Виктор Пелевин
Жълтата стрела (7)

6

Андрей отвори новия брой на „Железница“ в средата, при рубриката „Релси и траверси“, публикуваща обикновено най-интересните статии. През цялата горна част на листа с дебели букви пишеше:

ТОТАЛНА АНТРОПОЛОГИЯ

Той се настани удобно, сгъна вестника на две и потъна в четене:

„Тракането на колелата, придружаващо всеки от нас от момента на раждането до смъртта му, е звукът, с който сме свикнали всички. Учените са пресметнали, че в езиците на различните народи има около двайсет хиляди негови имитации, осемнайсет хиляди от които се отнасят към мъртвите езици. Повечето от тези забравени звукосъчетания дори не е възможно да бъдат възпроизведени по запазилите се оскъдни, а често и неразшифровани писания. Те, както би казал Пол Саймън, са songs, that voices never share.^[1] Но и сега съществуващите подражания, каквито има във всеки език, са достатъчно разнообразни и интересни. Някои антрополози дори ги разглеждат на нивото на метаезика, като своеобразни културни пароли, по които хората разпознават съседите си по вагон. Най-дълъг е изразът, използван от пигмеите от платото Канабис в Централна Африка — то звучи така:

«у-ку-ле-ле-у-ку-ла-ла-о-бе-о-бе-о-ба-о-ба».

Най-кратко звукоподражание е преградната съгласна «п», използвана от жителите по горното течение на Амазонка. А ето как тракат колелата в различните страни по света:

В Америка: «джинджерел-джинджерел».

В прибалтийските страни: «па-дуба-дам».

В Полша: «пан-пан».

В Бенгалия: «чунг-чунг».

В Тибет: «дзонг-чен».

Във Франция: «клико-клико».

В тюркоезичните средноазиатски републики: «бир-сум», «бир-сом» и «бир-манат».

В Иран «авдал-халаж».

В Ирак: «джалал-идди».

В Монголия — «увар-далай». (Интересното е, че във Вътрешна Монголия колелата тракат съвсем различно: «ун-гер-хан-хан».)

В Афганистан: «накшбанди-накшбанди».

В Персия: «карнак-зебуб».

В Украйна: «трiх-тарарух».

В Германия: «врил-шрап».

В Япония: «додеска-ден».

При австралийските аборигени: «тулуп».

При кавказките планинци и, което е характерно, при баските: «дарлан-бичесън».

В Северна Корея: «удду-чу-чхе».

В Южна Корея: «дулду-кван-ум».

В Мексико (особено при индианците уичотл): «тонал-нагвал».

В Якутия: «тъдън-тъгъдън».

В Северен Китай: «цао-цао-тан-тиен».

В Южен Китай: «дъ-и-чан-чан».

В Индия: «бхай-гхош».

В Грузия: «коба-цап».

В Израел: «таки-бац-бубер-бум».

В Англия: «клик-о-клик» (в Шотландия: «глюк-о-клок».)

В Ирландия: «бла-бла-бла».

В Аржентина…“

Андрей отмести поглед към долния край на страницата, където дългите колони от междуметия свършваха с кратък заключителен абзац:

„Но, разбира се, най-красиво, интимно и нежно тракат колелата в Русия: «там-там». На човек му се струва, че тракането им сочи към някаква светла, озарена далечина, там е, там е тя, милата…“

На вратата се почука и Андрей машинално хвана дръжката, като едва не падна от тоалетната чиния.

— Скоро ли ще излезеш? — попита глас от коридора.

— Ей сега — отвърна той и смачка вестника на нещо като топка.

„Там-там — тракаха колелата под мокрия оплют под, — там-там, там-там, там-там, там-там, там-там, там-там, там-там…“

В съседния вагон имаше задръстване — там погребваха някого. Пускаха хората да минат, но тълпата се движеше много бавно и задълго спираше на едно място.

— Бадасов е умрял — каза глас наблизо.

Пред Андрей стоеше едно немирно момиченце с огромна мръсна панделка в косите. То чукаше с юмрук по стъклото, надничаше през прозореца, и от време на време се обръщаше към застаналата си наблизо майка с турски анцуг.

— Мамо — изведнъж рече момиченцето, — какво има там?

— Къде там? — попита мама.

— Там — момиченцето доближи юмрук до прозореца.

— Там-там — ведро се усмихна мама.

— А кой живее там?

— Животните — каза мама.

— И кой още?

— Там има също богове и духове — каза мама, — но никой не ги е виждал.

— А там не живеят ли хора? — попита момиченцето.

— Не — отвърна мама, — там не живеят хора. Хората там пътуват с влак.

— А къде е по-добре, във влака или там?

— Не знам, не съм била там.

— Искам да ида там — момиченцето почука с пръст по прозореца.

— Чакай малко — тежко въздъхна майката, — има време. Пияните шафнери най-после се оправиха с подстаканника, трупът тупна на земята, подскочи и се затъркаля надолу по стръмното. След него литнаха възглавницата и пешкира, два червени венеца и едно мраморно преспапие — изглежда покойникът е бил човек с положение.

— Искам тааам — изпя момиченцето някакъв несъществуващ мотив — там-там, там-там…

Майка му го дръпна за ръката, вдигна пръст към устните си и като опули очи, кимна към тълпата опечалени. Тя забеляза, че Андрей гледа детето й, вдигна очи към него и леко вдигна вежди, сякаш искаше да го покани на върха на годините, преживени от някой абстрактен Вахтанг Кикабидзе^[2], откъдето снизходително да се усмихне с трогателна детска наивност.

— Защо ме гледате така — каза й Андрей, — може пък и аз да искам да ида там?

— Къде, при снежните хора ли? — попита го тя.

Той си спомни наниза от стъпки в снега навън, който видя от прозореца на ресторанта преди година. Явно бяха отпечатъци от обувки и се точеха няколко десетки метра покрай линията, после съвсем неочаквано свършваха, сякаш този, дето ги бе оставил, се бе изпарил във въздуха.