Виктор Пелевин
Жълтата стрела (4)

9

Щом отвори вратата, Андрей веднага разбра, че в неговия вагон се е случило нещо. Пред входа на едно от купетата стояха няколко души с тъмни костюми. Една възрастна жена с черен шал плачеше. Радиото не работеше, затова пък от купето на Авел долиташе тягостна музика — свиреше малък магнитофон. Андрей се прибра в своето купе.

— Какво е станало? — попита той Пьотър Сергеевич.

— Соскин почина. — Пьотър Сергеевич остави книгата, която четеше. — В момента го погребват.

— Кога е починал?

— Нощес. Сега при Авел ще настанят един от чакащите.

— Затова ли беше толкова мрачен? — Андрей погледна книгата му. „С ранните влакове“ от Пастернак.

— Да — каза Пьотър Сергеевич, — така е. Не успя. Искаше да вземе брат си. Нали разбираш, един мургав закачи ли се някъде, после надомъква всичките си роднини. А бригадирът му погледна документите и каза: той и без друго пътува в първа класа, а във втора и трета е пълно с чакащи. Макар да не вярвам, че ще докара някого от втора. Сигурно Авел не му е бутнал достатъчно мангизи. Или не е бутнал на когото трябва. Затова са му отрязали квитанцията.

Андрей се сети, че пак е забравил да си купи цигари.

— За какво се разказва в тая книга? — попита той.

— Нищо особено — отговори Пьотър Сергеевич. — За живота.

И отново потъна в четене. Андрей излезе в коридора. Вече изнасяха тялото от купето и той спря до прозореца — не беше приятно да се промъква покрай опечалените. Впрочем процедурата обикновено не траеше дълго.

Вратата се отвори и над ръба на оргалитовия лист, носен от двама шафнери, се показа бледият профил на починалия. Оргалитовият лист, използван специално за тези случаи, беше боядисан от двете страни в червено, а по краищата — с черен кант и приличаше повече на траурно знаме. Оставаше загадка, защо народът го бе кръстил „подстаканник“^[1]

Покойникът беше завит до шията със старо алено одеяло. Ненадейно дошлият Авел се засуети пред прозореца и се опита да го отвори — той не се отваряше и двама мъже му се притекоха на помощ. Тримата дръпнаха надолу и прозорецът се отвори на около четиридесет сантиметра. Жената с тъмния шал изведнъж се разплака, затова я хванаха под ръка и я отведоха в купето. Шафнерите внимателно вдигнаха „подстаканника“, промушиха го през прозореца и започнаха да избутват покойника навън — правеха го бавно, за да не оскърбят присъстващите с излишна припряност. По едно време Соскин за малко да заседне — одеялото на гърдите му се закачи за нещо.

През прозореца, до който стоеше Андрей, се виждаше мъртвата глава с бясно развяващи се от вятъра коси. Тя се носеше на три метра над насипа и притворените й очи бяха обърнати към небето, което постепенно се забулваше с високи тъмносини облаци. Отдалечавайки се от жълтата стена на вагона, главата потрепери няколко пъти и започна бавно да се спуска. После край стъклото се мерна аленият край на одеялото и долу се чу глухо тупване. След още секунда край прозореца прелетяха възглавница и пешкир — хвърлиха ги след покойника по традиция.

Андрей вече можеше да отиде за цигари, но продължаваше да стои и да гледа навън. Минаха няколко секунди. Изведнъж зеленият склон свърши, тракането на колелата се засили и се замяркаха ръждивите железа на някакъв мост, през които се виждаше широката синя лента на незнайна река.