Робърт Силвърбърг
Назад по линията (59)

59.

Върна се точно според уговорката, крайно отвратен, и започна:

— Всички те чакаме на 9 август 1100 година при крепостната страна откъм сушата зад Влахерна, стотина метра вдясно от първата порта.

— Какво сте намислили?

— Върви да видиш с очите си. Повръща ми се само като помисля за това. Иди, направи необходимото и това гадно безумие ще свърши най-сетне. Хайде, скачай и ела при нас там.

— В кой час от деня?

Той поумува.

— Двайсетина минути след пладне.

Излязох от странноприемницата, отидох при стената, настроих внимателно таймера си и скочих. Мигновеният преход от нощния мрак към ярката светлина по обяд ме заслепи за малко. Когато примигването ми спря, озовах се пред мрачната троица — Сам, Метаксас и Джъд Б.

— Господи… Не ми казвайте, че извършихме още едно удвояване!

— Този път е само парадоксът на времевото натрупване — каза другото ми „аз“. — Нищо сериозно.

Главата ми беше прекалено мътна, за да умувам дали е прав.

— Но щом и двамата сме тук, кой наглежда нашите туристи в 1204-та?

— Идиот — освирепя той, — мисли в четири измерения! Как е възможно да си толкова тъп, щом сме еднакви? Виж какво, аз скочих тук от една точка през онази нощ в 1204-та, а ти скочи от друга точка, отделена от първата с петнадесет минути. Когато се връщаме, всеки ще си отиде в своята точка от поредността. Аз трябва да бъда там в три и половина, а ти не бива да се появяваш до четири без четвърт, което не означава, че и двамата не сме тук в момента. Или че всички онези други наши „аз“ не са тук.

Огледах се и видях поне пет групички „Метаксао-Сам-аз“, пръснати в широка дъга край стената. Очевидно бяха наблюдавали бдително тази времева точка чрез чести къси скокове, за да проследяват събитията, и парадоксът на натрупването ги умножаваше.

— Дори да е така — смънках замаян, — все ми изглежда, че не си представям правилно линейната последователност на…

— Майната й на линейната последователност! — изръмжа ми другият Джъд. — Няма ли да погледнеш натам? От другата страна на портата!

Той посочи.

Аз погледнах.

Видях жена с прошарена коса, облечена съвсем обикновено. Разпознах в нея малко по-млада версия на жената, която придружи Пулхерия Дука в магазинчето за подправки в онзи ден — толкова отдавнашен за мен — пет години напред по линията, в 1105-а. Придружителката се подпираше на стената и се кискаше. Очите й бяха затворени.

Близо до нея имаше момиче на около дванайсет години, което можеше да бъде само по-младата Пулхерия. Нямаше как да я сбърка човек. Чертите й още бяха по детски неоформени и гърдите й представляваха едва забележими издутини под туниката, но зачатъкът на красотата й личеше.

А до момичето беше Конрад Зауерабенд, облечен като не особено заможен византиец.

Той й гукаше нещо на ушенцето. Поклащаше пред лицето й дребна джунджурийка от двайсет и първи век — жироскопичен медальон или нещо подобно. Другата му ръка шареше под туниката й и очевидно се прокрадваше между бедрата й. Пулхерия се мръщеше и все пак не помръдваше, за да махне ръката от слабините си. Изглеждаше някак неуверена какво й прави Зауерабенд, затова пък напълно прехласната по играчката.

— Той е в Константинопол от почти година — каза Метаксас — и честичко прескачаше до 2059-а, за да остави за продажба ценни антики. Идваше всеки ден при стената, за да гледа момичето и придружителката му, които се разхождаха тук. Момичето е Пулхерия Ботаниатес, а ей там наблизо е родовият дворец на Ботаниатес. Преди половин час Зауерабенд мушна придружителката с бръмчилка и тя е яко друсана оттогава. Той седна при момичето и се зае да я омайва. Много го бива с момиченцата.

— Това му е хобито — процедих аз.

— Гледай какво ще стане сега — заръча Метаксас.

Зауерабенд и Пулхерия станаха и тръгнаха към портата. Ние се отдръпнахме в сенките, за да не ни забележат. Повечето ни парадоксални двойници бяха изчезнали — явно скачаха към други позиции по линията, за да наблюдават. А ние гледахме как дебелакът и очарователното момиче излизат безгрижно през портата към необработените ливади до самия град.

