Стивън Кинг
Бягащото момиче (5)

5. Имаше чувството, че се опитва да поиграе на „гъди-гъди-хванах те“ с нея.

Когато се събуди, видя, че е залепена със скоч за стола в просторна кухня, пълна с всевъзможни изделия от лъскава стомана — умивалник, хладилник, съдомиялна машина и фурна, която сякаш бе предназначена за огромен ресторант. Задната част на главата й изпращаше дълги, лениви вълни на болка към челото й, и тя имаше чувството, че те не спират да повтарят: „Измисли изход! Измисли изход!“

До умивалника бе застанал висок, строен мъж в сиво-кафяви шорти и стара риза за голф. На безжалостната светлина от флуоресцентните кухненски лампи Ем забеляза задълбочаващите се бръчици покрай очите му и прошарената му коса, подстригана тип „канадска ливада“. Даде му около петдесет. В момента миеше ръката си в умивалника. Май имаше някаква рана там, точно под лакътя.

Мъжът завъртя рязко глава. В движенията му имаше някаква животинска бързина, която накара стомахът й да се свие. Очите му бяха сини, но доста по-ярки и жизнени от тези на Дийк Холис. Тя не успя да открие нещо като здрав разум или трезва преценка в тях и изтръпна. На покрития с плочки под (в същия сив цвят като циментовата настилка на двора) се виждаше тъмна, мътна следа, широка около двайсетина-двайсет и пет сантиметра. Ем предположи, че най-вероятно е от кръв. Беше много лесно да си представи как Пикъринг влачи из помещението русокосото момиче, хванал го за краката.

— А, събуди се — каза той. — Браво. Направо супер. Да не си мислиш, че съм искал да я убия? Не съм искал да я убивам. Тая носеше нож в шибания си чорап! Пощипнах я по ръката и това е всичко. — Казаното изглежда го накара да се замисли и докато го правеше, се зае да попива кървавата рана на ръката си с хартиена кърпичка. — Както и по цицата. Обаче всички момичета очакват това. Или би трябвало да го очакват. Нарича се петинг. Или, в този случай, по-скоро курветинг.

Докато говореше, Пикъринг често правеше знака за кавички с показалеца и средния си пръст. Ем имаше чувството, че се опитва да поиграе на „гъди-гъди-хванах те“ с нея. Освен това изглеждаше налудничаво. Всъщност тя нямаше никакви съмнения относно психическото му състояние. Над главите им проехтя гръмотевица, оглушителна като катастрофа на натоварен с масивни мебели камион. Тя подскочи — доколкото можеше в настоящото си положение, — но мъжът, застанал до двойния умивалник от неръждаема стомана, дори не мигна. Сякаш не беше чул нищо. Долната му устна беше издадена напред.

— Щом видях ножа, веднага й го взех. И точно тогава изгубих контрол. Признавам го. Хората ме мислят за олицетворение на самообладанието и аз се старая да оправдавам очакванията им. Наистина се старая. Обаче всеки може да изгуби контрол. Ето това те не могат да го разберат. Абсолютно всеки. При точно определени обстоятелства.

Дъждът заваля с такава сила, сякаш Господ бе пуснал водата на тоалетната си чиния.

— Кой би могъл да предположи, че си тук?

— Много хора — отвърна тя без никакво колебание.

Той прекоси помещението за миг. Буквално. В един момент се намираше до умивалника, а в следващия вече бе до нея, зашлевявайки я с такава сила, че пред очите й експлодираха безброй бели петънца. Те се стрелнаха из помещението, повличайки ярки опашки като на комети подире си. Главата й се килна рязко настрани, косата й я перна по бузата и тя усети вкуса на кръв в устата си, когато долната й устна се взриви от болка. Вътрешната й част бе срязана от зъбите й, и то доста дълбоко. Даже имаше чувството, че зъбите й са пробили месото и сега сгърчат през кожата. Навън дъждът продължаваше да вали със същия устрем. „Ще умра, докато вали“ — помисли си Ем, макар че не го вярваше наистина. А кой знае, може би никой не вярваше, че умира, когато удареше часът му.

— Кой знае? — Беше се надвесил над нея и крещеше в лицето й.

— Много хора — повтори тя с усилие, защото долната й устна вече се подуваше. Усещаше как кръвта се стича по брадичката й. Разсъдъкът й обаче се бе запазил, въпреки болката и страха. Той й нашепваше, че единственият й шанс да оживее, бе да накара този мъж да повярва, че ще бъде заловен, ако я убие. Естествено, щяха да го заловят дори и да я пуснеше, но щеше да мисли над този въпрос по-късно. Човек трябваше да отмята кошмарите един по един.

