Стивън Кинг
Бягащото момиче (8)

8. На стената до леглото имаше снимка.

Озова се в трапезарията. Насред стаята имаше дълга маса със стъклен плот. Около нея бяха наредени седем червени стола от кленово дърво. Там, където трябваше да е осмият, стол нямаше. Естествено. Докато разглеждаше празното място до „женския“ край на масата, бе връхлетяна от внезапен спомен — за малкото кърваво петънце, разцъфнало в долната част на окото й, докато Пикъринг бе измърморил: „Добре, супер, добре.“ Беше й повярвал, когато му бе казала, че Дийк знае, че е в „Бункера“, и поради тази причина бе захвърлил малкия нож — малкото ножче на Никол, както си бе помислила тогава — в умивалника.

Значи през цялото време съвсем близо до нея е имало нож, с който да го заплаши. И все още имаше. Намираше се в умивалника. Но вече нямаше никакво намерение да се връща в кухнята. За нищо на света.

Ем прекоси помещението и тръгна по коридор с пет врати; по две от всяка страна и една в дъното. Първите две, покрай които мина, бяха отворени: вляво имаше баня, а вдясно — перално помещение. Пералнята бе от онези с капак в горната част, който зееше отворен. На полицата на стената имаше кутия прах за пране „Тайд“. От отвора за дрехите се подаваше окървавена блузка. Бе почти убедена, че е принадлежала на Никол, макар че не можеше да е сто процента сигурна. Да, ако наистина беше нейна, защо Пикъринг е възнамерявал да я изпере? Прането нямаше да премахне дупките. Спомни си как си бе помислила, че раните на момичето са десетки, макар че всъщност едва ли бяха чак толкова много. Възможно ли бе наистина да са толкова много?

След кратък размисъл си каза, че е напълно възможно. Ако Пикъринг е бил обзет от безумната си ярост…

Отвори вратата след тази на банята и видя спалня за гости. Тя представляваше тъмна и стерилна кутия с двойно легло; кувертюрата беше опъната с такава педантичност; че човек спокойно би могъл да подхвърля монети на нея. Дело на домашна прислужница? „Нашето проучване казва «не» — помисли си Ем. — Нашето проучване казва, че в тази къща никога не са влизали прислужници. Само «племенници».“

Вратата срещу спалнята за гости водеше към кабинет, също толкова стерилен. В единия ъгъл се виждаха два шкафа за папки. На голямото бюро имаше персонален компютър „Дел“, покрит с найлонов калъф, за да не се праши. Подът бе с обикновен дъбов паркет. Нямаше килим. Нямаше и снимки по стените. Капакът на големия единичен прозорец бе спуснат и пропускаше съвсем слаба светлина. Също като спалнята за гости, и това помещение изглеждаше мрачно и забравено.

„Никога не е работил тук“ — каза си тя. И това бе самата истина. Онова, което виждаше, бе само сценична съблекалня. Цялата къща беше един действащ театър, включително и стаята, откъдето бе избягала — стаята, която изглеждаше като кухня, но всъщност беше арена на жестоки действия, оборудвана с подходящи инструменти и лесни за почистване повърхности.

Вратата в дъното на коридора бе затворена и докато се приближаваше към нея, Ем си помисли, че най-вероятно щеше да се окаже заключена. И при това положение, ако Пикъринг минеше през трапезарията, тя щеше да се озове в капан. Нямаше да има накъде да избяга, а напоследък бягането беше единственото нещо, в което бе наистина добра… единственото нещо, което изобщо й се удаваше.

Тя придърпа нагоре скъсаните си шорти — имаше чувството, че всеки момент ще й се изхлузят, — и сграбчи дръжката. Лошите й предчувствия бяха толкова силни, че за момент не можа да повярва на очите си, когато кръглата дръжка се завъртя в ръката й. Вратата се отвори и Ем пристъпи в спалня, която най-вероятно бе използвана от Пикъринг. И тук, както и в стаята за гости, цареше стерилна атмосфера, обаче само на пръв поглед. Възглавниците например бяха две вместо една, а завивките на двойното легло (което изглеждаше като близнак на предишното) бяха заметнати настрани под формата на прецизен триъгълник, застинали в очакване да предложат на домакина комфорта на чистите чаршафи след дълъг ден на усилна работа. В тази стая имаше килим — от евтините, гумирани отдолу, но пък покриваше целия под. Имаше и малко бюро, сякаш предназначено за ученик, и обикновен дървен стол. И въпреки че мебелировката тук изглеждаше доста семпла в сравнение с тази в кабинета със скъпарския компютър, Ем имаше чувството, че малкото бюро не събираше напразно прах. Представи си как Пикъринг седи зад него и пише на ръка, прегърбен като дете в провинциално училище. Пише нещо, за което тя ме смееше да си помисли.

