Стивън Кинг
Бягащото момиче (11)

11. После се изправи и отново побягна.

Непринудената усмивка на Пикъринг — с която навярно бе подмамил толкова много „племенници“, — се завърна на лицето му.

— Мога да го обясня, но не зная достатъчно езика. Имам перфектно обяснение, окей? — Той потупа гърдите си като Тарзан. — No señor Loco, no señor Peligro, окей? — Това можеше и да мине, ала в следващия момент, без да спира да се усмихва, той посочи към Ем и добави: — Ella es bobo perra.^[1]

Тя не знаеше какво е „bobo para“ но видя как лицето на Пикъринг се промени, докато го изричаше. Горната му устна се набърчи и повдигна досущ като муцуната на куче, когато се озъбва. В същото време латиносът побутна Ем назад и значението на действието му беше недвусмислено — защита. После се наведе и се пресегна към металния „хикс“ на пясъка.

Ако се бе пресегнал, преди да избута Ем назад, нещата можеше и да се наредят. Обаче Пикъринг видя, че контролът над ситуацията се изплъзва от ръцете му и също се хвърли към ножиците. Успя да ги грабне пръв, падна на колене и заби остриетата в покрития с пясък ляв крак на латиноса. Той извика, а очите му се разшириха от болката.

Замахна към Пикъринг, ала той се хвърли на земята, след което се изправи („Все още е адски бърз“ — помисли си Ем) и отстъпи крачка назад. Миг по-късно се приближи, обгърна с едната си ръка атлетичните рамене на латиноса в някакво подобие на братска прегръдка и заби с другата ножиците в гърдите му. Раненият мъж се опита да се отдалечи, обаче Пикъринг го държеше здраво, като не спираше да забива дългите остриета отново и отново в тялото му. Никой от ударите не беше кой знае колко дълбок — психопатът действаше твърде бързо с ножиците, — но всичко стана в кръв.

— Не! — изкрещя Емили. — Не, спри!

Пикъринг я изгледа за момент и тя зърна отвратителния блясък в очите му, след което наръга жертвата си в устата, вкарвайки остриетата толкова навътре, че стоманените дръжки издрънчаха в зъбите на клетника.

— Сега разбра ли? — попита Пикъринг. — Разбра ли? Чатна ли, шибан селяндур?

Емили се озърна наоколо за някакво оръжие — дори парче изгнило дърво щеше да й свърши работа, — ала не забеляза нищо. Когато отново погледна към двамата мъже, ножиците вече стърчаха от окото на латиноса. Той се наведе бавно напред, сякаш се опитваше да се поклони, и убиецът му се наведе заедно с него, опитвайки се да изтръгне острието от очната кухина.

Ем изпищя и се хвърли към Пикъринг. Приведе рамото си и го удари с всичка сила в корема, осъзнавайки колко е мек — явно редовно го бяха зареждали с обилни ястия.

Психопатът залитна и рухна по гръб на пясъка, като дишаше тежко и се взираше с омраза в нея. Тя мигом понечи да се отдръпне, ала той я сграбчи за левия крак и заби ноктите си в плътта й. Латиносът се гърчеше на пясъка, облян в кръв. Единственото, което можеше да се различи на красивото допреди трийсет секунди лице, беше носът му.

— Ела тук, лейди Джейн — каза Пикъринг и я задърпа към себе си. — Ела да те позабавлявам. Няма ли да ти хареса, безполезна кучко?

Беше силен и въпреки че тя бе забила пръсти в пясъка, усети как се плъзга към него. Горещият му дъх обля петата й и в следващия момент зъбите му се впиха чак до венците в стъпалото й.

Никога не бе изпитвала подобна болка; тя накара всяка песъчинка на плажа да се открои с цялата си яснота в очите й. Ем изпищя и зарита във въздуха с десния си крак. Като по чудо — в сегашното си състояние едва ли можеше да се прицели — успя да го срита, и то доста силно. Пикъринг нададе вой (приглушен вой) и пронизващата агония, раздираща лявата й пета, внезапно утихна до изгаряща болка. Нещо в лицето му бе изхрущяло — едновременно го почувства и го чу. Предполагаше, че е скулата му. А може би носа му.

Опита се да се изправи. Подутата й китка пулсираше от болка, която съперничеше на пламтящото усещане в петата й. За момент изглеждаше (въпреки скъсаните си шорти, увиснали на хълбоците й) като спринтьор, заел позиция в очакване на изстрела на стартовия пистолет. После се изправи и отново побягна, макар и накуцвайки. Сви рязко към водата. В съзнанието й цареше хаос от объркани мисли (хрумна й например, че прилича на ранен в крака шериф от стар уестърн), но ориентираната към оцеляването на всяка цена част от нея все още бе достатъчно силна, за да я насочи към по-твърдия пясък, който бе далеч по-удобен за тичане. Придърпа трескаво шортите си и видя, че дланите й са покрити с кръв и пясък. С глухо стенание изтри първо едната, а после и другата в тениската си. Сетне хвърли бърз поглед през рамо, изпълнена с надежда въпреки всичко, ала Пикъринг отново се приближаваше към нея.