— Много хора! — заяви тя отново със същата непоколебимост.

Пикъринг се стрелна към умивалника и когато се върна, вече имаше нож в ръката си. Малък нож. Навярно същият, който мъртвото момиче бе извадило от чорапа си. Той допря върха му до долния клепач на Ем и натисна. В същия момент пикочният й мехур изпразни съдържанието си — внезапно, с мощна струя, изведнъж.

Лицето на мъжа се изкриви в малко превзета гримаса на отвращение, ала тя забеляза, че изглеждаше и доста доволен. Част от съзнанието й се зачуди как един човек може да изпитва едновременно две толкова противоречащи си емоции. Той отстъпи половин крачка назад, но острието на ножа не потрепна. Върхът му продължаваше да потъва в кожата й, като хем натискаше клепача й надолу, хем подпираше леко очната й ябълка в кухината й.

— Чудесно — каза той. — Още една мръсотия, която трябва да се изчисти. Макар че не беше неочаквана. Не. Както беше казал един, навън има повече място, отколкото вътре. Точно така си е. — Той се засмя — смехът му наподобяваше излайване, — и отново се наведе напред, а яркосините му очи се взряха в нейните лешникови. — Посочи ми един човек, който да знае, че си тук. Без да се бавиш. Без да се бавиш. Ако се поколебаеш дори за миг, ще разбера, че си измисляш и ще извадя окото ти, а после ще го хвърля в умивалника. Мога да го направя. Така че ми кажи. Веднага.

— Дийк Холис — изстреля тя. Знаеше, че не бива да го споменава, но името му се изплъзна от устата й абсолютно инстинктивно. Не искаше да изгуби окото си.

— Някой друг?

Обаче не й хрумна ничие друго име — в съзнанието й цареше скована от страх пустота, — а и тя напълно му вярваше, когато й каза, че всеки миг колебание ще й струва лявото око.

— Добре де, никой! — изкрещя тя. Дийк и бездруго беше напълно достатъчен. Един човек със сигурност бе достатъчен, освен ако Пикъринг не беше толкова откачен, че да…

Той отмести ножа и въпреки че периферното й зрение не можа да й помогне особено, бе почти сигурна, че в долната част на окото й разцъфва малко кърваво петънце. Е, голяма работа. Трябваше да се чувства късметлийка, задето все още имаше периферно зрение.

— Добре — кимна той. — Добре, добре, супер, добре. — Приближи се до умивалника и хвърли ножа вътре. Ем почувства внезапно облекчение. В следващия момент мъжът издърпа едно от чекмеджетата под мивката и извади по-голям — дълъг, заострен касапски нож.

— Добре… — измърмори той и се върна при нея. По него не се виждаше никаква кръв — нямаше и едно-единствено петънце. Как беше възможно това? Колко време е била в безсъзнание?

— Добре, добре. — Пикъринг прокара свободната си ръка през късата, безумно скъпа подстрижка, която носеше. Косата му веднага се върна в предишния си вид. — Кой е Дийк Холис?

— Дежурният на подвижния мост — отвърна тя. Гласът й трепереше. — Говорехме точно за вас. Ето защо реших да надзърна. — Изведнъж бе осенена от брилянтна (според нея) идея. — Той видя момичето! Вашата племенница, както се изрази!

— Да, да, момичетата винаги се връщат с яхтата, това е всичко, което знае. Нищо повече. Защо хората все се бъркат в чуждите работи? Къде е колата ти? Отговори ми веднага или ще получиш безплатно най-новата ми специална гръдна ампутация. Гарантирам ти, че ще бъде бърза, но не и безболезнена.

— Пред „Колибката сред тревата“! — изстреля тя, неспособна да измисли нищо друго.

— Какво е това?

— Малката къщичка в края на кея. Тя е на баща ми. — Отново я осени вдъхновение. — И той знае, че съм тук!

— Да, да… — измърмори Пикъринг. — Да, добре. Супер, браво на него. Да разбирам ли, че живееш тук?

— Да…

Той погледна шортите й, които в момента изглеждаха тъмносини.

— Ти си бегачка, нали?

Ем не каза нищо, ала той явно не търсеше потвърждение.

— Да, бегачка си, няма съмнение в това. С тези крака…

Той изненадващо се приведе в кръста — сякаш се покланяше пред кралска особа — и лепна мляскаща целувка върху лявото й бедро, точно под ръба на шортите й. Когато се изправи, тя забеляза със свито сърце, че предницата на късите му панталони се е издула. Това не беше на добре.

