Виктор Пелевин
Жълтата стрела (3)

10

— Сега помниш ли какво ти стана? — попита Хан.

— Вече слабо — каза Андрей. — Само в общи линии. Май не беше нищо особено. Знаех как се казвам, от кое купе съм. Но сякаш изобщо не бях аз. Чувствах се много странно — сякаш има разлика в кой вагон пътува човек. Сякаш всичко щеше да добие повече смисъл, ако покривката в ресторанта беше чиста. Или ако по телевизията показваха други физиономии, разбираш ли?

— Можеш да не ми обясняваш — каза Хан. — Просто за известно време си станал пътник.

Андрей се извърна от прозореца и погледна към стената на коридора, където висеше табло с два прашни циферблата и надпис „да се проверява на всеки…“ (нататък имаше интервал).

— Аз и сега съм си пътник — каза той. — Ти също.

— Нормалният пътник никога не се осъзнава като пътник. Следователно, щом го знае, вече не е пътник. Никога няма да му хрумне, че може слезе от влака. За пътника не съществува нищо, освен него.

— И за нас не съществува нищо, освен влака — мрачно продума Андрей. — Е, ако не се самозалъгваме.

Хан се подсмихна.

— Ако не се самозалъгваме — бавно повтори той. — Ако ние не залъгваме себе си, веднага ще се намери кой друг да ни излъже. И изобщо, да успееш да излъжеш това, което ти наричаш „себе си“, е много голямо постижение, защото обикновено става наопаки — то ни лъже. А дали, освен нашия влак, съществува нещо или не, е без значение. Важното е, че можем да живеем така, сякаш то съществува. Сякаш наистина можем да слезем от влака. Там е цялата разлика. Но ако се опиташ да я обясниш на някого от пътниците, той едва ли ще те разбере.

— Ти да не би да си опитвал? — попита Андрей.

— Опитвал съм. Те не разбират дори, че пътуват с влак.

— Каква дивотия! — каза Андрей. — Пътниците не разбирали, че пътуват с влак. Да беше те чул някой.

— Ама те наистина не го разбират. Как могат да разберат нещо, което знаят много добре? Те дори са престанали да чуват тракането на колелата.

— Да — рече Андрей, — определено. Лично аз го усетих. Щом влязох в ресторанта, си помислих: колко е тихо, когато няма никого.

— Точно така. Много, много тихо. Чуваш дори как звънка лъжичката в чашата ти. Запомни: престане ли човек да чува тракането на колелата и съгласи ли се да продължи нататък, той става пътник.

— Никой не ни пита дали сме съгласни или не — каза Андрей. — Ние дори не помним как сме се озовали тук. Просто пътуваме и толкоз. Нищо друго не ни остава.

— Остава ни най-трудното в живота. Хем да пътуваме с влака, хем да не сме негови пътници — възрази му Хан.

Вратата се отвори и влезе шафнерът. В него Андрей разпозна събеседника си от ресторанта. Само че сега той беше с фуражка, а сакото му със сребърни скръстени чукчета или френски ключове беше разкопчано на изпъкналия му корем. Отдолу, върху униформената риза, се виждаше плетена алена жилетка. Той разсеяно въртеше в ръката си въженцето с ключа, символа на своята длъжност — малък никелиран цилиндър с кръстовидна дръжка, използван като бокс при контакт с пияни пътници или за отваряне на бутилки. Шафнерът също позна Андрей, усмихна му се широко и вдигна към козирката събраните си на щипка три пръста.

— Тоя какво ти се хили? — попита Хан, щом шафнерът изчезна във вагона.

— Нищо. Заприказвахме се в ресторанта. Но какво да правя, ако се случи отново?

— Кое? Шафнера ли имаш предвид?

— Не. Ако отново стана пътник.

— Трябва просто да престанеш да бъдеш такъв и край. С всеки от нас се случва.

— Какво значи с всеки от нас? Да не би да сме мнозина?

— Мисля, че да — каза Хан. — Трябва да сме мнозина, само че не се познаваме. Преди със сигурност сме били мнозина.

— Ами ти от кого го научи?

— Не знам, не съм ги виждал.

— Но как? Как си могъл да го научиш, без да си ги виждал?

— Ами така — отвърна Хан и Андрей разбра, че той не възнамерява да разисква повече на тази тема.

— А те сега къде са? — попита той.

— Мисля, че са там. — Хан кимна към прозореца, където плавно се движеше едно безкрайно поле, обрасло с талази трева, люшнати от вятъра.

— Умрели ли са?

— Слезли са. Една нощ, когато влакът е спрял, те са отворили вратата и са слезли.

— Мисля, че бъркаш нещо — каза Андрей. — „Жълтата стрела“ никога не спира. Това го знаят всички.

— Виж какво, опомни се. Пътниците не знаят как се нарича влакът, с който пътуват. Те дори не знаят, че са пътници. Какво изобщо могат да знаят?