Ем се опита да мобилизира всичките си сили и побягна — побягна с цялата бързина, на която бе способна, по хладния мокър пясък, успокояващ донякъде болката в петата й. В същото време обаче настоящото й темпо изобщо не можеше да се сравни с предишните й възможности. Отново погледна назад и го видя как скъсява разстоянието помежду им, амбицирайки се за последния спринт. Денят ставаше все по-ярък и топъл и дъгите пред нея избледняваха.

Даваше всичко от себе си, обаче знаеше, че няма да е достатъчно. Можеше да надбяга всяка старица, можеше да надбяга всеки старец, можеше да надбяга и горкия си тъжен съпруг, но не можеше да надбяга обезумялото копеле зад себе си. Щеше да я спипа. Пак се огледа за някакво оръжие, с което да го удари, ала отново не откри нищо. Зърна овъглените останки от нечие огнище (явно от скорошен плажен купон), обаче бяха прекалено далеч и прекалено навътре в сушата, където се намираха дюните и растеше морският овес. Свърнеше ли в тази посока, щеше да я настигне още по-бързо, понеже пясъкът там беше мек и несигурен. Достатъчно лошо бе сегашното й положение край водата. Чуваше го как се приближава, как диша тежко и се опитваше да смръкне кръвта, бликаща от счупения му нос. Чуваше дори бързото шляпане на гуменките му по влажния пясък. Толкова силно копнееше за нечие друго присъствие на плажа, че за момент си представи висок, белокос мъж с голям гърбав нос и груба смугла кожа. После осъзна, че изтерзаното й съзнание бе призовало образа на баща й — последната й надежда — и илюзията изчезна.

Пикъринг вече се намираше почти на една ръка разстояние от нея. Пръстите му докоснаха гърба на тениската й и за малко да сграбчат плата. Следващия път щеше да успее. Ем свърна към водата, като първо нагази до глезените си, а после — и до прасците. Това бе единственото нещо, за което можа да се сети — последният изход. Изкушаваше се да му избяга с плуване или поне да се изправи срещу него във водата, където ще бъдат поставени при сравнително по-равни условия; най-малкото водата вероятно щеше да забави ударите на ужасните ножици. Стига да успееше да отиде по-надълбоко, разбира се.

Ала преди да се хвърли напред и да започне да плува — преди даже да е успяла да нагази до кръста, — той я сграбчи за яката на фланелката и я дръпна назад, повличайки я отново към брега.

Ем видя как ножиците се издигат над лявото й рамо и хвана ръката му. Опита се да я извие, но без резултат. Пикъринг бе застанал разкрачен — водата стигаше до коленете му, — и краката му бяха стъпили стабилно на дъното, така че силните вълни изобщо не можеха да го помръднат. Тя се препъна в крака му, залитна към него и двамата паднаха заедно във водата.

Светкавичната реакция на мъжа не можеше да бъде сбъркана — той започна да се мята, да се гърчи и да размахва бясно ръце. Истината озари съзнанието й като фойерверки в тъмна нощ. Той не можеше да плува. Пикъринг не можеше да плува. Притежаваше къща край Мексиканския залив, но не можеше да плува. Миг по-късно обаче Ем си даде сметка, че всичко се връзваше перфектно. Посещенията му на Върмилиън Ки бяха посветени на занимания на закрито.

Тя се превъртя във водата и се отдалечи от него. Той не направи никакъв опит да я задържи. Седеше до кръста сред прииждащите вълни, които още не се бяха успокоили след бурята, и всичките му усилия бяха концентрирани над това да се изправи и да изолира ценното си дишане от стихията, с която така и не се бе научил да се справя.

Ако не се налагаше да пести силите си, Ем можеше да му каже някои неща. Например: „Ако знаех, можехме веднага да приключим с това. И онзи клетник щеше да е още жив.“

Вместо това тя закрачи напред, протегна се и го сграбчи.

— Не! — изкрещя той и я удари с ръце. Бяха празни — навярно бе изтървал ножиците, когато беше паднал, — и явно беше твърде изплашен и объркан, защото дори не ги беше свил в юмруци. — Не, недей! Пусни ме, кучко!

Тя обаче не го пусна и продължи да го дърпа навътре. Каза си, че ако бе в състояние да овладее паниката си, Пикъринг би се изтръгнал с лекота от хватката й. И си даде сметка, че това се дължеше не само на неумението му да плува; не, тук със сигурност бе намесена и някаква фобия.

