Виктор Пелевин
Жълтата стрела (9)

4

Както винаги Андрей се събуди от радиото — един безкраен баритон декламираше стихове:

В дъжд забулена бе петроградската нощ,

и занийде пое ешелон.

До безкрай — с взвод след взвода и с вожд подир вожд

се изпълваше всеки вагон…

Пьотър Сергеевич все още хъркаше. Андрей погледна навън. Небето бе прихлупено и сиво и наистина всичко бе размътено от дъжда, чиито ситни капки се разбиваха в стъклото.

Някой почука.

— Да, да.

Влезе шафнерът с чая. Сложи чашите на масата, прибра сторубловата банкнота и затвори след себе си вратата, която щракна с никелираната си ключалка.

От щракването Пьотър Сергеевич се събуди. Странно, но вместо както обикновено да се обърне към стената и да заспи за още час-два, той се надигна като навит на пружина и погледна Андрей с напълно безумен поглед.

— Нощес пак хъркахте — каза Андрей.

— Така ли? А ти свирна ли ми?

— Свирнах — отговори Андрей.

— Колко е часът?

— Девет и половина.

Пьотър Сергеевич изпсува, скочи от леглото и започна припряно да се сресва — беше спал с костюма и дори с вратовръзката.

— Закъде бързате толкова?

— По работа — Пьотър Сергеевич гушна под мишница изтърканата си кожена папка, с която Андрей не го беше виждал от три години насам, и изскочи в коридора.

Андрей се извърна към стената и затвори очи. Поезията по радиото свърши и започнаха рекламите. Той завъртя потенциометъра докрай, но гласът продължаваше да се чува ясно.

„Всички ний вярваме само в добри неща — запя детският хор, — ето, препуска пак синият вагон“. — „Фирма «Син вагон»“ — развълнувано се обади един контраалт. — „Нашият влак наистина е експресен“.

Това беше рекламата на Гриша. Във високоговорителя нещо писукна и един жизнерадостен мъжки глас занарежда: „Цигарите «Бой» — пуши и се не бой“. Последва дълга пауза и най-после започна рубрика „Утринен киносалон“.

— Днес ще си поговорим за филма на японския кинорежисьор Акира Куросава „Додескаден“ — носово подхвана водещият, — заснет през 1970 година по новелата на писателя Рюноске Акутагава „Тракането на невидимите колела“. Всъщност самото название на филма е японската имитация на тракането на колела по релсите. И тъй, затворете очи и си представете ранно утро в следвоенен първокласен японски вагон. Хлопат врати, по коридорите сноват забързани хора. През опушените от доскорошните боеве стъкла вече грее прочутото японско слънце. И изведнъж в тълпата виждаме първия от героите, наричан във вагона „трамвайния луд“. Младежът се мисли за машинист на невидим малък влак (на японски — „трамвай“), който пътува напред-назад из реалния вагон. Съгласете се, че концепцията е сложна и се нуждае от осмисляне…

Андрей стана и започна бързо да се облича. Сложи си якето, закопча всичките му копчета, взе от горното легло тъмните си очила и кепето с козирката, после мушна в джоба ръкавиците си и малкия дървен клин, който извади изпод дюшека. Докато се обличаше, почти не чуваше радиото, но щом за секунда спря до вратата да премисли дали не е забравил нещо, отново долови предпазливият носов глас:

— Трябва да кажем, че героите на филма се занимават с неща, които с пълно право можем да наречем важни и сериозни — дребна търговия на едро, бавно умиране от глад, кражби, раждане на деца и така нататък. Та правейки паралел между техния живот и действията на „трамвайния луд“, който тича напред-назад по коридора на вагона и вика: „Додеска-ден! Додеска-ден!“, имитирайки тракането на съществуващите само в неговото съзнание колела на отделния мъничък влак, Куросава сякаш се стреми да ни покаже, че всеки от социално адекватните герои всъщност също се движи из реалния вагон в свой собствен малък илюзорен „трамвай“. Куросава обаче не сочи никакъв изход от враждебния свят, който ни показва. Да стреснеш хората е лесно, но…

