Стивън Кинг
Бягащото момиче (7)

7. Вероятно ще те заболи.

Намираше се съвсем близо до барплота в центъра на кухнята, но издаденият му напред ръб в горната му част не й вдъхваше доверие. Не искаше да мести стола — боеше се, че може да падне и да се превърне в преобърната костенурка, — ала в същото време имаше нужда от повърхност, по-широка и масивна от този ръб, която да използва за разрушаването на затвора си. Ето защо се насочи към хладилника, който също беше от неръждаема стомана… и изглеждаше направо огромен. Идеалният кухненски уред, който едно момиче може да поиска.

Ем се затътри напред с привързания към тялото и краката й стол. Напредъкът й бе мъчително бавен. Все едно да се опитваш да вървиш с идиотски, оформен по тялото ти ковчег, закрепен за гърба ти. Паднеше ли, столът наистина щеше да се превърне в неин ковчег. Или ако продължаваше да го блъска безуспешно в огромния хладилник, когато собственикът на къщата се върнеше.

Веднъж за малко да се преобърне — и да падне по лице, — ала в крайна сметка успя да запази равновесие. Беше на косъм и имаше чувството, че единствено силата на волята й предотврати фаталното падане. Болката в десния й прасец се завърна, заплашвайки да доведе до тежко мускулно схващане и да направи крака й съвършено безполезен. Затвори очи и сякаш успя със силата на волята си да прогони и тази опасност. От неимоверните усилия потта се стичаше на ручеи по лицето й и отмиваше засъхналите по скулите й сълзи, макар и Ем изобщо да не си спомняше да е плакала.

Колко ли време беше минало? Колко минути? Дъждът бе намалял още повече. Навярно съвсем скоро щеше да започне да прикапва и съвсем да спре. Може би Дийк беше оказал съпротива. Може би даже имаше пистолет в очуканото си старо бюро и бе застрелял Пикъринг, както се застрелва бясно куче. Щеше ли да чуе изстрела? По-скоро не — все пак вятърът продължаваше да е доста силен. Най-вероятно Пикъринг — който бе минимум с двайсетина години по-млад от Дийк и очевидно беше в изключително добра форма — бе отнел оръжието на стареца и го беше използвал срещу него.

Опита се да прогони тези мисли, но това се оказа трудно, много трудно. И задачата й не се улесняваше ни най-малко от обстоятелството, че бяха абсолютно безполезни. Ем се затътри напред със затворени очи и пребледняло лице — брутално подуто около устните, — изкривено от невероятното усилие. Една бебешка стъпка, две бебешки стъпки… „Може ли да направя още шест бебешки стъпки?“ Да, можеш. Но ето че още на четвъртата коленете й — прегънати под такъв ъгъл, сякаш бе приклекнала — се блъснаха във вратата на хладилника.

Тя отвори очи, неспособна да повярва, че е съумяла да доведе до успех своето мъчително сафари. Да, един незавързан човек би преодолял това разстояние най-много с три най-обикновени крачки, но за нея си беше истинско сафари. Цяло преселение.

Обаче нямаше излишно време, което да пилее в самоадресирани приветствия, и то не само защото всеки момент можеше да чуе как входната врата на „Бункера“ се отваря. Имаше си и други проблеми. Пренапрегнатите й мускули трепереха от усилието да се придвижва в почти седнало положение и тя се чувстваше като аматьор, опитващ се да заеме поза от тантра йога. И не успееше ли от първия път, едва ли щеше да постигне нещо. А ако столът беше толкова здрав, колкото изглеждаше…

Побърза да прогони тази мисъл.

— Вероятно ще те заболи — въздъхна Ем. — Знаеш го, нали?

Естествено, че го знаеше, но знаеше и че Пикъринг й бе подготвил далеч по-ужасни неща.

— Ох, моля те, дано да се получи! — отрони тя, обръщайки се странично към хладилника. Помисли си, че ако това е молитва, е адресирана към мъртвата й дъщеря. — Моля те! — простена отново и залюля хълбоците си настрани, за да стовари паразита, впил се в гърба й, върху масивната врата от неръждаема стомана.