Понечих да тръгна след тях.

— Чакай — спря ме Сам. — Виждаш ли кой идва? Това е Андроник, по-големият брат на Пулхерия.

Младежът, може би осемнайсетгодишен, вървеше към нас. Изведнъж се закова на място, вторачен невярващо в хилещата се придружителка. Видяхме го да се втурва към нея, да я разтърсва, да я изправя насила. Жената пак се пльосна по гръб, напълно безпомощна.

— Къде е Пулхерия? — ревеше той. — Къде е?

Придружителката се смееше.

Отчаян, младият Ботаниатес изтича на безлюдната, напечена от слънцето улица, крещеше името на девствената си сестра. Хукна през портата.

— Тръгваме след него — нареди Метаксас.

Щом излязохме, зърнах наоколо още няколко групи наши дубликати. Андроник Ботаниатес търчеше насам-натам. Аз чух момичешки смях — сякаш прозвуча от самата стена.

И Андроник чу. В стената имаше процеп като плитка пещера, започваща от земята. Хукна натам. И ние се завтекохме, блъскахме се в тълпа, състояща се само от дубликати. Май бяхме петнайсет — по пет версии за всеки от нас.

Андроник нахълта в процепа и нададе страшен вой. Миг по-късно и аз надзърнах.

Голата Пулхерия, туниката й бе смъкната до глезените, стоеше в класическата поза на свенливостта, закрила с едната си ръка напъпващите гърди, разперила пръстите на другата върху слабините си. До нея беше Зауерабенд с раздърпани дрехи. Стърчащият му член беше в напълно работно състояние. Май тъкмо наместваше по-удобно момичето, когато го прекъснахме.

— Безчинство! — разкрещя се Андроник. — Мръсотия! Съблазняване на девица! Призовавам всички ви за свидетели! Вижте това чудовищно, скверно деяние!

Хвана за ръцете Зауерабенд и сестра си и ги издърпа на открито.

— Бъдете свидетели! — викаше оглушително.

Отдръпнахме се, преди Зауерабенд да ни е познал, макар че беше смъртно уплашен и нищо не виждаше. Горката Пулхерия опитваше да се покрие с ръце цялата, свита на кълбо в краката на своя брат, но той я дърпаше нагоре безмилостно, за да я показва, и крещеше:

— Вижте малката уличница! Вижте я! Вижте, вижте!

Отдалечихме се още малко. Идеше ми да повърна.

Този гнусен развратител на деца… оголи издутия си червен пенис пред Пулхерия… въвлече я в такъв скандал…

Андроник извади меча си от ножницата и като че се мъчеше да убие и Пулхерия, и Зауерабенд едновременно. Струпалите се зяпачи му попречиха, събориха го на земята и взеха оръжието. Ужасена от срамната си голота пред такава тълпа, Пулхерия докопа нечий кинжал, за да се прониже, но и вея възпряха навреме. Голяма бъркотия.

Метаксас заговори невъзмутимо:

— Преди да дойдеш, ние проследихме събитията нататък, после се върнахме да те чакаме. Момичето беше сгодено за Лъв Дука, но естествено беше немислимо той да се ожени за нея, след като половината жители на града я бяха видели гола в такова положение. Пък и вече я смятаха за омърсена, макар че Зауерабенд нямаше време да я обезчести. Годежът беше развален. Нейното семейство стовари вината върху нея, че се оставила Зауерабенд да я омае и да я съблече, затова я прогони. А на Зауерабенд предложиха избор — да се ожени за момичето, което опозори, или да понесе обичайното наказание.

— Тоест?

— Да бъде скопен. Така под името Ираклис Фотис той се ожени за нея, като промени историята прие дотолкова, че да те лиши от твоето истинско родословно дърво. И сега ще поправим това.

— Не и аз — отказа Джъд Б. — Не издържам. Връщам се в 1204 година. Трябва да бъда там в три и половина, за да кажа на този тип да дойде тук и да гледа представлението.

— Но… — запънах се аз.

— Зарежете разплитането на парадокси — намеси се Сам. — Имаме работа.

— Ела да ме смениш в четири без четвърт — каза Джъд Б и скочи.

Метаксас, Сам и аз уеднаквихме настройките на таймерите си.

— Отиваме точно един час назад по линията — обяви Метаксас — да приключим тази комедия.

И вие скочихме.