Робърт Силвърбърг
Назад по линията (42)

42.

Върнах се в Истанбул и поведох група от осем туристи на двуседмична екскурзия.

Нито „черната смърт“, нито Теодора ме избавиха от страстното увлечение по Пулхерия Дука. Сега се надявах да прогоня опасното обсебване с работа.

Ето какви хора имаше в моята група:

Дж. Фредерик Гостаман от Билокси в щат Мисисипи, който търгуваше с фармацевтика и органи за трансплантация, неговата съпруга Луиз, шестнайсетгодишната им дъщеря Палмира и четиринайсетгодишният им син Билбо.

Конрад Зауерабенд от Сейнт Луис, Мисури — борсов брокер, който пътуваше сам.

Мис Хестър Пистил от Бруклин в Ню Йорк, млада учителка.

Лиополд Хагинс от Сейнт Питърсбърг, Флорида — оттеглил се от бизнеса производител на енергийни ядра, и неговата съпруга Кристъл.

Накратко, обичайната сбирщина от твърде заможни, но недостатъчно начетени безделници. Зауерабенд, който беше дебел, бузест и вкиснат, веднага се настрои неприязнено към Гостаман, не по-малко дебел и бузест, но пък весел, заради шегата му, че наднича похотливо в деколтето на дъщеря му. Подметна го по време на първия ми предварителен разговор с туристите. Или пък аз се заблудих, че беше шега. Както и да е, Зауерабенд поаленя вбесен, а Палмира, която беше толкова недоразвита телесно, че можеше да мине и за хилава тринайсетгодишна, избяга от стаята, обляна в сълзи. Замазах положението, но Зауерабенд изпепеляваше с погледи Гостаман. Учителката мис Пистил беше блондинка с празни очи, уголемени гърди и изражение, което успяваше да бъде и наежено, и вяло. Още на първата среща с групата показа ясно, че е от момичетата, които отиват на такива екскурзии, за да ги опраши куриерът. Дори да не бях омаян от Пулхерия, не ми се вярва, че бих се възползвал от готовността й. А в момента хич не ми се искаше да проверявам какви удоволствия предлага тазовият дял на тялото й. Младият Билбо Гостаман беше настроен иначе. Това маниаче на модата носеше панталонче с подплънка отпред. Ръката му се мушна под полата на мис Пистил още на втората обща среща на групата. Навярно си въобразяваше, че прави това скришом, но аз го видях, зърна го и старшият Гостаман, който засия от бащинска гордост. Забеляза го и Кристъл Хагинс, която се вцепени стъписана. Мис Пистил изглеждаше въодушевена и се понамести на стола, за да я опипва Билбо по-удобно. Лиополд Хагинс, който беше на осемдесет и седем, но доста як и жилав, през това време намигаше с надежда на Луиз Гостаман, кротка улегнала жена, която беше обречена по време на екскурзията да отблъсква треперливото ухажване на дъртия мръсник. Сами разбирате с какво си имах работа.

Потеглихме да прекараме две щастливи седмици заедно.

Аз отново бях второкласен куриер. Не можех да запаля искрата на вдъхновението. Показах им всичко, което трябваше да видят, но не бях способен да добавя нищо — задъханите скокове, щуротиите, очарованието на Метаксас, а уж се бях зарекъл, че ще проведа така всяка своя екскурзия.

През цялото време бях настръхнал заради Пулхерия и задръстването ми се дължеше отчасти на това. Тя се мяркаше в мислите ми по хиляда пъти на ден. Представях си как се мятам в 1106 година и се захващам с нея. Тя непременно ме помнеше от онова магазинче за подправки, където ми се предложи толкова явно.

Другата спънка бяха твърде повехналите ми възторзи. Водех туристи по византийския маршрут от половин година и тръпката я нямаше. Надарен като Метаксас куриер намираше и в хилядната коронация същото вълнение, както и в третата. И предаваше това вълнение на групата. Може би нямах дарба на куриер. Започваха да ми дотягат освещаването на „Света София“ й кръщенето на Теодосий II.

Имах още един проблем — присъствието на Конрад Зауерабенд в групата. Този тлъст, потен, нечистоплътен тип ми убиваше вдъхновението, щом си отвореше устата.

Не беше глупак, затова пък беше недодялан простак. Гледаше мръснишки, зяпаше, пулеше се. Можех да разчитам на него, че навсякъде ще изтърси нещо грубо и нелепо.

На Августеума подсвирна и възкликна въодушевено:

— Ехаа, какъв паркинг става от това!

В „Света София“ тупна по гърба белобрад свещеник и заяви:

— Попе, трябва да ти кажа, че си имате страхотна църква.

Когато унищожаваха икони по заповед на Лъв Исавър и най-прекрасните творби на Византия изчезваха завинаги, защото били богохулни идоли, той прекъсна един усърден фанатик с думите:

— А бе, защо си толкова тъп? Не знаеш ли, че вредиш на туризма в твоята страна?

Отгоре на всичко Зауерабенд беше перверзник, който си падаше по момиченца, и се гордееше с това.

— Не мога да се спра — обясняваше ми той. — Така съм си увреден. Психиатърът разправя, че било „комплекс на Лолита“. Харесвам ги на дванайсет, тринайсет. Сещаш се — колкото да имат цикъл, може и малко окосмяване, но още да са незрели. За мен е идеално да ги докопам, преди да им се надуят гърдите. Не мога да понасям това клатещо се месо по жените. Много съм сбъркан, а?