Този път не беше толкова изненадана, както когато краката на стола се отлепиха от пода и тя за малко не полетя към фурната. Облегалката силно изпука и седалката се измести странично под задника й. Само краката на стола останаха непоклатими.

— Прогнило е! — изкрещя Ем на празната кухня. — Проклетото нещо е прогнило! — В интерес на истината, навярно не беше точно така, ала — да благослови Господ климата на Флорида! — със сигурност столът не беше толкова здрав, колкото изглеждаше. Най-накрая късметът да й се усмихне… и ако Пикъринг влезеше сега, точно когато бе направила решителната крачка към спасението си, тя направо щеше да полудее.

Колко ли още й оставаше? Откога беше излязъл? Не знаеше. По принцип чувството й за време беше много точно, сякаш имаше истински часовник в главата си, ала сега и той беше безполезен като онзи на стената. Мисълта, че е изгубила представа за времето, я накара да изтръпне от ужас. Сети се за големия си ръчен часовник и погледна надолу, обаче на китката й нямаше нищо. Само бледа ивица на мястото, където бе стоял, и нищо повече. Естествено, Пикъринг не би пропуснал да й го вземе.

Ем понечи да се блъсне отново в хладилника, но после й хрумна по-добра идея. Задникът й се бе освободил донякъде от седалката и това й даваше допълнително предимство. Тя напрегна мускулите на гърба си, както бе направила с тези на бедрата си и прасците си, докато се опитваше да отлепи краката на стола от земята, и не след дълго почувства предупредителна болка в кръста. Този път обаче не се отпусна, за да даде възможност на мускулите си да се възстановят. Не, вече не можеше да си позволи лукса да изгуби дори една секунда. В съзнанието си го виждаше как се връща — как тича по средата на пустото шосе, под стъпките му се вдигат фонтани от пръски, а жълтият му дъждобран плющи на вятъра. И в едната му ръка се поклаща някакъв инструмент. Вероятно автомобилна щанга, която е извадил от окървавения багажник на мерцедеса си.

Тя стегна гърба си и се наведе напред. Болката в кръста й се засили, сякаш някой притискаше счупена бутилка в долната част на гърба й. В същия миг обаче до слуха й отново достигна онова приглушено раздиране, оповестяващо отлепването на скоча — този път не от пода, а от същата материя. От наложените един върху друг пластове залепваща лента. Оковите й се разхлабваха. Още не бяха окончателно премахнати, но и това беше нещо. Нещо, което й даваше допълнително предимство.

Ем отново люшна хълбоци към вратата на хладилника и ударът я накара да изстене от внезапната болка, която я прониза. Столът обаче не помръдна. Беше се залепил за нея като пиявица. Тя залюля бедрата си още по-силно и от гърлото й се отрони неволен вопъл, сякаш изпълняваше извратено съчетание между тантра йога и садо-мазо диско. Тогава се чу ново изпращяване и този път столът се измести вдясно от гърба и хълбоците й.

Тя се люшна отново… отново… и отново, въртейки пламтящите си от усилието бедра, без да спира да се блъска в хладилника. Не броеше ударите и отново плачеше. Шортите й се бяха разпрали отзад. Бяха се запретнали на единия й хълбок и раната там кървеше. Каза си, че сигурно някоя треска се е забила в плътта й.

Пое си дълбоко въздух, мъчейки се да успокои галопиращото си сърце (нищожен шанс да успее), и отново заблъска себе си и дървените си окови в хладилника, мобилизирайки всичките си сили. По някое време явно бе ударила дръжката на автомата за лед, защото на покрития с плочки под се изсипа водопад от ледени кубчета. Поредното изхрущяване бе последвано от внезапно хлътване и изведнъж лявата й ръка се оказа свободна. Ем я погледна невярващо. Дървеният подлакътник продължаваше да е прикован за предмишницата й, ала самият стол висеше килнат настрани, държейки се единствено на сивите ивици скоч. Сякаш бе попаднала в някаква лепкава паяжина. Като се замисли, си каза, че всъщност беше точно така — откаченото копеле със сиво-кафяви шорти и ризка за голф бе кръвожадният паяк. Все още не беше свободна, но вече можеше да се възползва от ножа. Трябваше само да се добере до барплота насред кухнята и да го вземе.

