Стивън Кинг
Бягащото момиче (2)

2. Гласът ти звучи така, сякаш си плакала.

Искаше да си купи някакви дрехи — няколко поли, блузки, два чифта дънки и още едни шорти, — ала преди да го направи, трябваше да проведе два телефонни разговора: единия с Хенри, а другия — с баща си. Баща й живееше в Талахаси. Ем реши да се обади първо на него. Не можеше да се сети за телефона на моторната база, обаче помнеше мобилния му номер. Той вдигна веднага. Чуваше ръмженето на двигателите в слушалката.

— Ем! Как си?

Въпросът изглеждаше труден, но всъщност не беше.

— Добре съм, татко. Обаче съм в хотел „Морис“. Май напуснах Хенри.

— Завинаги или само за изпитателен срок? — Не звучеше изненадан; по принцип възприемаше новостите и тя винаги му се бе възхищавала заради това, ала шумът на двигателите първо намаля, а после заглъхна. Представи си го как влиза в кабинета си, затваря вратата и навярно вдига снимката й, която стоеше на разхвърленото му бюро.

— Още не мога да кажа. В момента положението не изглежда на добре.

— Защо се разделихте?

— Заради бягането.

— Заради бягането?

Тя въздъхна.

— Не съвсем. Нали знаеш как понякога зад едно нещо всъщност се крие друго? Или хиляда други неща?

— Бебето. — След смъртта на Ейми баща й бе престанал да използва името й. Наричаше я само бебето.

— И начина, по който се справям с проблема. Явно на Хенри не му допада. Осъзнах, че искам да го направя по моя си начин.

— Хенри е добър човек — каза баща й, — но вижда нещата различно. Без съмнение.

Тя мълчеше.

— Как мога да ти помогна?

Ем му каза. Той се съгласи. Тя знаеше, че ще се съгласи, но не и преди да чуе цялата й история. Това, че я изслуша, беше най-главното, а Ръсти Джаксън беше изключително добър слушател. Ако не умееше да изслушва другите, едва ли щеше да се издигне от един от тримата редови механици в моторната база до един от четиримата най-отговорни хора в кампуса на Талахаси. И това не беше нещо, което бе чула от него; той никога нямаше да си позволи подобно изказване нито пред нея, нито пред когото и да било.

— Ще изпратя Мариет да почисти къщата.

— Татко, няма нужда да го правиш. И аз мога да я изчистя.

— Но аз искам да го направя — каза той. — Къщата и бездруго се нуждае от основно почистване. Стои заключена от близо година. Откакто майка ти умря, не съм се връщал много често на Върмилиън. Все си намирам нещо неотложно, което да свърша тук.

Майката на Ем също бе престанала да бъде Дебра за него. След погребението (беше си отишла от рак на яйчниците) всеки път, когато станеше дума за нея, я наричаше просто „майка ти“.

Ем за малко да попита: „Сигурен ли си, че наистина нямаш нищо против?“, ала после си каза, че това се прави, когато някой непознат предложи да ти направи услуга. Или друг вид „татенце“.

— Искаш да отидеш там, за да бягаш, нали? — попита той. Усещаше усмивката в гласа му. — Плажната ивица е широка, а и пътят е идеален за тичане. Както добре знаеш, между впрочем. И няма да ти се налага да се блъскаш в другите тичащи. Защото Върмилиън ще е тих и необезпокояван от туристи чак до октомври.

— Отивам там, за да помисля. И надявам се — за да преодолея скръбта си.

— Значи всичко е уредено. Искаш ли да ти резервирам билет за самолета?

— Мога и сама да го сторя.

— Естествено. Еми, добре ли си?

— Да.

— Гласът ти звучи така, сякаш си плакала.

— Малко — призна тя и избърса лицето си. — Всичко стана прекалено бързо. — „Като смъртта на Ейми“ — можеше да добави. Дъщеричката й си бе отишла като една изискана малка дама, без да издаде нито звук по бейбифона. „Излизай тихо и не затръшвай вратата“, както често я наставляваше собствената й майка по време на тийнейджърските й години.

— Хенри няма да дойде в хотела и да те безпокои, нали?

Ем долови миг на деликатно колебание преди думата „безпокои“ и се усмихна въпреки сълзите си, които продължаваха да текат.

— Ако питаш дали ще дойде, за да ми тегли един хубав бой… това просто не е в стила му.

— Понякога мъжете проявяват неочаквани за тях черти, когато съпругите им ги напускат… или избягват.

— Не и Хенри. Той не е човек, който да създава проблеми.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш първо в Талахаси?

Тя се поколеба. Част от нея искаше да го стори, ала…

— Имам нужда да остана сама за известно време. Преди да предприема каквото и да било. Всичко стана прекалено бързо — повтори, макар и да подозираше, че се е трупало в продължение на доста време. Дори можеше да е било заложено в основите на брака й.