В коридора радиото не работеше. На Андрей му провървя — два коридора по на изток и се озова в един абсолютно празен вагон. По миризмата можеше да познае, че там бяха унищожавали хлебарки и пътниците се криеха от миризмата на дихлофос зад плътно затворените си врати. Той бързо извървя прашната пътека и застина пред вратата на служебното купе, където тананикащият шафнер, наведен над огромната метална мивка, миеше празните кутийки от бира (в съседния вагон ги изографисваха в народен стил и ги продаваха на Запад). Андрей изчака шафнерът да се обърне, шмугна се край вратата и влезе в тоалетната. Заключи се, вкара клина между вратата и дръжката и няколко пъти го удари с ръка — сега шафнерът нямаше да може да отключи отвън дори със собствения си ключ.

Прозорецът се отвори веднага и Андрей надникна през него. Всички съседни прозорци бяха плътно затворени. Той си сложи ръкавиците, кепето и очилата, обърна се с гръб, вдигна ръце назад и се хвана за горната рамка. После се подпря с крак в алуминиевата дръжка на стената, изви се и започна бавно и внимателно да се измъква навън.

Отдавна би могъл да повтори всички необходими движения със затворени очи, но въпреки това всеки път за няколко секунди му призляваше. В окултните книги, продавани пред ресторанта, процедурата бе описана много заплетено и тайнствено, с безброй иносказателни изрази. Явно я бяха писали хора, които не разбираха за какво всъщност става дума. Най-простият евфемизъм на извършваното бе „ритуална смърт“. В известен смисъл така си беше — същото се случваше с всеки умрял, когото избутваха през прозореца, за да го хвърлят върху насипа. Но това бе единствената прилика, макар процедурата наистина да беше доста рискована. Колкото до неясния подсъзнателен страх, от него можеше да го спасят само хладнокръвието и чувството за хумор — Андрей си повтаряше, че просто се качва на покрива на вагона.

Над прозореца се намираше улеят на улука. Той се хвана за него и се набра нагоре. Сега вече седеше на ръба на прозореца с провесени навътре крака. Далеч напред по посоката на движението се показа зелена ивица храсти и Андрей се закатери по-бързо, за да не могат клоните да го съборят. След няколко секунди беше вече горе, върху неочаквано широкия покрив на вагона, покрит с олющена жълта боя и осеян с ръждивите кулички на отдушниците. Той се изправи на крака и се огледа.

Далеч на запад върху покрива имаше хора, но оттук не можеше да ги види добре. Запрескача от вагон на вагон, намери вдлъбнатината, по която познаваше къде е купето на Хан, и потропа по нея с крак.

Хан се появи след около пет минути — беше с анорак с качулка, а също и с очила като Андрей. Мълчаливо поеха на запад и вече двамата със засилка запрескачаха празнините между гумените съединения на вагоните.

Скоро назад останаха хлъзгавият покрив на ресторанта и вагонът с граничната площадка, и хората горе започнаха да им махат за поздрав. Андрей позна неколцина души и също им махна. В традиционния смисъл на думата не познаваше никого — цялото общуване с тези, които срещаха двамата с Хан, се свеждаше до размяна на приветствени жестове. Отминаха неподвижния старец с мръсна ватенка и стара военна ушанка. Както обикновено той седеше по турски в средата на покрива и пушеше дългата си лула с миниатюрен метален чибук (интересно как успяваше да я запали при такъв вятър). По-нататък седеше една компания с дълги тъмносиви раса — лицата им бяха скрити в качулките, така че не можеше да се каже нищо нито за пола, нито за възрастта им. Наредени в кръг, те изучаваха някаква неразбираема геометрична фигура, нарисувана с въглен на покрива на вагона. Фигурата беше същата като преди — кръг с някакви симетрични линии, приличащи на разперена звезда. Андрей си спомни, че те се занимаваха все със същото и миналото, и по-миналото лято. Не можеше да си обясни какво толкова й гледат на тая проста рисунка.