Да, много сбъркан си беше. И твърде досаден, защото с нас беше и Палмира Гостаман. Зауерабенд я зяпаше в захлас. Нощувките, които можем да предложим на туристите, не винаги дават някакво уединение и пуленето на Зауерабенд отчайваше момичето. Той точеше лиги по нея неуморно, принуждаваше я да се съблича и облича под одеялото, все едно бяхме от деветнайсети или двайсети век. А когато бащата не ги виждаше, все протягаше дебелите си лапи към дупето й или едва напъпилите гърди, шепнеше й противни увещания на ухото. Накрая се наложи да му кажа, че ако не прекрати тази гавра, ще го изритам от екскурзията. Това го накара да се държи прилично няколко дни. Според бащата на Палмира цялата тази гнусотия беше много забавна.

— Може би момичето има нужда някой да я изчука хубавичко — сподели той с мен. — Да й се разиграе кръвчицата, а?

Татенцето Гостаман одобряваше и забавленията на своя син Билбо с мис Пистил, които също дотягаха. Губехме обезсърчаващо много време, докато ги чакахме да си довършат поредното сношение. Сутринта започвах да обяснявам какво ще видим в този ден, Билбо заставаше зад мис Пистил, изведнъж тя се отнасяше духом нанякъде и аз си знаех, че той пак го е направил — вдигнал й е полата и прас! Билбо беше адски доволен, напълно разбираемо за четиринайсетгодишно момче, което се чука до забрава с жена, десет години по-възрастна от него. Мис Пистил пък гледаше виновно. Гузната съвест обаче не й пречеше да отваря портичката на удоволствията за Билбо по три-четири пъти на ден.

Всичко това не ме подтикваше да бъда творчески настроен куриер.

Имаше и по-дребни дразнители като безсилната жажда за разврат на дъртия Хагинс, който досаждаше безмилостно на кротката мисис Гостаман. А Зауерабенд с вбесяващ инат напираше да човърка своя таймер.

— Да знаеш — подхвърли ми няколко пъти, — ще се обзаложа с тебе, че мога да й хвана цаката на тази джаджа и сам да си боравя с нея. Бях инженер, да знаеш, преди да стана борсов брокер.

Повтарях му да не пипа таймера, но той пак започваше зад гърба ми.

Капистрано също ми навлече главоболия — срещнах го случайно в 1097 година, когато кръстоносците на Боемунд влизаха в Константинопол. Появи се, когато аз съсредоточих вниманието си в повторението на сцената с Мардж Хеферин. Исках да се уверя, че моята поправка на миналото е трайна.

Този път подредих хората си от другата страна на улицата. Да, видях себе си, където трябваше да се намирам, там беше и Мардж, разпалена и нетърпелива да се предложи на Боемунд. Кръстоносците стъпваха тежко към нас, а на мен ми се виеше свят от напрежение. Дали щях да се видя как спасявам Мардж? Или Мардж щеше да се метне към Боемунд и да бъде посечена? Или щеше да се разиграе друг вариант? В тези секунди се плашех най-силно от променливостта на времевия поток.

Боемунд идваше към нас. Мардж си разхлабваше връзките на туниката. Показаха се едрите, млечнобели гърди. Мускулите й се стегнаха, готови да я запратят към средата на улицата. И отсреща от нищото изникна втори Джъд Елиът точно зад нея. Видях как се смръзна лицето на Мардж, когато другото ми „аз“ заби пръсти като куки в задника й, а другата му разперена длан притисна гърдата й. Видях я да се боричка и накрая да се отпуска примирено. А когато Боемунд отмина, видях се как изчезвам и останах само в два екземпляра от двете страни на шествието.

Краката ми омекнаха от облекчение, но ме човъркаше и безпокойство — сега знаех, че моята намеса е запечатана в потока на времето и всеки може да се убеди в това. Включително и някой мярнал се патрулен, който ще забележи краткото удвоено присъствие на куриер и ще поиска да знае какво става. По всяко време през следващите милион хилядолетия времевият патрул можеше да открие тази сцена… И ако ще да останеше моя тайна чак до 8000000000008 година, пак щяха да ми потърсят сметка защо съм се намесил по строго забранен начин. Все щях да очаквам нечия ръка да се отпусне на рамото ми, някой да произнесе името ми…

Нечия ръка се отпусна на рамото ми. Някой произнесе името ми.

Завъртях се на пети.

— Капристрано!

— Ами да, Капистрано. Ти друг ли очакваше?

— Аз… такова… стресна ме, това е.

Треперех неудържимо. Коленете съвсем отказаха да ме държат.

Толкова се разстроих, че минаха няколко секунди, докато осъзная колко страшен е Капистрано.

Той беше изцеден и измършавял, лъскаво черната коса посивяваше, слепнала на масури. Изглеждаше остарял с двайсетина години. Заподозрях проява на парадокса на едновременността и ме обзе страх както при всяка среща с човек, който е от собственото ми бъдеще.

— Какво те мъчи? — попитах го.

— Разпадам се. Пречупвам се. Виж, ей там са моите туристи. — Показа ми групичка пътешественици във времето, които гледаха втренчено кръстоносците. — Не мога да остана с тях. Повръща ми се от тях. Повръща ми се от всичко. Това е краят за мен, Елиът, краят веднъж завинаги.

— Защо? Какво не е наред?

— Не мога да говоря за това сега. Къде ще нощувате?

— Ами тук, в 1097-а. В странноприемницата до Златния рог.

— Ще се видим в полунощ — реши Капистрано и стисна ръката ми за миг. — Това е краят, Елиът. Истинският край. Бог да се смили над душата ми!