Робърт Силвърбърг
Назад по линията (44)

44.

Бъркотията около Капистрано и противната сбирщина, която ми се падна да водя, ме тласкаха все по-надълбоко в унинието.

Местех ги навъсено от епоха в епоха, но не влагах душата си в това. И към средата на втората седмица, когато стигнахме до 1204 година, аз вече знаех, че ще направя нещо, което ще ме съсипе.

Упорито редях задължителните обяснения:

— Старият дух на кръстоносните походи се възражда — говорех им, докато се зъбех на Билбо, отново опипващ мис Пистил, и на Зауерабенд, видимо мечтаещ за оскъдните гърди на Палмира Гостаман. — Йерусалим, завзет от кръстоносците преди век, пак е под властта на сарацините, но различни династии на кръстоносци все още контролират почти целия средиземноморски бряг в Светите земи. Арабите враждуват помежду си, а от 1199 година папа Инокентий III призовава за нов кръстоносен поход.

Обясних им как всевъзможни барони се отзовали на папския повик.

Разказах им, че кръстоносците не искали да се впуснат в традиционното пътуване през цяла Европа и Мала Азия към Сирия. Предпочитали да отплават към някое от пристанищата в Палестина.

Споменах за молбата им през 1202 година към Венеция, тогавашната водеща морска сила на континента, да бъдат превозени.

Описах условията, които поставил престарелият и коварен дож Енрико Дандоло, за да им отпусне кораби.

— Дандоло се споразумял с тях да качи на корабите четири хиляди и петстотин рицари с конете им, девет хиляди оръженосци и двайсет хиляди пехотинци заедно с припаси за девет месеца. Предложил и да добави петдесет бойни галери като ескорт. За тези услуги поискал осемдесет и пет хиляди сребърни марки, които днес се равняват на двайсет милиона долара. Както и половината територии или съкровища, който кръстоносците биха извоювали в битките.

Обясних, че кръстоносците се съгласили с кожодерската цена, защото намислили да измамят слепия стар дож.

Разказах как слепият стар дож, щом поставил кръстоносците в безизходица с пристигането им във Венеция, изстискал от тях всичко до последната марка, която му дължали.

Очертах как благородното чудовище наложило своята власт над похода и потеглило начело на флота след Великден през 1203 година — но не към Светите земи, а към Константинопол.

Византия е най-големият съперник на Венеция в моретата. Дандоло и пукната пара не би дал за Светите земи, но копнеел неистово да докопа Константинопол.

Просветих ги и за положението на византийските династии. Комнините бяха стигнали до лош край. След смъртта на Мануил II през 1180 година го наследява малкият му син Алексий II, който е убит скоро след това от Андроник, безнравствения братовчед на баща му. Изискано поквареният Андроник е погубен на свой ред по особено страшен начин от разярена тълпа след няколко години безмилостно потисничество. През 1185 година на трона сяда Исак Ангел, застаряващ и некадърен внук на Алексий I по женска линия. Исак управлява десет хаотични години и накрая е свален от власт, ослепен и хвърлен в тъмница от своя брат, който става император Алексий III.

— Алексий III още е на трона, а Исак Ангел още е в тъмницата. Но синът на Исак — също Алексий, е избягал и е във Венеция. Обещал е на Дандоло огромни суми, ако дожът върне баща му на трона. И така Дандоло идва в Константинопол да се разправи с Алексий III и да превърне Исак в своя послушен император.

Туристите не схващаха цялата сложна плетеница. Не ме интересуваше. Щяха да разберат основното, докато наблюдават какво се случва.

Показах им пристигането на Четвъртия кръстоносен поход в Константинопол към края на юни 1203 година. Дадох им възможност да видят как Дандоло командва превземането на Скутари — предградие на Константинопол на азиатския бряг. Изтъкнах, че пристанището е защитено от яка кула, двайсет византийски галери и огромна желязна верига. Насочих вниманието им към сцената, в която венециански моряци завземат галерите, докато кораб на Дандоло, оборудван с гигантски стоманени клещи, прерязва веригата и отваря Златния рог за нашествениците. Представих им и зрелището, в което свръхчовекът Дандоло, вече на деветдесет години, повежда атаката към крепостните стени на Константинопол.

— До този момент нито един завоевател не е нахлувал в града.

Отдалече, скрити във възторжената тълпа, ние наблюдавахме как Дандоло изведе Исак Ангел от тъмницата и го обяви за император на Византия, а синът му беше коронясан като съвладетел под името Алексий IV.