— Не стъпвай върху кубчетата лед — посъветва се тя с пресипнал глас. Звучеше — поне в собствените си уши — като вманиачен студент, докарал се съвсем съзнателно до ръба на нервен срив, за да изследва състоянието си. — Моментът не е никак подходящ за пързаляне.

Успя да избегне ледените късчета, но докато се навеждаше за ножа, пренатовареният й гръбнак изпука предупредително. Столът, който вече бе доста разнебитен, ала все още бе привързан за торса и краката й, се удари в основата на барплота. Ем сякаш не забеляза това. Вече можеше да сграбчи ножа с лявата си ръка и да среже с него лентата, омотана около дясната, докато дишаше учестено и хвърляше бързи погледи към двукрилата летяща врата, зад която според нея се намираха трапезарията и антрето; все пак оттам беше излязъл и оттам най-вероятно щеше да се върне. Когато дясната й ръка беше свободна, Ем откъсна счупения подлакътник, който продължаваше да виси от лявата й предмишница, и го хвърли върху барплота.

— Стига си се оглеждала за него — изрече тя в сивата, сумрачна кухня. — Просто си върши работата. — Съветът бе добър, макар че беше малко трудно да го следваш, когато знаеш, че през тази врата всеки момент ще влети твоята смърт.

Ем започна да реже залепващите ленти, минаващи точно под гърдите й. Тук трябваше да действа бавно и внимателно, обаче не можеше да си го позволи и на няколко пъти се убоде с върха на острието. Кръвта мигновено изби на повърхността на кожата й.

Ножът бе изключително остър. Лошата страна на това бяха раничките под гръдната й кост, а добрата — че залепващата лента се разделяше на две слой подир слой. Най-накрая „корсетът“ бе прерязан от горе до долу и столът увисна още повече. Тя се захвана с широката ивица скоч около кръста й. Вече можеше да се наведе доста по-надолу и работата тръгна по-бързо, с по-малко случайни наранявания по тялото й. Щом привърши, столът се люшна рязко назад. Краката му обаче продължаваха да са прилепени за нейните и изведнъж се впиха в долната част на прасците й, където ахилесовите сухожилия изпъкват като кабели под кожата. Проряза я внезапна болка и Ем мъчително изстена.

Тя протегна назад лявата си ръка, за да надигне отново стола откъм гърба си, намалявайки ужасния натиск на ръбестите му дървени крака. Ъгълът бе крайно неудобен и натоварваше неимоверно ръката й, ала тя продължи да крепи стола, докато се завърташе, за да застане с лице към фурната. Едва тогава се отпусна назад, използвайки барплота вместо опора, и усети как напрежението поразхлабва хватката си. Като дишаше тежко и плачеше (макар и без да го съзнава), Ем се наведе напред и започна да реже скоча, опасващ глезените й. Досегашните й усилия бяха поразхлабили тези пластове, както и онези, които приковаваха долната част на торса й към шибания стол; постепенно работата тръгна по-бързо и тя вече не се порязваше толкова често, макар че си направи доста сериозна рана на десния прасец — сякаш някаква безумна част от нея искаше да накаже мускула, задето се бе схванал, докато тя се опитваше да отлепи краката на стола от пода.

Вече работеше над пластовете, омотани около коленете й — последните ленти скоч, — когато чу входната врата да се отваря и затваря.

— Скъпа, прибрах се! — извика радостно Пикъринг. — Липсвах ли ти?

Гласът му я накара да се вцепени, както си беше наведена, с падаща пред лицето й коса. Трябваше да мобилизира и последните остатъци от волята си, за да се размърда отново. Нямаше никакво време за финес и прецизност; тя заби касапския нож под сивата лента, опасваща дясното й коляно, и като по чудо не засегна с върха му капачката си, с което сама щеше да се осакати. После дръпна ножа рязко нагоре с цялата си сила.

