Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gingerbread Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Малко след залеза

Американска. Първо издание

Превод: Весела Прошкова, Адриан Лазаровски, Стефан Георгиев

Редактори: Весела Прошкова, Лилия Анастасова

Коректор: Джени Тодорова

Художник: Димитър Стоянов — ДИМО

ИК „Плеяда“, София, 2009 г.

ISBN: 978-954-409-294-8


3. Върмилиън Ки се протягаше сънлив и почти необитаем сред разтапящата юнска жега.

Така Емили Куенсби първо тича до края на алеята, а сетне продължи надолу по хълма до магазинчето на Коузи и пое по пистата на полувисшия колеж „Кливланд Саут“. Оттам бяга до хотел „Морис“. Изрита в движение брака си, както жена изритва сандалите си, преди да се хвърли във вихъра на забавленията. После преодоля разстоянието (с помощта на „Саутуест Еърлайнс“) до форт Майърс, Флорида, където си нае кола и се отправи на юг към Нейпълс. Върмилиън Ки се протягаше сънлив и почти необитаем сред разтапящата юнска жега. Шосе с дължина три километра започваше от подемния мост, минаваше покрай плажа и стигаше до алеята на бащината й къща. Самата къща изглеждаше доста неугледно отвън с небоядисаната си фасада, синия си покрив и олющените сини капаци на прозорците, ала отвътре си беше доста комфортна и даже имаше климатик.

Когато изключи двигателя на взетия под наем нисан „Авис“, единствените звуци, нарушаващи тишината, бяха шумът на вълните от пустеещия плаж и далечните крясъци на разтревожена птица, която не спираше да зове:

„Оу-оу! Оу-оу!“

Ем опря чело на волана и плака в продължение на пет минути, давайки отдушник на стреса и ужаса, натрупани през последната половин година. Или поне се опита. Нямаше кой да я чуе, с изключение на кресливата птица. Когато най-накрая престана, съблече фланелката си и избърса всичко — сълзите, потта, сополите. Избърса всяко квадратно сантиметърче от кожата си над обикновения, сив спортен сутиен. После пое към къщата. Под стъпките й хрущяха раковини и парченца корал. Докато се навеждаше, за да вземе ключа от металната кутия от дъвчащи бонбони, скрита под статуетката на градинското джудже с избеляла червена шапка, й хрумна, че от цяла седмица не е получавала някое от знаменитите си главоболия. А това беше нещо хубаво, особено като се имаше предвид, че зомигът й бе останал на хиляда и петстотин километра от нея.

Петнайсет минути по-късно, екипирана с шорти и една от старите ризи на баща си, тя вече тичаше по плажа.

* * *

Следващите три седмици животът й беше по спартански суров и простичък. Закусваше с кафе и портокалов сок, на обяд омиташе огромни зелени салати, а за вечеря си приготвяше някакви полуфабрикати, обикновено макарони със сирене или кълцано говеждо върху препечен хляб (баща й го наричаше „говно върху керемида“). Въглехидратите веднага се изгаряха от организма й. Сутрин, докато беше още прохладно, тичаше боса по плажа, съвсем близо до водата, където пясъкът бе твърд, мокър и почти лишен от мидички. Следобед, когато беше горещо (и често валеше), бягаше по шосето, понеже дърветата хвърляха гъста сянка над по-голямата му част. Понякога се измокряше. В тези случаи продължаваше да тича под дъжда, като често се усмихваше, а друг път даже се смееше, и когато се прибираше, се събличаше още в антрето и хвърляше мокрите си дрехи в коша за пране, който се намираше — за удобство — само на три крачки от душа.

В началото бягаше три километра по плажа и километър и половина по шосето. След три седмици вече изминаваше по четири и половина километра по плажа и три километра по шосето. Ръсти Джаксън обичаше да нарича своето флоридско убежище „Колибката сред тревата“ навярно заради някое старо парче или нещо друго. Тя се намираше в най-северната част на острова и на Върмилиън нямаше друга подобна постройка; всичко останало бе заето от богаташите и тузарите, а в най-южната част на острова се издигаха три луксозни имения, собственост на най-богатите тузари. Докато тичаше по шосето, Ем на няколко пъти бе задминавана от натоварени с охранително оборудване камиони, ала съвсем рядко — от леки коли. Всички сгради, покрай които минаваше, бяха заключени и залостени, с капаци на прозорците и вериги, преграждащи алеите им, и щяха да останат така поне до октомври, когато собствениците им щяха да заприиждат насам. Тя започна да си измисля имена за различните къщи, покрай които минаваше — тази с колонадите беше „Тара“, онази зад високата желязна ограда — „федералния затвор“, а огромното имение, скрито зад грозна бетонна стена, се превърна в „Бункера“. Единствената друга малка постройка (освен тази на баща й) се гушеше сред множество палми, които почти я скриваха от погледите. Ем я нарече „Бърлогата на троловете“ и често си представяше как тайнствените й обитатели се препитават само с курабийки марка „Трол“.