— Сега Алексий IV — продължих аз — кани кръстоносците да презимуват в Константинопол на негови разноски, докато се подготвят да нападнат Светите земи. Безразсъдно предложение, с което се обрича на беди.

Скочихме напред към пролетта на 1204 година.

— Алексий IV вече е наясно, че приютяването на хиляди кръстоносци разорява Византия. Казва на Дандоло, че парите свършват и не може повече да се нагърбва с разходите за тях. Започва ожесточен спор. През това време в града пламва пожар. Никой не знае причината, но Алексий подозира венецианците. Той заповядва седем овехтели кораба да бъдат подпалени и пуснати към венецианския флот. Гледайте.

Видяхме огньовете. Видяхме как венецианците използват дълги куки за лодки, за да издърпат пламтящите кораби встрани от своите. Видяхме внезапното въстание в Константинопол, жителите му хвърлиха Алексий IV като играчка в ръцете на венецианците и го умъртвиха.

— Старият Исак Ангел ще умре няколко дни по-късно. Византийците намират зетя на прогонения император Алексий III и го поставят на трона като Алексий V. Този зет е от прочутия род Дука. Дандоло губи и двамата си послушни императори и е вбесен. Този път венецианците и кръстоносците решават да покорят Константинопол и да го управляват сами.

Отново водих туристи през битките, започнали на 8 април. Пожари, клане, насилие. Алексий V се спаси с бягство, нашествениците разграбиха града. „Света София“, 13 април — кръстоносците отмъкнаха дванайсет сребърни колони, разбиха олтара, откраднаха четирийсет потира и десетки сребърни свещници. Взеха и четирийсет кадилници от чисто злато. Бонифаций от Монфера, предводителят на похода, си присвои императорския дворец. Дандоло откара четирите големи бронзови коня, пренесени в Константинопол девет столетия по-рано от Египет, и след време ги постави над входа на катедралата „Сан Марко“ във Венеция, където са и до днес. Свещениците от похода тършуваха за реликви — две късчета от Истинския кръст, острието на Копието, гвоздеите, с които бил прикован Исус, и още много подобни предмети, които византийците почитаха открай време.

От грабежа скочихме в средата на май.

— Ще бъде избран нов император на Византия. Той няма да бъде византиец, а западняк, франк, латинец. Завоевателите избират граф Балдуин от Фландрия. Ще можем да гледаме шествието за коронясването му.

Чакахме пред „Света София“. Вътре Балдуин от Фландрия сложи на раменете си мантия, обсипана със скъпоценни камъни и бродирана с фигури на орли. Дадоха в ръцете му скиптъра и златното кълбо с кръста — символ на императорската власт. Той коленичи пред олтара и беше помазан. Коронясаха го. Седна на трона.

— Ето го — предупредих аз.

На бял кон, в искрящите, сякаш горящи одежди, император Балдуин яздеше от катедралата към двореца. Против желанието си, намръщените жители на града приветстваха своя чуждоземен господар.

— Повечето византийски благородници избягаха — обясних на туристите, ненаситни за още битки и пожари. — Аристокрацията се разпръсква из Мала Азия, Албания, България, Гърция. Латините ще властват тук петдесет и седем години, макар че царуването на император Балдуин ще бъде кратко. След десет месеца ще поведе армия срещу въстанали византийци, ще бъде пленен от тях и никога няма да се завърне.^[1]

Кристъл Хагинс попита:

— А кръстоносците кога са потеглили към Йерусалим?

— Тези изобщо не са си направили труда да тръгнат натам. Някои останали тук като владетели на разпокъсаната бивша империя. Другите се прибрали по домовете си с богата плячка.

— Колко увлекателно… — промълви тя.

Подслонихме се в мястото си за нощувка. Омаломощаваше ме ужасна умора. Свърших си работата, показах им как западняците завладяват Византия, както им обещаваха рекламните брошури. Изведнъж почувствах, че повече не мога да ги гледам. Вечеряхме и те заспаха или поне си легнаха. Постоях там още малко, заслушан в страстните пъшкания на мис Пистил и настървеното пръхтене на Билбо Гостаман, във възраженията на Палмира Гостаман, докато Конрад Зауерабенд крадешком я опипваше по бедрата в мрака. Преглътнах сълзите на ярост и се предадох на изкушението. Докоснах таймера и скочих назад по линията. В 1105 година, при Пулхерия Дука.