Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Up the Line, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2015 г.)

Издание:

Робърт Силвърбърг. Назад по линията

Американска. Първо издание

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Господинова

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-175-7

 

Up the Line

Copyright © 1969 by Robert Silverberg

 

© Владимир Зарков, превод, 2010

© „Megachrom“, оформление на корица, 2010

 

Формат 84/108/32

История

  1. — Добавяне

3.

Доста по-късно научих, че запълва част от времето си и с работа в службата на времето. Това направо ме втрещи, защото все си представях хората от службата едни такива задръстени, праволинейни, безнадеждно почтени, с гранитни, гладко обръснати челюсти — същински уголемени версии на скаути… А моят черен наставник беше и до ден-днешен си е пълната противоположност на този образ. Разбира се, тепърва имаше да научавам много неща за службата на времето… както и за Сам.

Трябваше да утрепя няколко часа в смъркалницата, преди да си тръгнем, и Сам ми даде маска без пари, за да ме напомпа с весели халюцинации. Когато се опомних, той, Хелън и Бетси бяха облечени и готови за излизане. Не ми беше лесно да позная момичетата с дрехи. Имах ключ за различаване — „Бетси е с големите цици“, но с тези монашески одежди прелестите им не изпъкваха. Смъкнахме се три нива до леговището на Сам и се друснахме. Приятните пушеци се кълбяха, а дрехите падаха на пода. Тогава пак видях коя е Бетси и се захванахме с каквото бихте могли да очаквате. Открих, че осемчасовото плуване всяка нощ в аквариум с коняк придава на кожата й лъскаво сияние, без изобщо да притъпи сетивата й.

После седнахме в отмалял кръг, пушихме трева и гуруто ме подхвана с въпросчета.

— Дипломирах се по история на Византия — обявих аз.

— Браво, чудесно. Бил ли си там?

— В Истанбул ли? Пет пъти.

— Не в Истанбул, а в Константинопол.

— Все същото е.

— Нима?

— Аа, в Константинопол… — сетих се аз. — Много е скъпо.

— Не винаги — подхвърли чернокожият Сам. Докосна с палец запалването на нова цигарка с трева, наведе се внимателно и я пъхна между устните ми. — Да не си дошъл в Долния Ню Орлиънс пак да учиш история на Византия?

— Дойдох, за да избягам от работата си.

— Толкова скоро ли ти омръзна Византия?

— Омръзна ми да бъда трети помощник на съдия Матачине в Най-върховния окръжен съд на Горен Манхатън.

— Нали каза, че си…

— Знам какво казах. Византия е това, което изучавам. А трети помощник-съдия е онова, което върша. Тоест вършех.

— Защо?

— Съдия Елиът от Най-върховния федерален съд на Щатите ми е чичо. Според него трябвало да си намеря свястна работа.

— Не е ли задължително да си завършил право, за да бъдеш помощник-съдия?

— Вече не — обясних аз. — Всъщност машините извличат всички данни. Помощниците са само придворни. Те хвалят съдията за блестящия му интелект, обгрижват го, подлагат му се и така нататък. Изтърпях осем дни и се пъхнах в капсулата.

— Имаш си проблеми — мъдро отбеляза Сам.

— Аха. Страдам от съчетан пристъп на трънчета в задника, досада към света, запор на сметки заради просрочени данъци и смътни амбиции.

— Искаш ли да опиташ и сифилис в последен стадий? — предложи Хелън.

— Не точно сега.

— А ако имаше шанс да сбъднеш съкровената мечта — попита Сам, — щеше ли да се вкопчиш в него?

— Само дето не знам каква ми е съкровената мечта.

— Затова ли каза, че страдаш от смътни амбиции?

— Отчасти.

— Но ако знаеше за какво си мечтаеш, поне щеше ли да си мръднеш пръста, за да го постигнеш?

— Щях.

— Дано говориш сериозно — натърти Сам, — защото иначе ей сега ще те разоблича. Просто се навъртай около мен.

Изрече го много разпалено. Възнамеряваше да ме направи щастлив и насила, ако се наложи.

Разменихме си партньорките и аз се спогодих добре с Хелън, която имаше стегнато бяло дупе и владееше до съвършенство гладката си мускулатура. Но и тя не беше съкровената ми мечта. Сам ми отпусна три часа дрямка и изпрати момичетата. На сутринта се освежих в банята и разгледах апартамента. Установих, че е украсен с предмети от какви ли не епохи и места. Шумерска глинена плочка с клинопис, чаша от Перу, стъклен бокал от Рим, наниз египетски керамични мъниста, средновековен боздуган и ризница, няколко броя „Ню Йорк Таймс“ от 1852 и 1853 г., цял рафт книги, подвързани с щампована телешка кожа, две ирокезки маски, огромна колекция африкански сувенири и още какво ли не — задръстваха всяка нишичка, пролука и вдлъбнатина. Както ми беше мътна главата, аз си рекох, че Сам си пада по антиквариата, и повече не помислих за това. След седмица забелязах, че всичко в колекцията му изглежда току-що изработено. Тогава си казах, че е фалшификатор на антики.

— Работя почасово в службата на времето — възрази Сам.