— Значи бягаш насам-натам… — При тези думи ръката му с ножа описа елегантна дъга във въздуха, сякаш държеше диригентска палка. Движението му имаше почти хипнотично въздействие. Навън дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Щеше да вали по този начин още четирийсет минути или може би час, след което слънцето отново щеше да изгрее. Ем се зачуди дали щеше да е жива, за да го зърне. Съмняваше се. В същото време все още й беше трудно да повярва, че съвсем скоро ще умре. Трудно? Струваше й се направо невъзможно.

— Бягаш насам-натам. Тичаш до другия край на острова и се връщаш. Понякога прекарваш известно време с онзи старчок със смешната капела, обаче едва ли си бъбриш с някой друг. — Думите му я изплашиха, ала не дотолкова, че да не осъзнае, че мъжът не говореше на нея. — Точно така. Не си бъбриш с никой друг. Защото тук просто няма никой друг. Ако някой от градинарите селяндури, които бачкат тук, случайно те е видял, дали ще си спомни? Да, дали ще си спомни?

Върхът на ножа започна да се люшка наляво и надясно, сякаш беше метроном. Погледът на мъжа се съсредоточи върху острието, сякаш очакваше отговорът да дойде оттам.

— Не — реши той. — Не, и ще ти кажа защо. Защото ти си просто поредната богата глезла, която тича, за да топи сланините по задника си. А те са навсякъде. Виждат ги всеки ден. Откачалките на тема здравословен живот. Бутат ти се в краката и трябва да ги отпъждаш от пътя си. Ако не бягат, карат велосипеди. И носят от онези загубени грозни каски. Разбра ли сега? Изясни ли ти се картинката? Кажи си молитвите, лейди Джейн, но гледай да не се бавиш. Защото аз ужасно бързам. Ужасно, ужасно бързам.

Пикъринг вдигна ножа на нивото на рамото си. Ем видя как устните му се свиват в очакване на смъртоносния удар и целият свят внезапно се открои пред нея с поразителна яснота. „Идвам при теб, Ейми“ — мина през ума й. Тази мисъл бе последвана от друга, която звучеше почти абсурдно и най-вероятно я бе чула по денонощния кабелен канал И Ес Пи Ен: „Чакай ме, съкровище.“

Тогава обаче той най-неочаквано се спря и се огледа, сякаш някой му бе казал нещо.

— Така… — измърмори. После възкликна: — Така ли? — и си отговори сам: — Точно така.

В средата на помещението имаше барплот за приготвяне на сандвичи и бързи закуски. Пикъринг хвърли ножа върху него и той издрънча.

— Седи си тук. Няма да те убивам. Промених решението си. Един мъж може да промени решението си. Какво получих от Никол — рана в ръката…

На барплота се виждаше изтъняла ролка скоч. Мъжът я вдигна и в следващия миг вече беше коленичил пред Ем, а тилът му и горната част на врата му се откроиха пред нея в цялата си уязвимост. В един по-добър свят — един по-справедлив свят — тя можеше да сключи ръце и да ги стовари върху тила му, ала китките й бяха здраво пристегнати за кленовите подлакътници на масивния стол. Торсът й също бе омотан със скоч в дебел корсет, който я стягаше между кръста и долната част на гърдите, приковавайки я към облегалката. Лентите опасваха и коленете, прасците и глезените й, застопорявайки ги към краката на стола. Похитителят й определено не бе пестил времето и усилията си, докато е била в безсъзнание.

Самият стол бе здраво залепен за пода, ала явно това му се стори недостатъчно, защото започна да полага нови ленти скоч върху старите — първо отпред, а после и отзад. Когато приключи, се оказа, че е използвал цялата ролка. Накрая Пикъринг се изправи и захвърли ненужния вече картонен цилиндър върху барплота.

— Така — заяви. — Не е зле. Браво. Направо супер. Чакай ме тук. — Навярно последното изречение му се стори много забавно, понеже отметна главата си назад и лаещият му смях отново огласи кухнята. — Да не вземе да ти доскучае и да отпрашиш нанякъде, а? Трябва да се погрижа за твоето любопитно приятелче и искам да го направя, докато още вали.

Този път Пикъринг се стрелна към една врата, зад която имаше нещо като килерче, и измъкна оттам жълт дъждобран.

— Знаех си, че е някъде тук. Всеки ще се довери на човек с дъждобран. Не знам защо е така. Поредният мистериозен факт. Доскоро, приятелко, и да си седиш удобно на столчето.

Той отново се засмя (Ем имаше чувството, че слуша лаенето на ядосан пудел) и изчезна навън.