Джаки Колинс
Убийци от любов (25)

25.

Анджело не знаеше какво беше това. Беше някакво чувство, което преобръщаше вътрешностите му и натрапчиво се въртеше из съзнанието му. Рио Джава. Рио Джава. Можеше да мисли само за Рио Джава.

Дали това беше любовта? — попита се той горчиво.

Не, тази непрекъснато измъчваща го натрапчива мисъл не би могла да е любовта.

Рио Джава не беше красавица. Тя дори не беше и много млада. Беше просто една шантава ексцентричка. Висока, червенокожа, шибана, похотлива, индианска ексцентричка.

Взе решение да я забрави.

Енцо се обади от Ню Йорк да го уведоми, че навсякъде има неприятности. Каза му, че съществувала опасна заплаха. Най-добре било Анджело да не ходи никъде незащитен.

— Е-е, хайде пък ти — изропта Анджело. — Никой няма да тръгне след мен. — Струваше му се, че неговият баща говори като гангстер от старите филми.

— Чети вестниците, малък тъп смотаняко. Навсякъде се раздават удари. Ти си ми син, значи това те прави цел. Уредил съм с хората от „Стивъсто“ да прикрепят един към теб.

Анджело изпъшка:

— Слушай какво…

— Не, ти слушай — каза хладно Енцо. — Имам сведения, че си бил пиян и си се шлял като безделник. Стегни си задника или ще те домъкна пак тук. Искаш ли го?

Анджело преглътна гневния си отговор. Харесваше му в Лондон. Колкото по-голямо беше разстоянието между него и неговото семейство, толкова по-добре.

— Окей, окей. Ще се стегна — обеща той.

— Така ще е по-добре — предупреди го Енцо.

Един мъж, казващ се Шифти Флай, беше назначен да го защитава. Анджело кипеше от яд, че някой все трябваше да върви по петите му или да го придружава навсякъде.

Шифти Флай изглеждаше като името си^[1]. Беше дребен с воднисти очи, с остър и бърз поглед и малка уста с тънки устни, извити надолу. Под износения си сив костюм носеше кобур с презрамка на рамото, в който беше скрил пистолет.

— Но това е чист майтап — оплака се Анджело на Еди Ферантино.

Студените очи на Еди огледаха Анджело премигвайки; той се учуди за пореден път, че този брадат задник е син на Енцо Басалино.

— Просто прави каквото казва твоят баща. Бъди малко добро момче, нали така?

Майната им на дрънканиците „малко момче“. На Анджело му беше писнало от тях. Отначало Рио, сега Еди. Кои, майната им, си мислеха, че са те?

Продължи да излиза с различните си приятелки и го правеше с тях най-редовно. Нямаше никакви оплаквания от него.

Напрегна усилия да не се обажда на Рио. Тя беше гадна и той беше разбрал добре, че не бива да иска повече да е с нея. Но тялото му искаше.

Не можа да се сдържи и накрая се обади.

— Хей, Рио, Анджело е.

— Анджело кой?

Кучка! — помисли си той.

— Анджело Басалино.

Гласът й беше хладен:

— Чакай да си помисля… Не мисля, че си спомням някой Анджело Басалино…

Той се засмя с глас, изпълнен с фалшива храброст:

— Хайде стига си се майтапила. Помислих, че една вечеря може да ти хареса и ти се обадих.

— Винаги харесвам вечерите. Всъщност, вечерям всяка вечер. — Последва дълга пауза. — А ти всяка вечер ли хапваш?

— Да-а.

— Тогава защо не изтичаш някъде и вечеряш още сега?

Затръшна му слушалката. Кучката му затвори!

Изпрати й цветя — нещо, което никога не беше правил. Тя му ги върна обратно, когато бяха увехнали с кратка бележка: „Хей, не е ли забавно — всичко, с което се занимаваш да увисва?“.

Той разбра, че въпреки че е способен да обслужва всичките си приятелки, практически е невъзможно да достигне оргазъм. Оставаше твърд като скала, готов да чука с дни, но никога достигащ крайната точка. Това започна да му причинява силно психическо напрежение. Когато вдървяването изчезваше, той оставаше с дълга и мъчителна болка в слабините, която продължаваше цяла нощ.

И освен това притеснение и раздразнение, до него постоянно беше Шифти Флай. С отвратителна уста, дребен и слузест, той преследваше Анджело навсякъде.

Рио беше доволна от начина, по който се движеха нещата. Винаги беше притежавала силата да грабва и завладява мъжете сексуално. Лари Болдинг беше едно от малките изключения и с него беше станало така, защото беше уплашен до смърт от своята жена, от състоянието на политическата си кариера и безупречната си репутация.

Хлапе, помисли си за него тя. Можеше само да надуе свирката и неопетнената му репутация да стане на боклук. Точно така, можеше наистина да го накара да се гърчи като червей.

Бяха изминали няколко дни след като върна обратно цветята на Анджело. Сега нещата узряваха и наставаше време за истинското действие. Вдигна слушалката и набра номера.

Анджело протегна ръка и слепешком напипа слушалката в съня си.

— Да-а? — каза той сънливо.

— Слушай, жребецо — каза тя. — Не мислиш ли, че точно сега е настанало време да те науча наистина как да го правиш?

Той не каза нищо, опитваше се да събере мислите си.

— Последният ти шанс, миличък — каза тя подигравателно. — Защо не си размърдаш хубавото задниче до мен бързо и ще ти покажа номера, които никога няма да забравиш!

Докато той се разбуди съвсем, тя беше затворила слушалката. Беше минало полунощ. Облече набързо някакви панталони и риза и се спусна по задния изход. Надяваше се, че ще отиде на желаното място, до което Шифти Флай нямаше да го проследи.