Виктор Пелевин
Жълтата стрела (10)

3

— Харесва ли ти? — попита Антон. — Но честно.

— Кое?

— Новата серия — кимна към масата Антон.

— Защо серия? — учуди се Андрей. — Та те всичките са еднакви.

— Такава е идеята — каза Антон. — Номерирани са. Като литографии.

Андрей седеше на ръба на седалката и гледаше кутийката от бира в ръцете му. Антон тихичко си мучеше и движеше малката си четка, неестествено изпънал шия така, че да не си изцапа брадата с боя. Въпреки това, по нея вече имаше няколко бели петна, които я правеха като преждевременно побеляла. Няколко готови изрисувани кутийки вече бяха подредени на масичката — всичките с еднаква картинка: вагонен коридор, през който с чаени чаши в ръце вървят румени девойки с кокошници^[1] и жълтокоси момчета с червени ризи и с едни и същи, подобни на виме, лица. Доколкото Андрей разбра, това беше преднамерен и дори пресилен цитат от Гумильов^[2], защото от лицата им стърчаха дълги кравешки цицки, пръскащи струйки мляко, а под картинката със стилизирани славянски букви пишеше:

— Е, как е? — повтори Антон.

— Мисля, че е добре — каза Андрей. — Но е прекалено социално. Все пак „Будвайзерът на моя Господ“ беше много по-силно нещо.

— Не мога да разбера — учуди се Антон, — защо, каквото и да нарисувам, все го сравняват с „Будвайзера“?

— Просто за него се сетих — отвърна Андрей. — Наистина беше гениално.

Срещу Антон седеше жена му Олга и със ситна шкурка зачистваше повърхността на кутийките. Краката й бяха завити с одеяло, защото вратата на купето бе свалена от пантите и долу ставаше течение. На мястото на вратата висеше друго одеяло. То не стигаше до пода и се виждаха обувките и чехлите на минаващите отвън хора. Андрей погледна усуканите панти и поклати глава.

— Не мога да разбера как им разрешихте? — попита той. — Никой не може да сваля вратата ви без ваше съгласие.

— Никой не ни е питал дали сме съгласни или не — каза Антон. — Дойдоха и казаха, че е заради конверсията. От първа за втора класа. Дадоха ни нещо да подпишем и край. Хайде стига по този въпрос. Виждал ли си някого от нашите?

— Често виждам Гриша. Той сега, както казват, се издигна, тоест има много пари. А наскоро видях и Серьога. Доста се е променил. Не пие, не пуши. Станал е утрист.

— Това пък какво е?

— Утризмът е една много красива религия. Те вярват, че напред ни тегли локомотив от типа „У-3“, наричат го също „тройка“, и че всички пътуваме към светлото утро. Който вярва в „У-3“ ще премине над последния мост, а останалите не.

— Я! — каза Антон. — Така ли? Не съм чувал. А ти не си ли станал утрист?

— Не, не съм. Като преди съм си. В момента чета една хубава книга. Нарича се „Пътеводител на железниците в Индия“. Намерих я съвсем случайно. Ако искаш, после ще ти я дам.

— За какво се разказва? — попита Антон, вдигна високо кутийката и внимателно я заразглежда.

— Трудно ми е да ти обясня. Просто някакъв човек пътува с влак през Индия и пише какво му се случва. Но не е ясно наистина ли пътува през Индия или просто си го представя. Ще ти хареса.

— Носиш ли я? — попита Антон.

— Да — каза Андрей.

— Прочети ми някой откъс. Че целите ми ръце са в боя.

— Какъв откъс?

— Няма значение.

— Тогава ще започна от там, където съм в момента. Само с две думи ще ти кажа какво става преди това. Отначало той пише какво вижда навън, а после започва да описва хората, които му пречат да стои до прозореца. Много дълга и жлъчна класификация.

Андрей извади от джоба си книжката, отвори я на отбелязаната страница и зачете на глас:

„Къде отиват всички те? За какво? Нима никога не чуват тракането на колелата или не виждат голите равнини отвън? Знаят всичко за живота, но продължават да вървят по коридора, от клозета до купето или до ресторанта, полека превръщайки днес в поредното вчера, и мислейки, че има някакъв Бог, който ще ги възнагради или накаже. Но щом не полудяват, значи всички те знаят някаква тайна. Или може би аз знам тайната, дето никой не бива да научи. Нещо, заради което никога вече няма да мога ей така невинно и без смисъл, с бляскащи белтъци на очите, да си вървя през полюшващия се коридор и да мисля като всички тях. Но аз не знам никаква тайна. Просто виждам живота такъв, какъвто е, трезво и точно, и никога няма да мога да приема тракащата по релсите жълта катафалка за нещо друго. Индия ми харесва и сега пътувам из нея. А те са просто смахнати пътници на шантав влак и във всяка тяхна дума чувам само тракането на колела. Но от това, че са много, а аз — почти сам, нищо не се променя…“

Андрей чу някакво шумолене и видя, че Олга си обува ботушите. Антон забърсваше ръцете си в един изпоцапан с бои парцал.

— Извинявай, приятел — каза той, — отиваме на театър. Прочети ми последната фраза. Как свършва всичко.

Андрей се поколеба, отвори последната страница и прочете:

„Милосърдието е безгранично и аз съм сигурен, че когато влакът спре, зад жълтите му врати ще ме чака белият слон, с който ще продължа вечното си завръщане към Неименуемото“.

— Ясно — каза Антон. — Интересно е, разбира се, но няма да го чета, благодаря.

— Не ти ли хареса?

— Не мога да кажа, че ми харесва или не ми харесва — отвърна Антон. — Просто не ме засяга лично.

— Защо? Ами твоите рисунки — Андрей кимна към изографисаните кутийки, — не е ли същото, казано на друг език. Спрете вагона и така нататък? Или не е насериозно? Не е искрено?

— Какво значи: „не е насериозно, не е искрено“? Понятията ти са някак детински. Има живот и там има изкуство, творчество. Там соцарт, там концептуализъм. Там модерн, там постмодерн. Аз отдавна вече не ги бъркам с живота. Имам жена, скоро чакам и дете — ето кое е сериозно, Андрюша. А да си рисуваш можеш там каквото искаш. Има всякакви там културни игри и така нататък. Тъй че вагоните аз ги спирам само по бирените кутийки, и то защото мисля за детето, което ще пътува нататък в ей този истински вагон. Разбираш ли?

Той леко тропна по пода и посочи стената.

— Антоне — каза Андрей, — да чуваш нещо в момента?

Антон замря и се заслуша.

— Не, нищо не чувам. Какво да чувам?

— Няма значение. Сторило ми се е.

— Време е да вървим — обади се Олга и повдигна закаченото на вратата одеяло, — ще закъснеем.

— Какво ще гледате? — попита Андрей.

— „Брониран влак 116-511“ — отговори тя. — Не се стряскай, прочитът е авангарден.

— Чий прочит? — попита Андрей.

— На „Театър от горния ред“ — каза Олга. — Там при тях всичко е колективно и анонимно, така че чий там е прочитът, никой не знае. Като на свой човек мога да ти кажа, че там декорите ги е рисувал Антон. Искаш ли да дойдеш? Можем да те вкараме там.

— Не, трябва да се отбия при Хан. Отдавна не сме се виждали.

— Между другото, как е той там? — попита Антон. — Намери ли себе си?

— Да, и много други неща. Е, довиждане.

— Довиждане. Поздрави там всички.