Прозорецът тук също бе голям и за разлика от онези в кабинета и спалнята за гости капакът му не беше спуснат. Преди обаче да се приближи и да види накъде гледа, вниманието й бе привлечено от снимката, закачена на стената до леглото. Тя не беше сложена в рамка и дори не висеше ма гвоздейче — бе прикрепена за стената с най-обикновено кабарче. Около нея се виждаха доста малки дупчици, които свидетелстваха, че през годините на стената са били закачани и други фотографии по същия начин. Снимката бе цветна и в долния й десен ъгъл бе принтирана датата: 4-19-07. От вида на хартията Ем предположи, че не е направена с дигитален апарат, а от самото изображение — че е дело на човек, който не се интересува особено от фотография. От друга страна, може би пък фотографът бе възбуден. Както се възбуждат хиените, когато падне мрак и надушат беззащитна плячка. Изображението бе неясно, сякаш бе направено от голямо разстояние с телеобектив, и не се намираше в центъра на кадъра. На него се виждаше дългокрака млада жена с дънкови шорти и изрязано потниче с надпис „БАР ВРЕМЕ Е ЗА БИРА“. С лявата си ръка грациозно крепеше табла за сервиране, заради която жената приличаше на келнерка от жизнерадостна стара картина на Норман Рокуел.

Смееше се. Косата й бе руса. Ем нямаше как да е сигурна, че това е Никол — не и при тази неясна снимка и няколкото секунди, които бе имала, за да разгледа мъртвото момиче в багажника на мерцедеса… обаче беше абсолютно убедена, че е тя. Сърцето й нашепваше, че това е Никол и никоя друга.

Ръсти: „Това не е толкова важно, съкровище. Важното е да се махнеш оттук. Трябва да си намериш свободно пространство за бягане.“

И сякаш в потвърждение на това, в същия миг вратата между кухнята и трапезарията се отвори с трясък. С такъв трясък, че Ем имаше чувството, че се е откачила от пантите си.

„Не — изтръпна тя. Всички усещания сякаш напуснаха тялото й. Не мислеше, че отново се е подмокрила, но и не би могла да разбере, ако е станало така. — Не, не може да бъде…“

— Искаш играта да загрубее? — извика Пикъринг. Гласът му звучеше едновременно замаяно и възбудено. — Добре, аз мога да играя грубо. И още как. За мен не е никакъв проблем. Щом наистина го искаш, тати ще се погрижи да си го получиш.

Приближаваше се. В момента прекосяваше трапезарията. Дочу глух удар, последван от изтрополяване — вероятно психопатът се беше препънал в някой от столовете в трапезарията и после го бе изблъскал гневно встрани. Светът пред очите й внезапно посивя и сякаш се отдалечи от нея, въпреки че в спалнята бе сравнително светло, а и времето се проясняваше.

Ем прехапа разкъсаната си долна устна. В резултат от действието й кръвта отново потече по брадичката й, но и светът възвърна цветовете и реалността си. Тя затръшна вратата и се пресегна към резето. Ала нямаше резе. Огледа се трескаво и погледът й се спря на обикновения дървен стол пред обикновеното дървено бюро. В същото време дочу как Пикъринг ускори тромавите си крачки, докато минаваше покрай пералното помещение и кабинета. Дали държеше касапския нож? Естествено, че го държеше. Тя грабна стола, постави го под дръжката и го наклони леко. Само миг по-късно психопатът удари вратата с двете си ръце.

Мина й през ума, че ако подът не бе покрит с килим, по всяка вероятност столът щеше да се плъзне по гладкия паркет като хокейна шайба. Тогава навярно щеше да се наложи да го държи там, за да не помръдне — Ем, безстрашната укротителка на лъвове. Е, за щастие имаше килим. Евтин, но пък дебел — и това беше добре. Наклонените крака на стола се впиха в мъхестата тъкан и се задържаха там, макар че това доведе до леко набръчкване на килима.

Пикъринг изрева и започна да блъска по вратата с юмруци. Ем се надяваше, че продължава да държи ножа; току-виж сам си прерязал по невнимание гърлото.

— Отвори вратата! — извика той. — Отвори я! Само влошаваш положението си!

„Сякаш може да стане по-зле“ — помисли си тя и отстъпи крачка назад. Озърна се. И сега какво? Прозорецът? Имаше ли изобщо някакъв избор? Стаята бе с една врата, следователно друг изход нямаше.