От коридора се чу силно изщракване и Ем си каза, че похитителят й току-що е превъртял ключа в ключалката. Голяма, масивна ключалка, съдейки по звука. Явно не искаше да го прекъсват; вероятно си мислеше, че вече са го прекъсвали достатъчно за този ден. Стъпките му отекнаха по коридора. Навярно носеше гуменки (не беше обърнала внимание), понеже подметките им издаваха проскърцващи, шляпащи звуци.

И докато се приближаваше, Пикъринг си тананикаше „О, Сузана“^[1].

Лентата, придържаща дясното й коляно, се раздели на две и столът изтропа в основата на барплота. Вече се крепеше само на лявото й коляно. В същия момент стъпките зад летящата врата — които вече се чуваха съвсем близо, — преустановиха обичайния си ритъм, спряха за миг и се понесоха в бяг. Всичко, което последва, се случи с изумителна бързина.

Той удари силно вратата с две ръце и крилата й шумно полетяха встрани; ръцете му продължаваха да са протегнати напред, когато нахълта в кухнята. Не държеше нищо в тях — нито пистолет, нито автомобилна щанга, както си беше представяла. Ръкавите на жълтия му дъждобран стигаха едва до лактите и Ем имаше време да си помисли: „Твърде ти е малък, копеле — ако беше женен, съпругата ти щеше да ти го каже, но ти си единак, нали?“

Качулката на дъждобрана бе отметната назад. Косата му беше в безпорядък — но умерен безпорядък, понеже тя бе твърде къса, — и дъждовната вода се стичаше по лицето и в очите му. Един поглед му бе достатъчен, за да прецени ситуацията, и явно разбра всичко.

— Ах, ти, нагла кучко! — изрева той и се хвърли към барплота, за да я сграбчи.

Ем протегна напред касапския нож. Острието му се вряза между палеца и показалеца на разперената му дясна длан и се заби дълбоко в плътта. Шурна кръв. Пикъринг изкрещя от болка и изненада — най-вече от изненада, каза си тя. Хиените не очакват плячката им да се обърне срещу тях.

Той протегна лявата си ръка, сграбчи я за китката и я изви. Нещо изскърца. Или може би изхрущя. Каквото и да бе станало, болката се стрелна нагоре по ръката й, ярка като мълния. Тя се опита да задържи ножа, но нямаше никакъв шанс да успее. Масивното острие полетя през помещението и когато Пикъринг пусна китката й, дланта й увисна безжизнено, с разкривени пръсти.

Психопатът се нахвърли отгоре й и Ем го блъсна назад с две ръце, стараейки се да не обръща внимание на експлозията от болка в навехнатата си (в най-добрия случай) китка. Действаше съвсем инстинктивно. Рационалната част от съзнанието й се бе свила в някое затънтено ъгълче на мозъка й, неспособна да направи нещо друго, освен да се надява на най-доброто.

Естествено, той тежеше повече от нея, но пък задникът й бе притиснат към издадения ръб на барплота, който й служеше за опора. Ето защо Пикъринг залитна назад със смаяно изражение, което при други обстоятелства би било комично, и стъпи върху едно от кубчетата лед (или върху няколко от тях). За миг изглеждаше като анимационен герой — например Бързоходеца от сериите за Уили Койота на „Уолт Дисни“, — който тича бясно на място, за да запази равновесие. После обаче стъпи на още ледени кубчета (тя видя как се разпиляват по плочките на пода) и се строполи тежко на земята, удряйки главата си в понащърбената врата на големия хладилник.

Пикъринг вдигна пред лицето си кървищата си ръка и я изгледа смаяно. После обърна глава към Ем.

— Ти ме поряза — изрече. — Ти, кучко, тъпа кучко, виж какво направи. Поряза ме. Защо го направи?

Опита се да се изправи на крака, но под него се плъзнаха още ледени кубчета и той отново се стовари на земята. Завъртя се на едно коляно, възнамерявайки да го използва за опора, и в следващия миг вече се намираше до нея. Тя моментално се пресегна и сграбчи счупения подлакътник, който лежеше на барплота. От него още висяха ивици скоч. Психопатът се изправи на краката си и се обърна към нея. Емили го чакаше. Стисна здраво подлакътника с две ръце (макар че дясната й длан първоначално отказа да й се подчини) и го стовари върху челото му. Някаква атавистична, водена единствено от инстинкта за оцеляване част от нея я накара да преплете пръстите на двете си ръце, защото така щеше да увеличи силата на удара, а това бе добре. В крайна сметка държеше подлакътник за стол, а не бейзболна бухалка.

