Виктор Пелевин
Жълтата стрела (2)

11

В ресторанта — дълго и тясно помещение с десетина неудобни маси — още нямаше хора, но вече миришеше на прегоряло, и то май на прегоряло развалено месо. Андрей седна на обичайното си място до прозореца с гръб към касата и примижал от слънцето, погледна менюто. Там фигурираше само булгурена каша, чай и „коняк азербайджански“. Долови погледа на сервитьора и кимна положително. Келнерът му показа с пръсти нещо малко, стотина грама, и се усмихна въпросително. Андрей отрицателно тръсна глава.

Топлата слънчева светлина падаше върху покривката, цялата в лепкави петна и трохи, и той изведнъж си помисли, че за милионите лъчи е същинска трагедия да започнат пътя си от повърхността на слънцето, да прелетят през безкрайната космическа пустош, да пробият километри небе и накрая да угаснат върху отвратителните остатъци от вчерашна супа. А бе напълно възможно полегато падащите през прозореца жълти стрели да притежаваха съзнание, надежда за по-добро и разбиране колко безпочвена е тази надежда, тоест като хората да разполагаха с всички съставки, необходими за страданието.

„Може и мен някой да ме мисли за точно такава жълта стрела, паднала върху покривката. А животът просто да е мръсно стъкло, през което прелитам. И сега падам, падам, вече дявол знае колко години падам пред чинията върху масата, а този някой ме гледа и чака да му сервират закуската…“

Андрей вдигна очи към телевизора в ъгъла и видя някакво познато лице, което беззвучно отваряше уста пред три кафяви микрофона. После камерата се завъртя и показа двама души, които яростно се бутаха пред другия микрофон и с безсрамен руски фройдизъм се хващаха един друг за еднаквите червеникави вратовръзки.

Сервитьорът дойде и сложи закуската на масата. Андрей надникна в алуминиевата купичка. Вътре имаше булгурена каша с разтопено отгоре парче масло, което приличаше на малко слънце. Изобщо не му се ядеше и той се зарече следващият път да дойде тук в най-добрия случай чак довечера, след което стоически загълта топлата каша.

Влязоха първите клиенти и ресторантът постепенно започна да се изпълва с гласовете им. Андрей имаше чувството, че всъщност тишината си оставаше същата, само дето освен нея се появиха няколко впечатляващи дразнителя. Тишината приличаше на кашата в купичката му — също така гъста и лепкава. Тя деформираше гласовете и на нейния фон те звучаха насечено и истерично. На съседната маса си говореха високо за снежния човек, когото някаква луда баба била видяла вчера. Отначало Андрей се заслуша в разговора, но после се отказа.

Срещу него се настани един червенобузест побелял мъж със строго черно сако с малки сребърни кръстчета на реверите.

— Добър апетит — каза той и се усмихна.

— Я стига — отвърна Андрей.

— Защо сте толкова мрачен? — изненада се сътрапезникът му.

— А вие защо сте толкова весел?

— Не съм весел, радостен съм.

— Е, аз пък не съм мрачен, а замислен. Седя и си мисля.

Андрей дояде кашата си, придърпа чашата с чая и започна да разбърква захарта. Сътрапезникът му продължаваше да се усмихва. Андрей си помисли, че ще го заговори отново и още по-бързо завъртя лъжичката.

— Да мислиш, а понякога и да се замисляш — каза мъжът и направи диригентски жест с ръка — е полезно, разбира се, и доста често се налага в живота. Но зависи откъде води началото си този процес.

— Защо — попита Андрей, — различни места ли има?

— Вие сега ме иронизирате, но те наистина съществуват. Случва се човек да се опитва сам да реши някой проблем, макар той да е решен преди хиляди години. Но човекът просто не го знае. Или не разбира, че проблемът е само негов.

Андрей допи чая си.

— А може проблемът наистина да не е негов — допълни той.

— Всички ние всъщност имаме един и същи проблем. И само гордостта и глупостта ни пречат да си го признаем. Всеки човек, дори и най-добрият, ако е сам, винаги е слаб. Той има нужда от опора, от нещо, дето да осмисля съществуването му. Той трябва да вижда отблясъка на висшата хармония във всичко, което прави и забелязва около себе си ден след ден.

Мъжът посочи с пръст през прозореца. Андрей надникна и видя гора, отвъд която далеч, чак на хоризонта, стърчаха трите огромни, потъмнели от ръжда комина на някаква електроцентрала или завод — бяха тъй широки, че приличаха на гигантски водни чаши. Андрей се засмя.

— Какво ви става? — попита мъжът.

— Знаете ли, изведнъж си представих един огромен пиян човек с хармоника, висок до небето, но много тъп и шантав. Как от памтивека свири и пее някаква идиотска песен. А хармониката му е цялата в мазни петна, които блестят. И когато някой ги забелязва, ги нарича отблясък на висшата хармония.

Мъжът се понавъси.

— Всичко е отдавна известно — каза той. — И че в занаятите си има йерархия, и че светът е несъвършен и калпав, и така нататък, ако ви интересува историческият паралел. Гностицизъм с други думи. Но той никога няма да ви направи щастлив, разбирате ли?

— И още как — отговори Андрей. — Ама че страшна дума. А кое ще ме направи щастлив?

— Пътят към щастието е само един — категорично рече мъжът и побутна с вилицата кашата в купичката си, — да намериш смисъла и красотата във всичко и да се подчиниш на великия замисъл. Едва тогава животът наистина започва.

