Стивън Кинг
Бягащото момиче (9)

9. Гравитацията е майката на всички неща.

Като малка беше доста буйна и предпочиташе момчешките игри (любимата й беше „Стрелци“) в горите зад дома им в предградията на Чикаго пред това да се лигави с Барби и Кен на верандата. Носеше момичешки дрешки и дългата й коса бе вързана на конска опашка, но двете с най-добрата й приятелка Бека обичаха да гледат старите филми на Истууд и Шварценегер вместо близначките Олсън^[1], а когато даваха „Скуби Ду“, се отъждествяваха с кучето, а не с Велма или Дафни. Неслучайно, докато бяха в прогимназията, в продължение на две години обедите им се състояха от „Скуби снакс“.

Естествено, обожаваха и да се катерят по дърветата. Емили си припомни как в едно далечно лято двете с Бека почти не слязоха от дърветата в задните им дворове. Може би бяха на девет. Освен бащините уроци как точно да пада, за да не се нарани, другото нещо, което си спомняше ясно от онова лято, бе как майка й маже нослето й с някакъв бял крем и я наставлява: „Да не си посмяла да го избършеш, Еми!“ с нейния нетърпящ възражение глас.

Един ден Бека изгуби равновесие и за малко да полети от пет метра височина към моравата на семейство Джаксън (вероятно метрите не бяха повече от три, но по това време на момичетата им се струваха десет… или даже петнайсет). В последния момент приятелката й се хвана за един клон, обаче остана да виси там, като викаше отчаяно за помощ.

Ръсти косеше моравата. Той закрачи към тях — да, закрачи, без да бърза, като преди това съвсем спокойно се наведе и изключи косачката — и протегна нагоре ръце. „Пусни се“ — каза на Бека и тя (бяха минали едва две години, откакто бе престанала да вярва в Дядо Коледа) го послуша. Ръсти я улови с лекота, а после извика на Ем да слезе от дървото. Накара двете момиченца да седнат на земята и да се облегнат на ствола. Бека се разплака, а Ем беше изплашена — боеше се, че отсега нататък катеренето по дървета вече ще бъде забранено, както й бяха забранили да ходи сама до магазинчето на ъгъла след седем вечерта.

Обаче Ръсти не им забрани да се катерят (за разлика от него майката на Еми със сигурност щеше да го стори, ако случайно бе погледнала през кухненския прозорец по това време). Онова, което направи, бе да ги научи как да падат. И после се упражняваха близо цял час в това.

Какъв страхотен ден беше само!

* * *

Миг преди да скочи през прозореца, Емили забеляза, че разстоянието до покрития с каменни плочи вътрешен двор е доста стряскащо. Навярно не надвишаваше три метра, ала докато политаше от прозореца с плющящата кувертюра около нея, тези три метра й се сториха поне осем. Или даже петнайсет.

„Дайте свобода на коленете си — им беше казал Ръсти преди шестнайсет или седемнайсет години в Лятото на катеренето по дървета, известно още и като Лятото на белия нос. — Не ги принуждавайте да поемат тежестта ви. Те ще го сторят — в девет от десет случая, ако височината не е твърде голяма, ще го сторят, — но това може да доведе до счупване на някоя кост. Бедро, пищял или глезен. Най-често глезен. Помиете, че гравитацията е майката на всички неща. Отдайте й се. Оставете я да ви прегърне. Дайте свобода на коленете си, после се присвийте и се претърколете.“

Ем се приземи на настилката в испански стил, давайки пълна свобода на коленете си. В същото време изви раменете си във въздуха и прехвърли тежестта си наляво. Присви глава и се претърколи. Не усети никаква болка — поне веднага, — а по-скоро нещо като раздрусване, сякаш тялото й се бе превърнало в празна шахта, в която някой е пуснал голяма тежест. Успя да запази главата си невредима от каменните плочи, а и не мислеше, че си е счупила нещо, макар че щеше да го разбере със сигурност едва след като се изправи.

Докато се претъркулваше, неволно блъсна металната масичка с такава сила, че я преобърна. После се изправи на крака, все още несигурна дали тялото й наистина е останало непокътнато при отчаяния й скок. Погледна нагоре и видя, че Пикъринг я гледа през счупения прозорец. Лицето му бе изкривено в злобна гримаса и той размахваше заплашително касапския нож.

— Спри веднага! — изкрещя той. — Не бягай и не мърдай оттам!

„Слушам, шефе“ — каза си Ем. Следобедният дъжд се бе превърнал в ефирна мъгла, която навлажни лицето й с росните си капчици. Чувството беше божествено. Тя протегна ръка, изпъна средния си пръст и го размаха, за да подчертае презрението си.

— Не ми показвай среден пръст, мръсна кучко! — изрева Пикъринг и запрати ножа по нея. Попадението му беше доста неточно. Ножът издрънча в настилката на метър и нещо от нея и се плъзна под газовия грил, разпадайки се на две парчета — острие и дръжка. Ем вдигна поглед към счупения прозорец, ала там вече нямаше никого.

Гласът на баща й в съзнанието й я предупреди, че психопатът се приближава, но тя и бездруго го знаеше. Отиде до края на вътрешния двор — вървеше с лекота, без да накуцва, макар че липсата на болки можеше да се дължи и на притока на адреналин, — и погледна надолу. От пясъка и морския овес я делеше само един нищо и никакъв метър. Просто детска игра пред скока, който беше направила. Отвъд вътрешния двор се простираше плажът, където тичаше всяка сутрин, откакто бе дошла на Върмилиън Ки.

Тя погледна и в другата посока, към шосето, ала там положението не беше никак добро. Грозната бетонна стена беше прекалено висока. А и Пикъринг се приближаваше. Естествено, че се приближаваше.

Ем се подпря с длан на декоративния тухлен зид и скочи на пясъка. Морският овес погъделичка бедрата й. Тя се затича към дюната между „Бункера“ и брега, като подръпваше нагоре скъсаните си шорти и често поглеждаше през рамо. Нищо… все още нищо… след което Пикъринг се втурна през задната врата, крещейки й да спре моментално на мястото си. Бе захвърлил жълтия дъждобран и държеше друг остър предмет. Размахваше го в лявата си ръка, докато тичаше по пътечката, отвеждаща от вътрешното дворче. От мястото си Ем не можеше да види какво представлява, но и никак не й се искаше да разбере. Нямаше никакво желание да се озове толкова близо до преследвача си.

Можеше да го надбяга. Походката му издаваше, че ще е бърз в началото, ала съвсем скоро ще се задъха, без значение колко мотивиращо щяха да му действат лудостта му и страхът от разкриване.

„Сякаш през цялото време съм тренирала за този момент“ — мина й през ума.

В същото време за малко да направи фатална грешка, когато стигна до брега, а именно — да поеме на юг. Така щеше да стигне до края на острова след по-малко от четиристотин метра. Естествено, щеше да се разкрещи с пълно гърло, щом наближеше будката до подвижния мост, но ако Пикъринг бе направил нещо на Дийк Холис — а тя се опасяваше, че случаят е точно такъв, щеше да се озове в задънена улица. Не бе изключено в този момент да мине някое корабче, на което да изкрещи за помощ, ала предполагаше, че така едва ли щеше да спре психопата; в този момент вероятно би я наръгал дори и ако бяха на сцената на „Рейдио Сити Мюзик Хол“ по време на представление на „Рокетс“^[2].

Поради тази причина Ем реши да поеме на север. В тази посока от „Колибката сред тревата“ я деляха почти три километра пустеещ плаж. Тя изу маратонките си и започна да бяга.