

С грижливо оставени следи и безупречни документи господарката се превърна в достопочтена жена на име Лизет — вдовица, чийто съпруг бил местен търговец и дребен служител в ПОСИТ, затова й оставил достатъчно средства да поддържа скромния чифлик.

Цялото й всекидневие се преобрази неузнаваемо. Вече не беше обградена с грижи, нямаше музика, банкети и приеми, никакви интриги в Ландсрада или скучни заседания на Съвета. Живееше ден за ден, спомняше си миналото и копнееше за него, като същевременно си втълпяваше, че сегашната действителност вероятно е най-доброто, на което може да се надява.

Повече от всичко й тежеше, че не е изключено никога повече да не види любимите си хора.

Подобно на военачалник, инспектиращ строената си армия, господарката вървеше край насажденията. Бе запаметявала неуморно имената на екзотичните растения, за да е убедителна и в най-професионалния разговор.

При всяко свое излизане от голямата къща на имението тя, носеше красива огърлица — умело замаскиран иксиански хологенератор. Обвиващото лицето й поле изкривяваше образа, смекчаваше очертанията на скулите, разширяваше малката брадичка, променяше цвета на очите. Така се чувстваше в безопасност… доколкото това изобщо беше възможно.

Случайно погледна нагоре и зърна искрящ дъжд от падащи звезди на хоризонта. Не приличаха на бледите светлинки от околните имения и далечното селце. Совалки… но само с товар или и с пътници?

Бела Тегойзе не беше гъсто населена. Нямаше с какво толкова да се похвали, а и историята й беше мрачна и кървава — някога тук имало селища на корави, но затънали в мизерия хора, превръщани в роби за други светове. Жената също се чувстваше затворница, макар все още да разполагаше с живота си.

„Каквото и да се случи, любима, не се отпускай нито за миг — бе напомнил съпругът й при раздялата. — Никога!“

И понеже беше винаги нащрек, забеляза отдалеч трите орнитоптера, които летяха ниско откъм космодрума. Бяха включили на пълна мощност прожекторите си за нощно претърсване, макар че на Бела Тегойзе следобедът тепърва отминаваше.

Сякаш усети студени пръсти да стискат сърцето й. Въпреки това се изправи гордо и се уви още по-плътно с тъмносиньото си наметало. Някой подвикна откъм голямата къща:

— Госпожо Лизет! Отказват да отговорят на запитването ни кои са и какво искат!

Озърна се към кльощавия Омър, който бе дошъл чак дотук с нея, защото не знаеше как иначе да осмисли живота си. Уверяваше я, че искал само и единствено да й служи. Беше му признателна за предаността.

Хрумна й да побегне, но се отказа в същия миг. Ако натрапниците действително бяха онези, от които се страхуваше, нямаше никакъв шанс да се спаси. Ако пък подозренията й се окажеха напразни, защо да бяга?

Орнитоптерите увиснаха над градините с ревящи двигатели. Спуснаха се нагло върху засетите поля, събаряйки светлинни дискове и мачкайки растенията.

Когато люковете им се отвориха и отвътре изскочиха войници, тя разбра, че е обречена.

И, пренесла се като насън в по-щастливото минало, зърна отново съвсем други войници. Бе започнала да се отегчава от главозамайващото си положение на императорска наложница. Елруд също вече отделяше повече внимание на други жени. Самата тя бе очаквала това и не се почувства пренебрегната.

Но след като въстанието на Еказ бе смазано, имперските бойци минаха в тържествен парад по улиците на Кайтен. От ярките цветове на знамената я заболяха очите. Униформите изглеждаха съвършени, мъжете — храбреци. Начело на колоната крачеше бъдещият й съпруг, горд плещест воин с широка усмивка. Тя почувства как у нея се пробужда нова страст, виждаше го като най-величествения в цялата армия…

А сегашните войници бяха само и единствено страшни в сиво-черните си парадни сардаукарски униформи.

Командващият ги бурсег вървеше отпред. С рязък жест заповяда да заемат позиции. Господарката го пресрещна, вирнала брадичка, вкопчила се в последната си надежда.

