Виктор Пелевин
Жълтата стрела (12)

1

Утрото беше облачно — вместо небе отгоре висеше равна сива повърхност като тавана в коридора, само че без отдушниците. Пьотър Сергеевич вече бе излязъл. На масата имаше бележка за шафнера и две чаши с вече изстинал чай. Андрей се облече, извади от джоба си писмото и тутакси отново го прибра. После заключи вратата и седна върху масата. Пьотър Сергеевич не можеше да понася подобно нещо, камо ли пък някой да си сложи краката на леглото, но днес това нямаше значение.

Андрей никога не пропускаше възможността да прекара някой и друг час в самота до прозореца на купето. Съвсем не беше като да стои в коридора, където непрекъснато трябваше да дава път на минаващите покрай него и изобщо да взаимодейства с околните по безброй какви ли не начини. Не вярваше много на автора на индийския „Пътеводител“, че човек може да се отдаде на безметежно съзерцаване на ландшафта и в претъпкания с кресльовци коридор.

Днес денят не беше много хубав — на няколко метра от прозореца се носеше безкрайна стена от дървета. Обикновено подобни насаждения закриваха панорамата за няколко часа, а понякога и за дни и на човек му оставаше само да гледа ивицата трева между влака и дърветата, различавайки предметите, изхвърлени някога от прелетелите оттук вагони на „Жълтата стрела“.

Отначало всичко долу се сливаше в еднородна сиво-зелена маса, но след няколко минути очите му свикваха и за малка част от секундата той вече успяваше да идентифицира изкуствените частици, вградени в пейзажа. Може да не опираше до навика, а до въображението и той да различаваше не какво прелита край прозореца, а възползвайки се и от най-нищожните намеци, давани му от околния свят, да си доизмисля и пресъздава нещото, което би трябвало да се намира там. Но за повечето обекти по склоновете на насипа едва ли се мамеше.

Най-много от всичко бяха, разбира се, празните бутилки. Зимно време те се открояваха върху снега като ярки зелени петна, а сега в тревата можеха да бъдат познати само по блясъка. По-леките бирени кутийки биваха отнасяни от въздушния поток, но те обикновено не отлитаха толкова далеч от вагоните. Понякога се срещаха доста странни предмети — например, от едно малко блато стърчеше току-що паднала в калта картина с огромна златна рамка (на Андрей му се стори, че е стандартна репродукция на „Бъдещи железничари“ на Дейнека). Другаде, примерно километър по-нататък, се мерна строшен от падането никелиран самовар. А близо до него се търкаляше великолепен кожен куфар, върху който бе кацнала голяма тлъста врана. Навред се белееха ярките петна на използвани презервативи. Впрочем, понякога човек можеше да сбърка с презерватив някоя малка кост, като ключица например, а в тревата се търкаляха почти толкова кости, колкото и бутилки. Особено много бяха черепите — сигурно защото бяха прекалено тежки за дребните гризачи, а по-едрите животни се страхуваха да се приближават до тътнещата жълта стена. От дъждовете и вятъра някои съвсем стари черепи бяха станали тебеширено бели, а по-пресните все още имаха коса и парченца плът. Андрей особено много го досмеша от един череп с лъскави рамки на очилата. Стори му се, че дори стъклата им са запазени.

По храстите и дърветата имаше безброй следи от скорошни погребения — пъстроцветни кърпи, одеяла и калъфки за възглавници. Те се вееха от вятъра като знамена, приветстващи новия живот, поел напред и край тях. Така, доколкото си спомняше Андрей, май го бе казал онзи поет, дето после се хвърли надолу с главата през прозореца на вагон-ресторанта. Възглавниците също бяха много — и съвсем новите, и вече изгнилите от честите дъждове това лято. Техните притежатели обикновено лежаха наблизо в най-различни пози и стадии на разлагане. Наистина, мнозина запазваха строгия си вид и върху насипа: краката леко свити, едната ръка подпъхната под главата, а другата изпъната до тялото. Тази поза си имаше своето просто обяснение — понякога по молба на близките шафнерите връзваха с въженце крайниците на починалите по специален начин, за да могат те да изглеждат пристойно и след смъртта. Имаше някакво отношение към религията.

