История за човека и децата му (Приказка насуахили)

Живял един човек и той имал трима сина. Цялото му богатство се състояло от триста сребърника, които той заровил под пода в стаята за умиване.

Когато се разболял, помислил: „Имам три деца и жена. Те са мои наследници, но тия пари са малко за тях. Я да ги завещая на всеки поотделно, но те да не знаят за това.“

Повикал жена си и рекъл:

— Скоро ще умра. Имам триста сребърника и мои наследници сте ти и нашите деца. Но децата няма да ги наследят дотогава, докато не получат наследство от султана Мриси, а когато се върнат от него, ще получат тия пари.

После повикал най-големия си син и му рекъл:

— Синко, усещам, че смъртта ми наближава. И искам да знаеш: имам триста сребърника. Те са заровени под умивалната стая. Това е твоето наследство; не казвай за това на братята си. Но отначало ти трябва да получиш наследство от султана Мриси.

После повикал средния син и му рекъл същото, което и на по-големия. И най-сетне, като повикал най-малкия, повторил същото. И всекиго оставил в заблуждение, че е обичан повече от другите и че ще получи наследството едничък той.

Когато бащата умрял, синовете го погребали. След като свършил погребалният обред, най-големият син отишъл през нощта в умивалната стая, изкопал парите, за които говорил баща му, и си ги взел. Средният син също така отишъл да изкопае тия пари, но не намерил нищо. „Тате ме излъга“ — решил той и се прибрал. Отишъл най-малкият син да изкопае парите, но също не намерил нищо. „Мигар тате ме излъга? — помислил той. — Не, парите наистина са били тук, но някой ги е взел“. Върнал се и легнал да спи. На сутринта рекъл на братята си:

— Тате каза, че под умивалната стая са заровени триста сребърника. Отидох да видя, но нищо не намерих.

— И аз.

— И аз — отговорили братята.

— Но тате — продължил най-малкият — каза, че тези пари ние не бива да взимаме дотогава, докато не получим наследство от султана Мриси. И оня, който е взел парите, не е постъпил добре. Нарушил е завета на тате.

Сговорили се братята да отидат при султана Мриси. Взели хляб, печена царевица, вода и потеглили на път. Напред вървял най-големият, след него средният и отзад — най-малкият.

По пътя най-големият видял следи от животно и рекъл:

— Това са следи от животно и това животно е камила.

— И камилата е натоварена с железни пръти — забелязал средният.

А най-малкият рекъл:

— И е минала тук преди час.

Продължили по-нататък и срещнали един човек.

— Не сте ли видели едно животно? — попитал той.

— Това животно не е ли камила? — попитал най-големият брат.

— Да.

— А тя не е ли натоварена с железни пръти? — попитал средният брат.

— Да.

— И не мина ли преди един час? — рекъл най-малкият брат.

— Да.

— Тя мина ей оттам — рекли братята.

И продължили по-нататък. Под едно дърво на пътя пак видели следи.

— Тук е седял човек — рекъл най-големият.

— И този човек е жена — рекъл средният.

— И на гърба си има дете — рекъл най-малкият.

Като повървели още малко, срещнали един минувач.

— Не видяхте ли тук човек? — попитал той.

— Този човек жена ли е? — попитал най-големият.

— Да, господине.

— А нямаше ли тя златна гривна? — попитал средният.

— О, да, господине.

— И на гърба си носеше ли дете? — попитал най-малкият.

— Да, господине.

— Ние я оставихме ей там — рекли братята и тръгнали отново.

На пътя видели един убит човек без глава.

— Този човек е убит и той е мъж — рекъл най-големият.

— Той е имал дълга брада — рекъл средният.

— И този човек е старец. Той е на седемдесет-осемдесет години — рекъл най-малкият.

Продължили по-нататък и срещнали сина на убития.

— Не сте ли видели един човек?

— Мъж ли? — попитал най-големият.

— Да.

— Има ли дълга брада? — попитал средният.

— Да.

— И е много стар. Не е ли на седемдесет-осемдесет години? — попитал най-малкият.

— Да.

— Видяхме го ей там — отговорили братята. Повървял синът малко и видял убития си баща.

„Те са го убили“ — помислил той.

А през това време братята пристигнали при султана Мриси. Султанът ги посрещнал с радост, дал им къща, дето те се настанили, и пожелал да почерпи гостите си. Заповядал на надзирателя на своите плантации да приготви оризова каша и ястие от козе месо. Но когато братята дошли и видели яденето, най-големият рекъл:

— Оризовата каша е съмнителна.

Средният рекъл:

— И ястието е също съмнително.

А най-малкият добавил:

— И сам султанът е съмнителен.

Робите чули разговора на братята, отърчали при султана и му разправили всичко.

— Идете да ги повикате — рекъл той. Когато братята дошли, султанът им рекъл:

— Поканих ви при себе си, а вие ме ругаете отгоре на това.

— Че как те ругаем? — попитали братята. Преди султанът да отговори, дошъл господарят на камилата, когото те срещнали на пътя. Той дошъл да се оплаче на султана, че тия младежи откраднали камилата му.

Султанът попитал братята:

— Защо сте откраднали камилата?

— Та мигар сме я откраднали, султане? — зачудили се братята. — Мигар той ни е видял с нея?