— Добре. Обичам те, Еми.

— И аз те обичам, татко. Благодаря ти. — Тя преглътна буцата в гърлото си. — За всичко.

* * *

Хенри не й създаде никакви проблеми. Дори не я попита откъде се обажда. Каза й:

— Може би не си единствената, която има нужда от малко почивка от брака ни. Може би така е най-добре и за двама ни.

Тя удържа внезапното си желание — което й се стори едновременно тривиално и абсурдно, да му благодари. Мълчанието й изглеждаше като най-добрата тактика. Онова, което съпругът й изрече впоследствие, я накара да се почувства благодарна за избора си.

— На кого ще се обадиш за помощ? На Краля на моторната база?

Този път импулсът, който трябваше да потисне, бе да го попита дали вече е позвънил на майка си. Ала библейският принцип „око за око, зъб за зъб“ никога не решаваше проблемите.

Вместо това отговори с — както се надяваше — равен глас:

— Отивам на Върмилиън Ки. В къщата на баща ми.

— А, в онази барака. — Почти го чу да изсумтява подигравателно. Също като кексчетата с пълнеж и шоколадова глазура къщите с три стаи и без гараж въобще не се вписваха в света на Хенри.

— Когато пристигна там, ще ти се обадя — добави тя.

Продължително мълчание. Представяше си го как стои в кухнята, притиснал чело до стената, а пръстите му стискат слушалката с такава сила, че кокалчетата им са побелели. Изпълнен е с гняв, който се опитва да потисне. Все пак са преживели заедно шест по-скоро хубави, отколкото лоши години. Ем се надяваше, че той ще се справи. Ако наистина го искаше.

Когато заговори отново, гласът на Хенри звучеше едновременно спокоен и уморен.

— Взе ли кредитните си карти?

— Да. И няма да прекалявам с тях. Обаче искам моята половина от… — Замълча и прехапа долната си устна. За малко да нарече мъртвото им дете „бебето“ а това не беше правилно. За баща й може и да беше, но не и за нея. Прочисти гърлото си и започна отначало.

— Моята половина от парите за колеж на Ейми — заяви тя. — Предполагам, че не са много, но…

— Повече са, отколкото мислиш — отвърна той.

Отново звучеше разстроен. Бяха открили фонда не при раждането на Ейми, нито дори когато Ем забременя, а още по времето на първите им опити да зачене. Тези опити се проточиха цели четири години и когато най-накрая дадоха плод, двамата вече обсъждаха дали да прибегнат до изкуствено осеменяване. Или до осиновяване.

— Онези инвестиции не бяха просто удачни, те бяха благословени от небесата — особено акциите на компютърен софтуер. Морт ни вкара в играта в точното време и ни изкара в момента, когато бяха достигнали абсолютния си пик. Нали не искаш да извадиш златните яйца от гнездото, Еми?

Ето — пак й казваше какво иска и какво не иска.

— Ще ти дам адреса веднага щом се настаня — каза тя. — Прави каквото искаш с твоята половина, но искам да ми изпратиш чек с моята.

— Не се отказваш — въздъхна съпругът й и въпреки че този наставнически, укорителен тон я караше да съжалява, че не може да запрати още една книга по него — вече с твърди корици, — тя запази мълчание.

Най-накрая от гърдите на Хенри се отрони тежка въздишка.

— Виж, Ем, смятам да изляза навън за няколко часа. Ела и си вземи дрехи и каквото там ти трябва. Ще ти оставя и малко пари на тоалетката.

За един кратък миг тя се почувства изкушена от предложението; после обаче си каза, че мъжете оставят пари на тоалетката, когато ползват услугите на проститутки.

— Не — заяви твърдо. — Искам да започна на чисто.

— Ем. — Името й бе последвано от дълга, дълга пауза. Навярно се бореше с връхлетелите го емоции и мисълта за това накара очите й отново да се навлажнят. — Това ли е краят на връзката ни, мило?

— Не знам — отвърна тя, като се опитваше да овладее гласа си. — Още е твърде рано да се каже.

— Мен ако питаш, по-скоро да. Днешният ден доказа две неща. Първото е, че една здрава жена може да пробяга голямо разстояние.

— Ще ти се обадя — каза тя.

— Второто е, че живите бебета са като спойка за брака. А мъртвите са като киселина.

Тези думи й причиниха повече болка, отколкото всичко друго, което й беше казал, понеже свеждаха Ейми до една грозна метафора. Ем не би могла да направи подобно нещо. И не мислеше, че някога би била способна да го направи.

— Ще ти се обадя — повтори и прекъсна връзката.