Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gingerbread Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Малко след залеза

Американска. Първо издание

Превод: Весела Прошкова, Адриан Лазаровски, Стефан Георгиев

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Коректор: Джени Тодорова

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, София, 2009 г.

ISBN: 978-954-409-294-8

История

  1. — Добавяне

12. Предполагам, че предпочитам да мисля така.

Пикъринг издържа доста дълго. Ем нямаше представа колко точно, понеже беше взел часовника й. След известно време престана да крещи. По това време представляваше само едно бяло кръгче над тъмночервеното петно на ризата си за голф, плюс две бели ръце, които се мъчеха да полетят. После внезапно изчезна. Тя си каза, че навярно поне още веднъж ще зърне ръката му, издигаща се като перископ и махаща на целия свят, ала нищо подобно не се случи. Просто изчезна. Бълбук. Почувства се разочарована. По-късно отново щеше да се превърне в истинското си „аз“ — може би едно по-добро „аз“, — но точно сега й се искаше той да продължава да страда. Искаше й се да умре, изпълнен с ужас, и то бавно, съвсем бавно. Заради Никол и всички други „племенници“, които вероятно е имал преди нея.

Сега и аз ли съм от „племенниците“?

Предполагаше, че отговорът е положителен — да, по някакъв начин беше. Последната племенница. Онази, която бе тичала с цялата бързина, на която е способна. Онази, която беше оцеляла. Приседна до останките от огъня и захвърли почернялата цепеница. И бездруго от нея нямаше да излезе добро оръжие; вероятно щеше да се разтроши като парче въглен за рисуване още при първия удар. Слънцето се бе превърнало в тъмнооранжева сфера, която разпалваше със заревото си хоризонта. И скоро хоризонтът щеше да пламне.

Замисли се за Хенри. И за Ейми. Сега там нямаше нищо, но навремето бе имало — нещо толкова красиво като двойната дъга над плажа — и беше хубаво да го знае, беше хубаво да не го забравя. Сетне се замисли за баща си. Не след дълго щеше да се надигне, да се добере до „Колибката сред тревата“ и да му се обади. Но не още. Още не бе дошло времето за това. В момента се чувстваше прекрасно да седи със заровени в пясъка стъпала, обгърнала колене с пулсиращите си от болка ръце.

Вълните отново започнаха да прииждат. От скъсаните й сини шорти не се виждаше и следа, същото се отнасяше и за червената риза на Пикъринг. Океанът ги беше погълнал. Дали се бе удавил? Предполагаше, че най-вероятно се бе случило точно това, но като се замисли как бе потънал толкова внезапно, без дори да й помаха за последен път…

— Мисля, че нещо го докопа — каза тя на притъмняващия ден. — Предполагам, че предпочитам да мисля така. Бог знае защо.

„Защото си човек, съкровище — чу гласа на баща си в главата си. — Само заради това.“

И наистина — тези думи изразяваха нещо толкова вярно и в същото време толкова простичко.

Във филм на ужасите Пикъринг щеше да се появи още веднъж — или щеше да изскочи с рев от водата, или щеше да я чака да се прибере, целият вир-вода, но изпълнен със същата ярост и притаен в дрешника на спалнята й. Това обаче не беше филм на ужасите, а нейният живот. Нейният собствен малък живот. И тя щеше да продължи да го живее, като започне с дългия, накуцващ преход до мястото, където се намираше къщата и ключът за входната й врата, скрит в металната кутия от дъвчащи бонбони под статуетката на градинското джудже с избеляла червена шапка. Щеше да си отключи с него и да се обади по телефона — първо на баща си, а после на полицията. Предполагаше, че по-късно щеше да позвъни и на Хенри. Каза си, че той все още имаше правото да знае дали е добре, макар че едва ли винаги щеше да го има. Или — добави мислено — едва ли винаги щеше да иска да го има.

Над океана три пеликана пикираха ниско над водата, като почти я докоснаха, след което се издигнаха към небето и погледнаха надолу. Тя също ги погледна със затаен дъх, понеже бяха достигнали точката на перфектно равновесие в оранжевия въздух. Лицето й — макар че не го знаеше, — изглеждаше досущ като лице на дете, което обожава да се катери по дърветата.

Трите птици сгънаха крилете си в синхрон и полетяха рязко надолу.

Емили им изръкопляска — въпреки болката в подутата й дясна китка — и им извика:

Браво, пеликани!

После избърса с ръка насълзените си очи, приглади косата си назад, изправи се на крака и закрачи бавно към къщи.

Край