— Аз съм госпожа Лизет, собственичката на това имение — представи се с неприязнен тон и огледа красноречиво съсипаните лехи. — Вие или вашите началници имате ли намерение да ми изплатите щетите, причинени от непохватността ви?

— Затваряй си устата! — кресна един войник и насочи лазестрела си към нея.

„Що за глупак… Ами ако носех защитен пояс под дрехите?“

Бурсегът повелително вдигна ръка, за да наложи мълчание на подчинения си. Жената веднага разпозна предварително уговорената игра — непокорен простак, който да я сплаши, и строг командир, опиращ се на разсъдливостта. Добър главорез, лош главорез…

— Тук сме по заповед на императора — отсечено заговори командващият. — Издирваме оцелели изменници от една отцепила се династия. Въз основа на извънредните си пълномощия настоявам да ни окажете пълно съдействие.

— Не ми е известно коя юрисдикция има предимство в случая — вдигна рамене господарката. — И не съм чувала нищо за никакви отцепници. Най-добре е да се срещнете с правния съветник, чиито услуги ползвам. Ще ви съдействам, разбира се, но се боя, че ще останете разочаровани.

— Как пък не! — изръмжа дръзкият войник. Наоколо селяните стояха сковано по местата си. Бурсегът се доближи само на една крачка от нея, но тя не трепна. Взираше се в лицето й и се мръщеше. Жената знаеше, че холомаската й придава външност, каквато сардаукарът не е очаквал да види. Преди да долови какво е намислил, той сграбчи иксианската огърлица и я скъса. Естествено господарката не усети никаква промяна, но вече се бе лишила от прикритието си.

— А, така е по-добре — подсмихна се презрително бурсегът. — Значи не сте чувала за никакви отцепници?

Тя само го гледаше надменно. От топтерите наизскачаха още сардаукари, някои нахлуха в къщата, тършуваха в хамбарите и силозите. Нима подозираха, че крие тежко въоръжен отряд?

Друг навъсен войник стисна ръката й. Тя не успя да се отдръпне, а мъжът светкавично вдигна ръкава на дрехата й и я одраска с малка кюрета. Жената се смръзна, защото помисли, че са я отровили, но сардаукарът се отмести невъзмутимо и пъхна пробата в анализатор.

— Самоличността потвърдена, господине — обърна се той към своя бурсег. — Лейди Шандо Верниус от Икс.

Войниците разшириха кръга около нея, а тя не помръдваше. Знаеше какво я чака.

Старият император се държеше все по-налудничаво, съзнанието му гаснеше, губеше последните си сили. Елруд като че таеше в себе си повече омраза, отколкото едно тяло може да издържи. Но докато беше върховен повелител, заповедите му се изпълняваха стриктно.

Питаше се само дали първо ще я изтезават, за да изтръгнат от нея информацията, която нямаше — къде е Доминик.

Омър изхвърча с крясък от странична врата на къщата. Размахвана грубо ловно оръжие. „Смел и верен — съжали го жената. — но твърде глупав…“

— Оставете господарката ми на мира! — крещеше прислужникът.

Неколцина сардаукари се целеха в него и в работниците по полето, но повечето бяха насочили оръжията си към самата нея. Тя се загледа в небето и мислите й я пренесоха при нейния нежен мъж и децата им. Надяваше се с цялата си душа да не им е отреден такъв край. Дори сега признаваше пред себе си, че ако можеше да избира, отново би сторила същото. Не скърбеше за загубеното положение и богатства в императорския двор. Бе преживяла любов, каквато (знаеше го от опит!) рядко спохожда благородниците.

„Горкият Руди… Никога не е разбирал какво е обич.“ Както винаги Доминик се оказа прав. Отново го зърна какъвто го бе срещнала за пръв път — привлекателен млад воин, завърнал се с победа.

Вдигна ръка, сякаш за да докосне лицето му още веднъж…

И всички сардаукари натиснаха спусъците.