От време на време срещаше на плажа доброволци от Движението за опазване на костенурките и скоро започна да ги поздравява по име. Те на свой ред й отвръщаха: „Здрасти, Ем!“ Други хора почти нямаше, макар че веднъж някакъв хеликоптер мина доста ниско над плажа и пътникът му — млад мъж — й помаха. Тя отвърна на поздрава му. Помисли си, че непознатият едва ли щеше да види лицето й, понеже козирката на шапката й с емблемата на „Семинолите“[1] напълно го скриваше.

Пазаруваше в „Пъбликс“, който се намираше на седем километра и половина на север по шосе №41. На връщане се отбиваше в книжарницата за стари книги на Боби Трикет, която беше доста по-голяма от „Колибката сред тревата“, но иначе си беше от същия тип постройка. Там си купуваше стари криминалета с меки корици от Реймънд Чандлър и Ед Макбейн — страниците им бяха кафяви по краищата и пожълтели отвътре, а сладникавият им мирис я изпълваше с носталгия, също като стария форд комби с дървени елементи, който зърна веднъж покрай шосе №41; на покрива му бяха закрепени два градински шезлонга, а от багажника му стърчеше олющена дъска за сърф. Нямаше нужда да си купува нещо от Джон Д. Макдоналд; баща й имаше всичките му романи и те я чакаха, грижливо подредени на оранжевите стелажи в къщата.

Към края на юли Ем вече пробягваше по девет и понякога даже по десет и половина километра на ден. Гърдите й се бяха стопили до малки бучки, задникът й почти бе престанал да съществува и тя бе запълнила две от празните оранжеви лавици с книги със заглавия като „Мъртвият град“ и „Шест лоши неща“. Нито веднъж не си купи вестник и така и не включи телевизора, пък дори и само да се осведоми за прогнозата за времето; същото се отнасяше и за стария персонален компютър на Ръсти.

Баща й се обаждаше всеки втори ден, но престана да я пита дали иска да се „скатае от работа“ и да я навести, след като тя му заяви, че когато е готова да го види, веднага ще му го каже. Междувременно, увери го тя, се храни добре, няма никакви мисли за самоубийство (истина) и дори не се чувства потисната (лъжа). Това подейства успокояващо на Ръсти. Винаги се бяха държали честно един с друг. Освен това тя знаеше, че лятото е доста натоварено време за него — всичко, което не можеше да бъде свършено, докато хлапетата сновяха насам-натам из кампуса (или „съоръженията“ както ги наричаше той), трябваше да се направи между петнайсети юли и петнайсети септември, когато освен летните курсове и някоя академична конференция нищо друго не смущаваше покоя в университета.

Освен това си имаше приятелка. Казваше се Мелъди. Ем не искаше да се намесва в отношенията им — щеше да се чувства неловко, — но знаеше, че Мелъди прави баща й щастлив, така че не пропусна да попита как е тя. „Добре е — гласеше неизменният му отговор. — Мел си е тип-топ.“

Обади се на Хенри веднъж и той също й се отчете с едно позвъняване. Вечерта, в която й се обади, Ем бе почти сигурна, че е пиян. Отново я попита дали това е краят на връзката им и тя отново му каза, че не знае, но този път го излъга. Или поне така си мислеше.

Нощем спеше като жена, изпаднала в кома. В началото имаше кошмари — преживяваше отново и отново сутринта, в която бяха намерили Ейми мъртва в люлката й. В някои от сънищата бебето бе почерняло като изгнила ягода. В други — тези бяха по-лошите — заварваше Ейми да се бори за глътка въздух и я спасяваше с дишане уста в уста. Бяха по-лоши, защото се събуждаше с осъзнаването на факта, че Ейми продължава да е мъртва както преди. Веднъж се пробуди от подобен сън точно по време на свирепа гръмотевична буря и се спусна гола от леглото на пода, където заплака с опрени на коленете лакти и впити в бузите пръсти, разтягащи устните й в гротескна усмивка, докато мълниите проблясваха над океана и хвърляха причудливи сини отблясъци по стената.

Докато разширяваше границите на възможностите си и изследваше пределите на издръжливостта си, постепенно сънищата й или престанаха, или започнаха да се прожектират нейде далеч от мисловния й взор. Тя вече се събуждаше не толкова отпочинала, колкото с облекчение и със спокойствие, проникнало до самата й сърцевина. И въпреки че всеки ден не се различаваше от предишния, всяка следваща утрин започна да й изглежда като нещо ново — нещо самостоятелно и различно, — а не като продължение на старото. А веднъж дори се събуди с мисълта, че смъртта на Ейми е започнала да се превръща от нещо, което се случваше, в нещо, което се беше случило.

Тя реши да помоли баща си да намине да я види. Нямаше нищо против да вземе и Мелъди, стига да го искаше. Щеше да им приготви прекрасна вечеря. Можеха и да останат да пренощуват (все пак това си беше неговата къща). А после Ем щеше да започне да мисли какво точно иска да прави с истинския си живот — онзи, който скоро щеше да възобнови от другата страна на подвижния мост. И да реши какво иска да задържи и какво — да захвърли.

Зарече се, че скоро ще направи това предложение на баща си. В рамките на една седмица. Или най-много две. Още не бе съвсем готова за това, но моментът наближаваше. Усещаше го, че наближава.

Бележки

[1] Бейзболният отбор на Флоридския университет, назован така в чест на индианското племе, обитавало тези места. — Б.пр.