„Що за човек би си купил къща на брега на океана, при положение че има фобия от водата? Само луд би го направил.“

Това я накара да се разсмее, въпреки че продължаваше да я удря и бясно движещите му се ръце я зашлевиха първо по дясната буза, а после и по лявото слепоочие. Малко зелена вода влезе в устата й, но тя веднага я изплю. Продължи да го тегли към дълбокото, видя прииждащата голяма вълна — гладка като скулптура, със съвсем малко пяна на върха й — и го засили към нея с главата напред. Писъците му се превърнаха в гъргорене, което заглъхна, щом тялото му изчезна под повърхността. Не спираше да се мята и гърчи в хватката й. Голямата вълна заля и нея, но миг преди това тя си пое дълбоко въздух. За секунда и двамата се озоваха под водата и тя зърна изкривеното му в бледа маска на ужас лице — изглеждаше нечовешко и така показваше истинската му природа. Сред зелената вселена се рееха цели галактики от песъчинки. Някаква малка рибка се стрелна покрай тях. Очите на Пикъринг бяха така ококорени, сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си. Косата му се вееше като на забавен каданс. Ем наблюдаваше съсредоточено как от носа му се издигат сребристи мехурчета. Миг по-късно косата му се люшна в другата посока — към Тексас вместо към Флорида — и тя го блъсна към дълбокото с цялата си сила. После стъпи здраво на песъчливото дъно и се изстреля нагоре.

Издигна се сред искрящия въздух и жадно си пое дъх. Сетне издиша и напълни дробовете си отново, после пак и пак, сякаш не можеше да му се наслади. Закрачи бавно към брега, вървейки заднишком, като стъпваше извънредно внимателно. Отстъпващата вълна завихряше водата покрай бедрата, коленете и стъпалата й и ги засмукваше с такава сила, че можеше да се сравни с подводно течение. А малко по-навътре щеше да прерасне точно в това, помисли си тя. Малко по-навътре щеше да се превърне в коварно мъртво вълнение, където дори опитен плувец би имал нищожни шансове да се спаси, освен ако не запазеше самообладание и не заплуваше настрани, заобикаляйки опасната зона и избирайки по-дългия, но правилен път към спасителния бряг.

Тя залитна, изгуби равновесие, седна на дъното и бе обляна от поредната вълна. Почувства се прекрасно. Водата бе тъй прохладна и успокояваща… За първи път след смъртта на Ейми се чувстваше добре. Нещо повече, макар че всяка част от нея я болеше и съзнаваше, че отново плаче, се чувстваше божествено.

Понечи да се изправи на крака. Мократа й тениска бе залепнала за тялото. Забеляза нещо синьо, което се поклащаше сред вълните. Погледна надолу към себе си, после пак към загадъчния син обект на повърхността на водата и осъзна, че това са шортите й.

— Голяма работа, и бездруго бяха съсипани — измърмори тя и започна да се смее, докато продължаваше да отстъпва към сушата. Водата вече стигаше до коленете й… после до пищялите й… и накрая само до глезените й. Каза си, че може да постои тук доста дълго време. Хладният вятър почти приспиваше болката в пламтящата й пета, а и беше сигурна, че солта ще се отрази добре на раната; нали учените изтъкваха, че човешката уста е най-гъмжащото от микроби място на света?

— Да — добави тя, без да спира да се смее, — но кой, по дяволите, е…

В същия миг Пикъринг се показа на повърхността и изкрещя. Намираше се на около седем-осем метра от нея и размахваше бясно двете си ръце.

— Помогни ми! — извика той. — Не мога да плувам!

— Знам — отвърна тя. Помаха му за сбогом и размърда весело пръсти. — А може да срещнеш и акула. Миналата седмица Дийк Холис ми каза, че са започнали да се навъртат край брега.

— Помог… — Една голяма вълна го погреба. Ем си каза, че може би няма да се покаже повече, ала се показа. Вече беше на десет метра от нея. Най-малко. — … ни ми! Моля те!

Жизнеността му беше изумителна, особено на фона на онова, което правеше — размахваше ръце, сякаш си мислеше, че може да полети като чайка, — понеже то имаше точно обратния ефект. С всяка следваща секунда Пикъринг се отдалечаваше все повече и повече от брега, а и на плажа нямаше никой, който да го спаси.

Никой, освен нея.

Нямаше никакъв начин да се върне обратно — тя бе сигурна в това, — ала въпреки всичко изкуцука до останките от огнището и взе най-голямата от почернелите цепеници. После застана там с издължената си сянка, простираща се зад гърба й, като се взираше в хоризонта.