Стивън Кинг
Бягащото момиче (10)

10. Онова, което изобщо не очакваше, бе красотата.

Не за първи път тичаше по плажа след някоя от кратките, но ожесточени следобедни бури, ето защо появата на водните капчици по лицето и ръцете й не я изненада особено. Същото се отнасяше и за по-силния шум на прибоя (приливът бе достигнал връхната си точка и плажът се бе свил до тясна ивица) и наситените миризми, изпълнили въздуха: на сол, водорасли, цветя и дори мокро дърво. Очакваше да бъде изплашена — като войниците на фронта, когато изпълняват някоя опасна мисия, която обикновено (но невинаги) протича успешно. Онова, което изобщо не очакваше, бе красотата.

Над океана се рееше ефирна мъгла. Водата бе като матовозелен призрак, което се надигаше към брега през белотата. Рибките сигурно се бяха скрили надълбоко, защото водната шир се бе превърнала в своеобразен бюфет „Яж, колкото можеш“ за пеликаните, летящи наоколо. Ем ги виждаше като шеметни сенки, които сгъваха крилете си и пикираха стремително към водата. Други се поклащаха лениво сред вълните и въпреки че изглеждаха като изкуствени примамки, тя имаше чувството, че не я изпускат от поглед. Вляво от нея слънцето, превърнало се в малка оранжево-жълта монета, хвърляше бледи отблясъци.

Страхуваше се да не би прасецът й отново да се схване; станеше ли така, беше свършено с нея. Това обаче беше нещо, с което беше свикнала, и в момента не усещаше мускулът да е напрегнат — просто го чувстваше малко по-затоплен от обичайното. По-обезпокоително бе състоянието на кръста й, който на всеки три-четири стъпки бе прорязван от сравнително слаба болка, която се усилваше значително през двайсетина крачки. Тя започна да му говори наум, да го успокоява като бебе и да му обещава горещи вани и шиацу-масажи, когато всичко това приключи и освирепялото същество зад нея се озове зад решетките на областния затвор „Колиър“. Имаше всички основания да вярва, че ще стане точно така.

Пикъринг й изрева още два пъти да спре, след което замлъкна; явно пазеше силите си за гонитбата. По едно време тя погледна назад и видя, че е на около седемдесет метра зад нея — единственото нещо, което го открояваше в мъгливия късен следобед, беше червената му риза за голф. Когато отново хвърли поглед през рамо, психопатът вече беше по-близо, понеже успя да различи изцапаните му с кръв сиво-кафяви шорти. Вероятно бе намалил дистанцията на петдесет метра. Обаче се задъхваше. Това й вдъхна надежда. Задъхването беше добър знак.

Ем прескочи някакви преплетени коренища и шортите й се плъзнаха надолу, заплашвайки да я спънат. Нямаше време да спре и да ги свали, ето защо ги дръпна силно нагоре, съжалявайки, че няма с какво да ги завърже.

Зад гърба й проехтя рев, в който се долавяше не само гняв, но и страх. Сякаш Пикъринг най-накрая си даваше сметка, че работата можеше и да не се развие според желанието му. Тя отново погледна през рамо, изпълнена с надежда, и надеждата й не се оказа напразна. Преследвачът й се бе спънал в преплетените коренища, които тя бе прескочила, и бе паднал на колене. Новото му оръжие лежеше пред него, оформяйки лъскаво X в пясъка. Ножици, значи. Кухненски ножици. От онези големите, които готвачите използват за отделяне на хрущялите, жилите и костите. В следващата секунда мъжът ги грабна с рязко движение и се изправи тромаво на крака.

Емили продължи да бяга, като постепенно увеличаваше скоростта си. Не бе планирала да го прави, а и не мислеше, че това е самостоятелно решение на тялото й. По-скоро беше импулс, породен от връзката между тялото и съзнанието й. Тази част от нея сега искаше да поеме контрола и Ем нямаше нищо против. Тази част от нея искаше да ускори темпото плавно и незабележимо, така че животното зад нея да не разбере какво прави. Тази част искаше да стимулира хиената Пикъринг да се затича по-бързо, за да не изостане от плячката си, и може би дори да смали дистанцията помежду им. Тази част искаше да го изтощи до краен предел и да го накара да грохне. Да чуе как гърдите му хриптят и свирят като на астматик. И как започва да се дави в кашлица, ако беше пушач (макар че това вече й се струваше прекалено хубаво, за да е истина). Тогава щеше да мобилизира последните си сили, до които рядко прибягваше; онези сили, които асоциираше с предизвикването на съдбата, като да наденеш восъчни криле в горещ слънчев ден. Сега обаче нямаше избор. А що се отнася до предизвикването на съдбата, беше го направила още когато реши да свърне в покрития с каменни плочи двор на „Бункера“.

„А имах ли изобщо избор, когато зърнах за първи път косата й? Може би самата съдба ми отправи предизвикателство, а не аз на нея.“

Ем продължи да бяга, оставяйки следи в пясъка. Погледна отново назад и видя, че Пикъринг е на четирийсетина метра зад нея, но тази дистанция изобщо не я притесни. Като се имаше предвид колко червено и напрегнато изглеждаше лицето му, четирийсет метра беше супер.