Звукът, който последва, не беше толкова силен като трясъка от нахлуването му през летящата врата на кухнята, но също отекна в помещението, навярно защото дъждът почти беше престанал. За момент не се случи нищо друго. После кръвта шурна и обля челото му, а помътнелите му очи я изгледаха недоумяващо.

— Не — промълви вяло Пикъринг и протегна ръка, за да й отнеме подлакътника, който държеше.

— Да — натърти тя и отново замахна, този път странично в мощен режещ удар. Пръстите на дясната й ръка не издържаха и се разтвориха в последния момент, обаче лявата продължи да стиска здраво импровизираното оръжие. Краят му — назъбен и със стърчащи трески на мястото, където подлакътникът се бе отчупил — се заби в дясното слепоочие на мъжа. Този път кръвта бликна отведнъж, а главата му се килна настрани и едва не се долепи до лявото му рамо. Яркочервени капки се търкулнаха надолу по бузата му и паднаха на покрития със сиви плочки под.

— Спри — хрипливо изрече Пикъринг, махайки вяло във въздуха с ръка. Приличаше на давещ се човек, който моли за помощ.

— Не — отсече тя и отново стовари подлакътника върху главата му.

Мъжът изкрещя и се опита да се отдалечи от нея с приведена глава. Явно възнамеряваше да заобиколи барплота, използвайки го като преграда между себе си и Ем. Отново стъпи върху кубчета лед и залитна, но като по чудо успя да запази равновесие и да не падне. Чист късмет, каза си тя.

За миг почти го остави да се отдалечи, мислейки си, че е тръгнал към летящата врата. Точно това би направила тя например, ако беше на негово място. Тогава обаче чу в главата си гласа на баща си — спокоен и разумен както винаги: „Не вратата му трябва, съкровище, а ножа.“

— Не! — извика тя, озъбвайки се решително. — Не, няма да го направиш.

Понечи да се втурне откъм другата страна на барплота, където да го пресрещне, ала не можеше да тича, докато влачеше подире си изпотрошените останки от стола, които продължаваха да висят от лявото й коляно. Сякаш беше пленница в средновековна тъмница, окована с вериги за тежка метална топка. Дървените парчета изтропаха в основата на барплота, удариха я в хълбока и за малко да се промушат между краката й и да се подхлъзне. Явно столът бе на негова страна и тя беше изключително доволна, че го е счупила.

Междувременно Пикъринг стигна до ножа — беше паднал недалеч от летящата врата — и се хвърли отгоре му като играч на американски футбол върху зле подадена топка. Издаваше хриптящи гърлени звуци. Ем го достигна точно в момента, когато започваше да се обръща. Заблъска го с подлакътника, като крещеше при всеки удар, а в съзнанието й проблясваше ужасната мисъл, че оръжието й не е достатъчно тежко и ударите й изобщо нямат онази сила, която й се искаше да имат. Виждаше и как дясната й китка вече се подува след издевателството, на което бе подложена, сякаш очакваше да преживее този ден.

Пикъринг се отпусна с цялата си тежест върху ножа и остана да лежи неподвижно. Ем отстъпи крачка назад, дишайки учестено, и пред очите й отново се появиха бели петънца.

Гласове на различни хора заговориха в съзнанието й. Не й се случваше за първи път, а и тя невинаги посрещаше появата им с нежелание. Само понякога.

Хенри: „Вземи този проклет нож и му го забий между лопатките.“

Ръсти: „Не, съкровище, не се приближавай до него. Той иска точно това. Преструва се на безпомощен, не виждаш ли?“

Хенри: „Или в тила му. И там става, да. В тила му или във вонящия му врат.“

Ръсти: „Да бръкнеш под тялото му би било като да пъхнеш ръката си във вълчи капан, Еми. Имаш две възможности. Да го пребиеш до смърт…“

Хенри — с известна неохота, но най-накрая убеден: „… или да избягаш.“

Може би да. А може би не.