Андрей забеляза, че в тревата до насипа все по-често започнаха да се виждат изсъхнали бели цветя — отначало ги взе за презервативи. После си помисли, че цветята просто са прецъфтели, но сетне му направи впечатление, че много от тях са увити в целофан и са със стъблата нагоре. Появиха се букети, а и венци — все от увехнали бели рози. Разбра каква е работата — преди около две седмици по телевизията предаваха погребението на американската попзвезда Изида Шопенхауер (всъщност, сети се той, името й беше Ася Акопян). Вестниците писаха, че по време на церемонията от прозорците били изхвърлени два тона отбрани бели рози, които починалата обожавала повече от всичко на света — това явно бяха те. Андрей долепи чело до стъклото. Минаха две-три минути. Белите петна долу ставаха все повече. Накрая той видя падналата в тревата мраморна плоча със стоманени сфинксове по ъглите, за която със златни вериги бе окована клетата Изида, вече доста подпухнала от жегата. По ръбовете на плочата имаше реклами: „Rolex“, „Pepsi-cola“ и още някаква, по-малка, май търговският знак на фирмата за производство на зеленчукови шницели с чисто американски вкус. Около плочата се въртяха две дребни кучета. Едното обърна муцуна към влака и залая беззвучно. Другото въртеше опашка, а от устата му висеше нещо синкаво-червено и дълго.

„Световната култура стига до нас с голямо закъснение“ — помисли си Андрей.

Стената от дървета навън свърши чак вечерта, по здрач. Отначало те оредяха, помежду им се появиха пролуки, а после изведнъж се ширна поле, пресечено от път. До пътя имаше няколко тухлени къщи с тъмни като дупки прозорци — капаците им бяха широко отворени. В далечината бавно премина неимоверно красива, приличаща на вдигната към небето ръка, бяла черква със скосен кръст — виждаше се само горната й част, долната бе скрита от гората.

После се появи дълъг пуст перон — някъде там Андрей успя да зърне старо чене, самотно паднало върху голата бетонна повърхност. До ченето стърчеше прът с празен стоманен правоъгълник, на който някога е имало табелка с името на гарата. Мярнаха се плочи на бетонна ограда, зад нея — купчина решетести конструкции от ръждиво желязо, а после всичко отново изчезна зад плътна стена от дървета. Тези, които вярваха в снежните хора, смятаха, че те са посадили дърветата, за да не могат погледите и мислите на пътниците да проникват прекалено далеч в техния свят.

На вратата се почука и Андрей скочи от масата.

— Кой е? — попита той.

— Аз съм, Авел — обади се глас зад вратата. — Там ли си? Излез, там раздават чаршафите.

Когато Андрей най-после реши да разпечата писмото, беше вече тъмно, а навън се точеше все същата стена от дървета. Той обърна гръб на прозореца, извади от джоба си плика и го отвори. Вътре намери внимателно откъснат кариран лист, върху който чернееха равни мастилени редове:

„Някога, много отдавна, хората често са спорели дали съществува локомотив, който ни тегли към бъдещето. Случвало се е да делят миналото на свое и чуждо. Но всичко вече е минало: животът продължава и те, както виждаш, са изчезнали. А какво има във висините? Сляпата сграда навън се губи в мъглата на годините. Трябва ти ключ, а той е у теб — е, как ще го намериш и на кого ще го връчиш? Пътуваме сред тракане на колела, излизаме постскриптум — вратата“.

Подпис липсваше. Андрей препрочете писмото, повъртя го, сгъна го и го върна в плика. После си легна, загаси лампата над възглавницата и се обърна към стената.