Стопанинът на камилата отговорил:

— Те ми описаха всичките й белези. А биха ли могли да ги кажат, ако не бяха я виждали?

— Как сте узнали белезите на камилата, без да я видите? — попитал султанът.

Най-големият рекъл:

— Познах, че е камила, по следите й.

Средният рекъл:

— Познах, че носи железни пръти, тъй като копитата й бяха оставили много дълбока следа. Разбрах, че носи тежък товар, а какво може да бъде по-тежко от железни пръти?

Най-малкият рекъл:

— Познах, че е минала приблизително преди час, тъй като следите й бяха затъпкани от хората, които са минали след нея. Ние ги срещнахме, а камилата не видяхме.

Султанът отговорил на стопанина на камилата:

— Те не са откраднали твоята камила, върви си в къщи.

Преди той да си отиде, дошъл да се оплаче човекът, който търсел жена си.

— Господарю, те отвлякоха жена ми.

— Защо сте направили това? — попитал султанът братята.

— Не, ние не сме отвлекли жена му! — провикнали се братята.

— Тогава как знаете белезите й, ако не сте я видели? — попитал този човек.

Най-големият рекъл:

— Аз го попитах: „Човекът, когото търсиш, жена ли е?“ Мигар това е кражба, господарю?

Средният рекъл:

— Познах, че е жена, тъй като видях златна гривна под дървото, дето е седяла, но не я пипнах.

Най-малкият рекъл:

— Познах, че има на гърба си дете, тъй като тя не би си отишла без гривната. Тя я е дала на детето да си поиграе с нея, гривната се е изплъзнала от ръцете на детето, а майката не е знаела за това.

— Правдиви са думите ви — рекъл султанът. — Те не са видели жена ти. Върви си!

След това дошъл човекът, на когото бил убит бащата, и рекъл:

— Те убиха баща ми.

— Защо сте направили това? — попитал султанът младежите.

— Не, господарю, ние не сме го убивали.

— А откъде тогава знаете как е изглеждал? — възкликнал човекът.

Най-големият отговорил:

— Покрай нас мина ей този човек и попита не сме ли срещали някого. „Мъж ли?“ — попитах аз. — „Да“ — отговори той. Мигар това е убийство, господарю?

Средният отговорил:

— Познах, че е имал брада, тъй като видях дълги косми на гърдите му, и разбрах, че му няма брадата.

Най-малкият отговорил:

— Познах, че е на седемдесет-осемдесет години по неговата кръв. Тя е бледа, в нея има много вода. А такава кръв, знам, имат само старците.

— Правдиви са думите им — рекъл султанът. — Те не са убили твоя баща. Иди си в къщи!

Султанът бил учуден от мъдрите отговори на братята. И сега поискал да узнае какво значела думата „съмнителен“.

— Кажете ми защо казахте: кашата е съмнителна, козето месо е съмнително и аз съм съмнителен.

Най-големият отговорил:

— Кашата е съмнителна, тъй като оризът е дълъг и дебел. Знам, че такъв ориз расте по гробовете, тъй като там почвата е много плодородна. А кашата от такъв ориз мигар не е съмнителна?

Средният отговорил:

— Месото е съмнително, тъй като е много тлъсто. Знам, че този козел не е кърмен от коза.

Най-малкият отговорил:

— Познах, че султанът е съмнителен по неговия изглед.

Султанът много се разсърдил. Повикал надзирателя на плантациите си и го попитал за ориза.

— Да, господарю, оризът наистина е расъл по гробовете — отговорил той.

— А козелът?

— Да, господарю, майка му умря, когато беше мъничък, и магарица го откърми с млякото си.

„Правдиви са думите им“ — помислил султанът. След това повикал майка си и й заповядал да му разкаже цялата истина за него. Майка му рекла:

— Наистина, синко, ти не си син на умрелия султан, ти си син на моя пръв мъж — бедуина.

„Тези младежи нямат по ум равни на себе си“ — помислил султанът. Той щедро ги надарил и им позволил да се върнат в къщи. Понеже се страхувал да не би да разкажат на хората, че той не е син на умрелия султан, решил да ги убие, но така, че никой да не узнае за това. И когато братята се приготвили за път, той взел три червени дрехи и ги облякъл с тях, а на синовете си турил бели дрехи.

— Идете да изпратите гостите — рекъл им султанът. А когато те излезли, повикал воините си и им заповядал да вървят подир тях и да убият онези младежи, които ще носят червени дрехи.

Ала братята се досетили за онова, което намислил султанът, и рекли на синовете му:

— Червените дрехи са символ на султанска власт. Ние не можем да ги носим. А белите дрехи са знак на скръб. На нас по приляга да ги носим, тъй като баща ни умря неотдавна. Хайде да си ги разменим.

И те си разменили дрехите. Синовете на султана облекли червените дрехи, братята — белите, а тъй като на воините било заповядано, когато срещнат младежите, да убият ония, които ще носят червени дрехи, те направили така. Убили синовете на султана, а младежите се върнали при него.

Когато султанът ги видял в бели дрехи, разбрал, че няма да ги надхитри и им дал много пари. Така братята изпълнили волята на баща си. Отначало получили наследството от султана Мриси, а после, като се върнали в къщи, наследството на баща си.