Джаки Колинс
Убийци от любов (42)

42.

— Анджело, търсят те по телефона — рече Алио, който беше дошъл до басейна, където Анджело седеше и играеше карти.

— Мен ли?

— Да-а, някаква жена. — Алио не проявяваше видим интерес.

Анджело постави картите си на масата. Учуди се, тъй като никой не знаеше къде се намира. Вдигна слушалката на телефона, който се намираше до басейна.

— Ти ли си, дребни ебачо — заговори познат глас. — Бягането от мен няма да те отведе до никъде, миличък!

Веднага позна гласа й. Не беше трудно да го стори.

— Рио — рече той, — как ме намери?

— Надуших те, миличък. — Изсмя се. — Нали сме още приятели?

Той се отпусна в стола.

— Да-а, но искам да разговарям с теб.

— С мен? — Кратка пауза. — И с моите приятели?

— Слушай, онази сцена е вече минало.

— Добре де, добре. И здравата я мразиш, нали?

В този миг той отново изпита приятната възбуда, която бе преживял в апартамента й.

— Няма да тръгна по този път — каза той бавно.

— Е-е, хайде де — каза тя с подигравателен тон. — Разговаряш с мен. И аз се намирам във „Фонтенбло“^[1], с двама нови божествени приятели, които изгарят да се запознаят с теб. Да дойдем ли при теб или ти ще си донесеш твоя прекрасен, стегнат задник тук при нас?

Гърлото му пресъхна и се сви от спазъм.

— Днес не мога да се видя с теб — каза той с отпаднал глас. Ник беше разпоредил строго никой да не напуска къщата.

Гласът й звучеше като похотливо котешко мъркане:

— Но Анджело, бейби. Сега съм гола и така възбудена и въобще не искам да чувам не за отговор. И приятелите ми са голи и възбудени и толкова много, много желаят да направят всичко, което твоето сърчице пожелае. Освен това са много впечатлени от това, че популярността ти расте от ден на ден. Показах им снимките — снимките, които съм сигурна, че не искаш татенцето да види. Така че идвай веднага, още сега, бейби.

Много дни му се искаше да отиде, и сега пак искаше да отиде.

Единственият проблем беше как да се измъкне навън.

Единственият проблем беше как да се вмъкне вътре.

Повече от всеки друг Мери Ан Огъст разбираше колко силно охранявана е резиденцията на Басалино. Беше живяла тук не един месец и добре познаваше строгите методи на Енцо да държи настрана непознатите.

Но тя разчиташе на факта, че не е непозната. Беше приятелка на Енцо, негова метреса и що се отнасяше до всеки друг, беше отишла в Ню Йорк с него преди повече от седмица, и беше съвсем логично да се предположи, че се е върнала с него. Тя не мислеше, че Енцо е разгласил на всички факта, че я е разкарал. Очевидно бе казал на Алио да свърши тази мръсна работа, но освен него едва ли беше казал… е, тя си мислеше, че го познава достатъчно добре, за да е сигурна, че не споделя много с останалите.

Мери Ан Огъст имаше план. Той беше рискован. Но с малко късмет и с охраната на портала, която познаваше, нещата можеха да се развият добре.

— Отивам на летището — каза Ник.

— Хей, ще дойда с теб. — Анджело намери изход за себе си. Ще отиде с брат си до летището и после в подходящ момент ще изчезне.

— Не — поклати отрицателно глава Ник. — Стой тук и ме замествай докато ме няма. По никакъв начин не можем да знаем какъв ще е следващият им ход.

Анджело се поколеба. Не искаше да спори с брат си, но в същото време отчаяно искаше да се махне оттук.

Ник тръгна към вратата. Анджело реши да не бърза и да изчака. Най-добре, мислеше си той, ще бъде да изчезне, когато Ник го няма тук.

— Добре, ще внимавам за всичко — рече той. — Можеш да разчиташ на мен.