От тази страна на барплота имаше чекмедже. Тя го издърпа, надявайки се да намери вътре друг нож — и то не само един, а цял куп: ножове за кълцане, за обезкостяване, за филетиране, за рязане на хляб… Дори най-обикновен нож за масло би й свършил работа. Чекмеджето обаче беше пълно с модни готварски прибори от черна пластмаса — шпатули, черпаци и една от онези големи лъжици за сервиране с дупки. Естествено, имаше и куп други подобни джунджурии, най-опасната сред които, както прецени, май беше белачката за картофи.

— Чуй ме добре — каза Ем. Гласът й беше дрезгав. — Не искам да те убивам, но ще го направя, ако ме принудиш. Държа голяма вилица за месо. Опиташ ли се да се завъртиш, ще ти я забия в тила и ще я натискам, докато не излезе през гръкляна ти.

Дали й бе повярвал? Това беше единият въпрос, който я вълнуваше. Беше сигурна, че той съвсем съзнателно е махнал от кухнята всички ножове освен онзи под него, но дали това се отнасяше и за другите остри прибори? Повечето мъже нямат никаква представа за съдържанието на чекмеджетата в кухните им — знаеше го от съвместния си живот с Хенри, а преди това бе забелязала същото и при баща си, — обаче Пикъринг не беше като повечето мъже, а и тази кухня не беше като повечето кухни. Не, тя беше не толкова кухня, колкото арена на брутални сцени. Въпреки всичко, като се имаше предвид колко шокиран и замаян беше Пикъринг (така ли бе наистина?) и как би трябвало да не рискува живота си заради пропуск в паметта си, си каза, че блъфът й има всички шансове да успее. Другият въпрос обаче беше дали психопатът изобщо я чуваше? И ако наистина я чуваше, дали разбираше какво му говори? Един блъф не би могъл да свърши работа, ако човекът, на когото се опитваш да го приложиш, не е способен да разбере какъв е залогът.

Какъвто и да бе случаят, тя нямаше никакво намерение да стои тук и да си губи времето в приказки. Това определено беше най-лошото, което можеше да стори. Ето защо се наведе, без да отделя поглед от Пикъринг, и пъхна пръсти под последната ивица скоч, която я приковаваше към стола. Пръстите на дясната й ръка вече нямаха никакво желание да й сътрудничат, обаче тя ги накара да й се подчинят. Потната й кожа също й помогна. Дръпна силно и лентите започнаха да се отлепват под съпровода на обичайния звук на раздиращ се плат. Предполагаше, че ще я заболи, и забеляза яркочервена следа върху капачката на коляното си, но вече бе отвъд тези неща. Когато го отлепи от всички страни, скочът се плъзна надолу по крака й към глезена. Тя изтръска сбръчкания сив пръстен на земята и се изправи, най-накрая свободна. Главата й пулсираше — или от усилията, или от удара, с който я бе пратил в безсъзнание, докато бе наблюдавала мъртвото момиче в багажника на мерцедеса.

— Никол — произнесе на глас. — Казвала се е Никол.

Изричането на името на убитата сякаш й помогна да дойде на себе си. Сега вече идеята да се опита да вземе касапския нож, върху който Пикъринг се бе проснал, й се струваше като чиста лудост. Онази част от съзнанието й, която понякога говореше с гласа на баща й, беше права — само престоят й в една стая с психопата намаляваше драстично шансовете й за спасение. Което означаваше, че трябва да изчезне оттук.

— Махам се — обяви Ем. — Чуваш ли ме?

Той не помръдна.

— Взимам вилицата за месо със себе си. Ако тръгнеш след мен, ще те наръгам с нея. Ще… ще извадя очите ти. Това, което трябва да направиш, е да си останеш точно тук, където се намираш сега. Разбра ли ме?

Отново никаква реакция.

Емили направи няколко крачки назад, след което се обърна и напусна кухнята през вратата в другия край на помещението. Продължаваше да държи окървавения кленов подлакътник.