В западната част на небосвода и точно над главата й облаците се разкъсаха с онази внезапност, характерна за тропическите ширини, и потискащата сивота на мъглата се замени от ослепителна белота. Слънчевите лъчи озариха плажа подобно на сценични прожектори и когато Ем пристъпи в едно от ярките островчета от светлина, веднага почувства по-високата температура на въздуха със съответстващата влажност. Все едно бе протичала покрай отворената врата на обществена пералня в мразовит ден. Пред нея трептящата синева се бе разтворила под формата на продълговато котешко око, а над него се издигаше двойна дъга — всеки цвят бе ярък и ясно различим. Западните краища на дъгата пронизваха разплитащата се мъгла и се потапяха в океана, а източните се спускаха към сушата и се губеха сред палмите и цигулковите дървета.

Дясното й стъпало се удари в левия й глезен и Ем залитна. За момент беше сигурна, че ще падне, ала после възстанови равновесието си и продължи напред. Пикъринг обаче бе използвал момента, за да съкрати разстоянието помежду им на трийсет метра. Това вече беше прекалено малко. Трябваше да престане да се зазяпва по дъгите. Ако не се концентрираше над тичането, тези щяха да са последните, на които се любува през живота си.

Тя ускори темпото си и видя пред себе си някакъв мъж, който бе нагазил до глезените във водата и се взираше любопитно в тичащите. Не носеше нищо друго освен срязани дънкови шорти и червено шалче. Кожата му бе кафеникава, а косата и очите — тъмни. Беше нисък, но тялото му изглеждаше доста атлетично. Той излезе на брега и тя забеляза, че на лицето му е изписана загриженост. О, слава Богу, най-накрая!

— Помощ! — извика тя. — Помогнете ми!

Изражението на тревога се задълбочи.

— Señora? Que ha pasado? Que es lo que va mal?^[1]

Тя поназнайваше малко испански, но щом чу неговия, всичките й знания моментално излетяха от главата й. Не че имаше голямо значение. По всяка вероятност това бе някой от хората, които се грижеха за поддръжката на богаташките имения. Човекът се бе възползвал от дъжда, за да се охлади в океана. И сигурно нямаше зелена карта, но тя не му беше необходима, за да спаси живота й. Беше мъж, изглеждаше як и на лицето му бе изписана загриженост. Тя се хвърли в обятията му и почувства как водните капки по тялото му навлажняват кожата и фланелката й.

— Той е луд! — изкрещя Ем в лицето на непознатия. Можеше да го направи, понеже бяха почти еднакво високи. Изведнъж се сети за една испанска дума. Изключително ценна дума на фона на конкретната ситуация. — Loco! Loco, loco!^[2]

Мъжът се обърна, прегръщайки я здраво с едната си ръка. Емили проследи погледа му и видя Пикъринг. Той се усмихваше. Усмивката му изглеждаше съвсем естествена и непринудена и в нея се долавяха нотки на неподправено извинение. Дори кръвта по шортите и подуващото му се лице не можеха да премахнат убедителността й. Но най-лошото беше, че от ножиците нямаше и помен. И лявата, и дясната му ръка — която Ем бе срязала с ножа и между показалеца и палеца се виждаше голям съсирек, — бяха празни.

— Es mi esposa^[3] — каза Пикъринг.

Извинителният му тон беше също така убедителен като усмивката му. Дори обстоятелството, че едва можеше да си поеме дъх, изглеждаше съвсем на място.

— No te preocupes. Ella tiene^[4]… — Тук или испанският му изневери, или той си помисли, че е станало така. Той разпери ръце, без да престава да се усмихва. — Проблеми? Тя има проблеми?

Очите на латиноса грейнаха от разбиране и облекчение.

— Problemas?

— Si — съгласи се Пикъринг. После доближи ръка до устата си и изобрази надигната бутилка.

— Аха! — кимна латиносът. — Алкохол!

— Не! — извика Ем, усещайки, че мъжът всеки момент ще я избута в обятията на преследвача й, воден от желанието си възможно най-бързо да се избави от неочакваните problemas, от тази неочаквана señora. Тя дъхна в лицето на мъжа, за да покаже, че не е близвала и капка алкохол. Тогава я осени друга идея и тя посочи подутата си устна. — Loco! Той го направи!

— Не е вярно, тя си го направи сама, друже — обади се Пикъринг — Окей?

— Окей — кимна латиносът, но в крайна сметка не блъсна Емили към него. Явно беше разколебан. Изведнъж я осени друга дума — дума, запечатала се в съзнанието й от някоя образователна детска програма, която бе гледала — сигурно с вярната Бека, — когато не даваха „Скуби Ду“.

— Peligro^[5] — каза тя, едва удържайки се да не го изкрещи. Крясъците бяха приоритет на лудите съпруги. Тя прикова погледа на латиноса със своя. — Peligro. Той! Señor Peligro!

Пикъринг се засмя и се протегна към нея. Близостта му й подейства шокиращо (все едно да видиш как на вълчи капан внезапно му порастват ръце) и тя го блъсна. Той не го очакваше, а и все още не бе успокоил дишането си. Не падна на земята, но отстъпи крачка назад, като я гледаше с ококорени очи. В този миг ножиците се изплъзнаха от мястото, където ги беше затъкнал — ластика на шортите — и тупнаха на пясъка. За момент и тримата се вторачиха в лъскавия метален X пред тях. Прибоят надаваше монотонния си рев, а птиците огласяха с крясъците си разсейващата се мъгла.