Андрей понечи да попита на чий точно замисъл трябва да се подчинява и на кой от замислите, но се сети, че в отговор на въпроса му неговият събеседник непременно ще му пробута някоя брошура, затова си замълча.

— Може и да сте прав — каза той и стана от масата, — благодаря за компанията. Извинете, просто от сутринта съм в лошо настроение. Както виждам, вие сте доста образован човек.

— Такава ми е работата. И аз ви благодаря. Ето ви я за спомен.

И мъжът му подаде малка цветна дипляна с нарисувано отгоре неправдоподобно розово ухо и устремена към него сияеща (явно с отблясъка на висшата хармония) метална нота с две крилца, примерно дванайсети калибър. Андрей му благодари, прибра дипляната в джоба си и пое към изхода.

Нямаше закъде да бърза, но въпреки това вървеше припряно и от време на време се извиняваше, ако неволно бутнеше някого от множеството хора, сновящи както винаги по това време на деня из тесните коридори. Те гледаха през прозорците, усмихваха се и по лицата им трепкаха слънчеви зайчета. Кой знае защо имаше прекалено много млади, но вече напълнели жени с турски анцузи. Край тях се навъртаха мълчаливите им деца, заети с безразборно изучаване на околния свят. Понякога се появяваха и мъжете им с незагащени потници и предимно с бира в ръка.

Андрей усещаше, че днешният ден вече го е понесъл във вихъра си и го кара да мисли за куп неща, които изобщо не го интересуват. Но нямаше как — гласовете и звуците от околното пространство проникваха в главата му безпрепятствено. Те започваха да се търкалят вътре като топчета в сферата на тотализатор и за кратко се превръщаха в негови собствени мисли. Отначало всичко бе изпълнено с инферналните частушки, долитащи от невидимите високоговорители. После трябваше да мисли за някоя си Надежда, при която някой щял да отиде след почивката. После започнаха да предават прогнозата за времето и Андрей взе да попоглежда през плавно преминаващите край него прозорци, зад които южният вятър трябваше да се усили. На няколко пъти се наложи да заобиколи малки групи хора, сведени пред походния олтар на поредния шмекер. Най-изненадващото бе, че всички шмекери и техните асистенти много си приличаха и дори общуваха на един и същи южняшки диалект. Сякаш бяха някаква особена народност, където от малки се учат на изкуството да крият под мръсния нокът на палеца си дунапреновото топче и да движат по картона трите преобърнати чашки. Изнизаха се още няколко минути и най-после Андрей спря пред вратата от жълтеникава пластмаса с цифрите „XV“ и драскотината, приличаща на обърната нагоре стрела.

Хан беше сам — седеше до масичката, посръбваше чай и гледаше през прозореца. Беше облечен както обикновено с черния си анцуг с надпис „Angels of California“, който винаги предизвикваше у Андрей леко съмнение относно калифорнийските ангели. Освен това Андрей забеляза, че Хан е отдавна небръснат и е заприличал на Тоширо Мифуне, влязъл в поредната роля — още повече, че заради примеса от монголоидна кръв очите му бяха също така дръпнати.

— Здрасти — поздрави Андрей.

— Здрасти. Затвори вратата.

— Ами ако се върнат другите от купето?

— Няма да се върнат — каза Хан.

Андрей затвори вратата и никелираната ключалка щракна звучно. Мярна му се някакво лошо предчувствие — щракането на ключалката му напомни за звук от пистолетен затвор. После собственият му страх му се видя смешен.

— Седни — Хан кимна към мястото отсреща.

Андрей седна.

— Какво ново? — попита Хан.

— Нищо особено. Мислил ли си някога къде са се дянали последните пет години?

— Защо пък точно пет?

— Броят няма значение — рече Андрей. — Казвам „пет“, защото лично аз помня, че преди пет години бях точно същият като сега. Пак така се мотаех къде ли не, зяпах наоколо, мислех си същите неща. Но ще минат още пет и пак ще е същото, разбираш ли?… Защо ме гледаш така странно?

— Ей — каза Хан, — ела на себе си.

— Мисля, че съм на себе си.

Хан поклати глава.

— Я ми кажи бързо, какво е жълта стрела?

Андрей го погледна учудено.

— Странно — каза той. — Днес в ресторанта си мислех точно за жълти стрели. Всъщност не за жълти стрели, ами… За живота. Покривката там беше мръсна и върху нея падаше светлина. Та си помислих…

— Я стани.

— Защо?

— Стани, стани — повтори Хан и се измъкна иззад масата.

Андрей се изправи и Хан доста грубо го сграбчи за яката и го раздруса.

— Спомни си — каза той, — защо си тук.

— Пусни ме, да не си полудял? Отбих се просто така.

— Къде се намираме? Какво чуваш в момента?

Андрей отскубна ръцете му от якето си, намръщи се с недоумение и изведнъж разбра, че чува ритмично тракане на стомана в стомана, тракане, което и преди това непрекъснато се бе разнасяло, но не беше стигало до съзнанието му.

— Какво е жълта стрела? — повтори Хан. — Къде сме?

Той го обърна към прозореца и Андрей видя короните на дърветата, които бясно прелитаха край стъклото от ляво на дясно.

— Е?

— Чакай — каза Андрей, — чакай.

Той се хвана за главата и седна на матрака.

— Сетих се — каза той. — „Жълтата стрела“ е влакът, който върви към срутения мост. Влакът, с който пътуваме.