— Започваш да ме вбесяваш, лейди Джейн!

„Не, ти винаги си бил бесен. Като бясно куче.“

Забеляза, че прозорецът беше от онези специални панорамни прозорци, които бяха предназначени само за гледане, а не за отваряне. Заради климатика. Тогава какво следваше? Да се хвърли през него като Клинт Истууд в един от онези стари макаронаджийски уестърни^[1]?

Звучеше възможно; като хлапе идеята й се струваше страхотна, обаче сега си каза, че ще се нареже жестоко, ако се опиташе. Клинт Истууд, Скалата и Стивън Сегал си имаха каскадьори-дубльори за старите номера „хайде сега да се метнем през витрината“. А пък самите каскадьори си имаха специални стъкла, които не се разпадаха на стотици режещи отломки.

Ем чу как тежките му ритници се стоварват върху вратата, след което Пикъринг отстъпи и отново се засили за яростен щурм. Самата врата беше масивна, ала мъжът не се шегуваше. Тя потрепери в рамката си, а столът се плъзна три-четири сантиметра назад. Килимът се насъбра още повече и — още по-лошо — Ем дочу познатото й от залепващата лента раздиране. Преследвачът й бе учудващо жизнен и енергичен за човек, когото са налагали по главата и раменете със солидно парче червен клен, но донякъде това бе разбираемо — все пак той беше хем луд, хем достатъчно здравомислещ, за да си даде сметка, че ако тя се измъкне, на него няма да му се размине. Ем си каза, че тази мисъл навярно действа доста мотивиращо.

„Трябваше да разбия целия шибан стол в главата му“ — помисли си.

— Искаш ли да си играем? — пъхтеше той. — Защото аз ще играя. И още как. Можеш да си заложиш задника. Обаче си на моя терен, разбра ли? И ето… ме… и мен! — Той отново ритна вратата и тя изтрещя. Пантите й се бяха поразхлабили и столът се отмести още пет-шест сантиметра назад. Ем виждаше тъмните издутини между краката му и вратата; насъбрания евтин килим.

При това положение прозорецът оставаше единственият й изход. И бездруго щеше да умре от Бог знае колко много рани, така че поне да знае, че сама си ги е направила. Може би… ако се увиеше в кувертюрата…

Тогава погледът й се спря на бюрото.

— Господин Пикъринг! — извика тя и сграбчи бюрото за краищата на плота. — Почакайте! Искам да сключа сделка с вас!

— Не сключвам никакви сделки с кучки, разбра ли? — излая гневно той, обаче се спря за момент — навярно за да си поеме въздух, — и така й даде допълнително време. А това бе единственото, което Ем искаше… и единственото, което можеше да получи от него. Нямаше нужда от гръмките му изявления, че не бил от хората, сключващи сделки с кучки. — Какъв е големият ти план? Кажи го на тати Джим.

Точно в момента планът й се изчерпваше с бюрото. Тя го вдигна, опасявайки се, че претовареният й кръст ще се скърши като вейка, ала се оказа, че писалището е по-леко, отколкото очакваше. А когато предметите отгоре му — няколко пакета с книги, наподобяващи справочните издания за висшите длъжностни лица на Америка, — полетяха на земята, стана още по-леко.

— Какво правиш? — извика Пикъринг и побърза да добави: — Да не си посмяла!

Ем се засили към прозореца, след което внезапно се закова на място и запрати бюрото по него. Трясъкът на счупения панорамен прозорец беше оглушителен. Без да губи време в огледи и размисъл — мисленето нямаше да й помогне в момента, а огледът само щеше да я изплаши, ако височината бе твърде голяма, — тя издърпа рязко кувертюрата на леглото.

Пикъринг отново заблъска по вратата и въпреки че столът продължи да удържа положението (знаеше го и без да поглежда назад, защото в противен случай психопатът вече щеше да я е сграбчил), в стаята се разнесе звук, който не можеше да се сбърка. Изпращяване на дърво.

Тя се уви в кувертюрата и за момент заприлича на индианка от картина на Н. К. Уайът^[2], възнамеряваща да излезе навън в разгара на бушуваща снежна буря. После се хвърли през назъбения отвор в прозореца точно в мига, когато вратата зад гърба й се отвори с трясък. Няколко остри стъкла се забиха в кувертюрата, но нито едно от тях не достигна до Ем.

— Ах, ти, шибана нагла кучко! — изкрещя Пикъринг зад нея. Съдейки по гласа му, той се намираше съвсем близо — може би на една ръка разстояние, — ала в същата секунда тя полетя надолу.