Изобщо съмняваше се, че хората се качват на покрива с някаква определена цел. Самият той никога нямаше подобна цел и не очакваше нищо от разходките си. Е, с Хан се бяха запознали тъкмо тук. Сега не си размениха нито дума — тук никой никога и с никого не разговаряше — но се познаха след ден-два, когато се сблъскаха в коридора. По-късно Хан каза, че качването на покрива е не само безполезно, но и дори вредно, защото там човек само се отдалечава от възможността истински да напусне влака. Но двамата пак се качваха, просто за да могат поне замалко да напуснат дотегналото им пространство на всеобщия живот и смърт. Не се виждаха нито началото на влака, нито краят му — върволицата от вагони, начупена на няколко места в полезрението им, стигаше до хоризонта и от двете страни, но все пак локомотивът някъде съществуваше, а освен безбройните вътрешновагонно метафизични обяснения, за това имаше и две преки доказателства — дебелият меден проводник в полумрака над тях и долитащият понякога незнайно откъде тих протяжен тътен.

Андрей усети, че Хан го дърпа за ръкава и погледна накъде му сочи. На съседния покрив стоеше една доста странна компания — четирима души, облечени като музиканти, в някакви прекалено латиноамерикански дрехи. В следващия момент Андрей видя в ръцете им инструменти и разбра, че наистина са музиканти. Заради тракането на колелата музиката изобщо не се чуваше, но беше ясно, че малкият оркестър свири с всичка сила. От напрежение свирачът на пан-флейта чак приклякваше, а лицата на китаристите бяха така екзалтирани, сякаш те държаха в ръцете си не китари, а пушки и бяха тръгнали да щурмуват бронираното купе на самия Пабло Ескобар. Андрей погледна встрани и видя един чудноват човек с широкопола сламена шапка, която висеше на гърба му. Той стоеше рисковано близо до ръба на вагона и лекичко танцуваше на място, като размахваше ръце, сякаш се опитваше да се стопли. Андрей никога преди не беше виждал тук нито него, нито музикантите.

Влакът препускаше към някаква река или може би тесен ръкав на езеро с някакъв особен мост — с много ниски парапети, едва стигащи до покрива на влака. Андрей си помисли, че сигурно могат да бъдат прескочени и точно в този момент човекът със сламената шапка силно се оттласна от покрива, откъсна се от вагона и прелетя над парапета.

В първия миг Андрей не можеше да повярва, че наистина е станало. После легна по корем, допълзя до края на покрива и се надвеси над него, опитвайки се да види поне нещо. Водата под моста беше почти неподвижна; по повърхността й се образуваха едва забележими кръгове, а в средата им, подобно на огромна водна линия, се полюшваше сламената шапка. След пет-шест дълги секунди отгоре се показа черната топчица на главата. Човекът заплува към брега, а после всичко се скри зад обраслия с трева насип.

Андрей се изправи на крака и погледна Хан. Той с възхищение клатеше глава и по движението на устните му личеше, че казва нещо. Всички наоколо се взираха към скрилата се река. Дори странните хора с расата, които обикновено не обръщаха никакво внимание на останалите, сега стояха изправени и объркано гледаха на изток, където непознатият бе останал завинаги. Само старецът с ушанката продължаваше да седи неподвижно на обичайното си място и да издухва надалеч едва забележими заради вятъра струйки дим. Дали не бе видял нищо или беше виждал и по-впечатляващи неща — кой знае? Музикантите изчезнаха някъде. Андрей ги потърси с поглед и зърна няколко малки фигурки, скачащи от вагон на вагон — те вече бяха успели да се отдалечат доста на запад.