Виктор Пелевин
Жълтата стрела (11)

2

На вратата на Хан висеше някакъв календар с котета, който закриваше познатата драскотина. Няколко секунди Андрей не можеше да разбере какво става, после се озърна, убеди се, че не е сбъркал и почука. Отговор не последва.

Той отвори. В купето цареше неописуем хаос, какъвто има само при погребение, раждане или преместване. На леглото на Хан седеше някаква възрастна пълна жена със следи от някогашна грозота по отеклото лице. Възрастта вече благополучно я бе евакуирала от зоната на действие на естетическите характеристики. На пода пред нея имаше няколко куфара и покрита с кърпа кошница, излъчваща силен мирис на салам. Едно мъничко детско краче, обуто с бял чорап, се бе провесило от горното легло и леко се поклащаше в такт с поклащането на вагона.

— Здравейте — каза Андрей.

— Добър ден — отвърна жената и вдигна към него безизразните си очи.

— Къде е Хан?

— Тука не живеят такива.

— Да не се е преместил?

— Не знаем, може да се е преместил, а може и да е умрял. Не знаем. Ние сме от чакащите ред. Настаниха ни тука. Питайте кондуктора, той ще ви каже.

— Ами вещите му? — попита Андрей. — Тук ли са?

— Тук нямаше нищо — малко по-оживено отговори жената, — какви ги разправяте? Какви вещи?

— Не, не си мислете, че имам някакви претенции. Просто питам.

— Леглото беше празно — продължи тя, — горе също. Никога не съм посягала на чуждо.

— Ясно — рече Андрей, обърна се и бутна вратата встрани.

— Вие да не сте Андрей? — изведнъж попита жената.

— Андрей съм. Защо?

— Тука имаше някакво писмо. Пишеше „За Андрей“, ама за кой точно, не е ясно. И от кого е… Да не е за вас?

— За мен е, дайте ми го.

— Чакайте, някъде тука беше — замърмори тя и зарови в нахвърляните върху масата чаршафи. — Сега половин година има да оправям. Животът стана страшен. В коридора е блъсканица, сили не ми останаха. А, намерих го. Ето го. Дали е за вас? Носите ли си билета?

— Аз пътувам гратис — без много да му мисли, се пошегува Андрей.

Жената му подаде плика.

— Хм, баламосвай си твойте гаджета — малко закачливо каза тя. — Това е. Повече няма никакви вещи.

— Благодаря — Андрей прибра писмото в джоба си. — Много благодаря.

— Довиждане.

На излизане от купето той едва не се сблъска с шафнера, но реши да не го пита нищо.

Пьотър Сергеевич беше пиян и весел. На масата пред него стоеше не обичайната бутилка „Железопътна“, а четвъртито шише със скъпия коняк „Лазо“ с пламтяща локомотивна пещ на етикета. Наоколо бяха разтворени някакви чертежи и хелиокопия. На едно от тях Андрей забеляза силно увеличена дръжка от брава. Имаше и няколко официални документа с печати. От мазните петна по хартията личеше, че в тях е бил завит сервилатът, с който Пьотър Сергеевич бе успял хищнически да замези — обелките, разпилени по масата, сякаш бяха кълвани от орел.

— Как е? — попита той.

— Нормално — отговори Андрей, — а при вас?

Пьотър Сергеевич вирна големия си космат пръст.

— Утре цял ден няма да ме има — каза той — още от сутринта. И вечерта няма да се прибера. Нали ще ми смениш чаршафите?

— Добре. Само предупредете шафнера. Ама трийсети ли сме вече?

— Да, трийсети. Как лети времето. Докато се огледаш и край. Да ти налея ли?

Андрей врътна глава. Свали обувките си, легна и извади от джоба си пътеводителя на железниците в Индия, където бе сложил писмото. Поколеба се секунда-две, после върна плика в джоба си. „Утре ще го прочета“ — каза си наум той и отвори книгата напосоки.

„… всъщност, няма никакво щастие, има само осъзнаване на щастието. Или с други думи, има само съзнание. Няма никаква Индия, никакъв влак, никакъв прозорец. Има само съзнание, а всичко останало, включително и ние самите, съществува само дотолкова, доколкото попада в неговата сфера. Тогава защо, мисля си отново и отново, защо да не тръгнем направо към безкрайното и неописуемо щастие, като зарежем всичко останало? Е, ще трябва да зарежем и себе си. Но кой ще го направи? Кой тогава ще бъде щастлив? И кой е нещастен сега?“

На Андрей му се спеше и той трудно разбираше написаното — думите се връхлитаха една друга и образуваха пред очите му сложни геометрични конструкции. Той затвори книгата.

— Андрюх — обади се Пьотър Сергеевич, — какво си се вкиснал? Я гаврътни една чаша.

— Наистина не искам — каза Андрей, — благодаря.

— Както искаш.

Андрей се обърна по гръб и известно време изучава мъждивата жълта плафониера на тавана.

— Пьотър Сергеевич — започна той, — замисляли ли сте се някога закъде пътуваме?

— Какво ти е — попита Пьотър Сергеевич между два залъка, — неприятности ли имаш? Я не се впрягай. Много важно, една зарязал — друга намерил. Иди до втора класа, там много бързо ще се разсееш. Пълно е с мацки. Цял вагон. Само пари да имаш.

— И все пак. Закъде?

— Да не би да не знаеш?

— Толкова ли не можете да ми кажете?

— А, мога.

— Ами кажете ми тогава. Закъде пътуваме според вас?

— Как закъде? Какво, искаш да го чуеш за пореден път ли? То се знае закъде. Към срутения мост. Защо на млади години си пълниш главата с такива пияндурски глупости, Андрюха?