Виктор Пелевин
Жълтата стрела (5)

8

В ресторанта свиреше музика, същата вечна касета, която свършваше със записаната до средата „Bridge over troubled waters“^[1]. На една от масите Андрей забеляза стария си приятел Гриша Струпин с модерно сако от туид и крилатата емблема на МПС^[2] на ревера. Тя струваше луди пари, но Гриша разполагаше с такива. Още по времето на комунистите той въртеше далавера с цигари и бира, а пък сега съвсем се беше развихрил. Срещу Гриша седеше някакъв късо подстриган чужденец и от алуминиевата си купичка ядеше варена елда с хайвер. Като видя Андрей, Гриша размаха ръце да го извика. След минута Андрей се промуши на свободното място при тях. Гриша бе станал още по-дебел, весел и къдрав — или може би така изглеждаше, защото беше вече леко пиян.

— Здрасти — каза той. — Запознайте се. Андрей, приятел от зловещото детинство. Иван, другар от зрялата възраст и бизнес партньор.

Значи това беше момчето от емигриралите, схвана Андрей. Двамата мълчаливо си стиснаха ръцете. Андрей се огледа наоколо да потърси познати лица. Не ги намери, но пък както винаги по вечерно време имаше много пияни финландци и араби.

— Ще пийнем ли? — попита Гриша.

Андрей кимна и той наля от гарафата три големи чаши „Железопътна специална“.

— За нашия бизнес — вдигна чашата си Иван.

— Точно така — подкрепи го Гриша и намигна на Андрей. — Какво е това бизнес, сещаш ли се?

— Горе-долу се сещам — отговори Андрей и се чукна. — По звученето. „Бия“, „бъзикам“ и „без нас“. Изобщо напоследък чувам какви ли не думи. Бизнес, гностицизъм, ваучер, копрофагия^[3].

— Стига си интелектуалствал — каза Гриша, — я по-добре пий.

— А, Григорий — Иван пи и шумно ухна, — забравих да ти кажа. Слушай. Предлага се голяма партида тоалетна хартия с лика на Саддам Хюсеин. Остана след войната, а търсенето намаля. Много е евтина. Колко може да струва при вас?

— А бе при нас може да струва и много — отвърна Гриша. — Но няма файда от тая работа. Реалният пазар на тоалетна хартия доста се сви — само в спалните вагони. Направо не си струва да се занимаваме.

— А трета и втора класа? — попита Иван.

— В трета никога не е вървяла, а сега заради инфлацията втора също минава на вестници.

— Е, добре — съгласи се Иван, — за втора е ясно. Ами първа? Нали и там…

— Засега да — отговори Гриша. — Но не сме за тоя бизнес. Никой няма да ни допусне.

— Защо? Ако я продаваш по-евтино?

— Как бе, Ваня? Стига си го чел тоя „Файненшъл таймс“. Само едно руло да продам по-евтино, жив ще ме изхвърлят през прозореца. Казвам ти, няма смисъл.

— Добре де, не може цял живот да се занимаваш с цигари и бира — продължи Иван и си запали. — Трябва да минеш на нещо по-значително. Пита ли за алуминия?

— Да — отговори Гриша. — Може да стане.

— Каква е схемата?

— Валута-рубли-валута-валута-валута.

Иван за момент присви очи, сякаш гледаше нещо далечно и ослепително.

— Добре — той извади от джоба си един малък калкулатор и потъна в изчисления.

— Каква е тая схема? — обърна се Андрей към Гриша.

— Ами такава. Плащаш на старшия шафнер и той започва да бракува чаените лъжички. Сериозен човек е — взема само валута. Условието е следното — лъжичките трябва да са счупени, защото през граничната площадка здрави няма да ги пуснат. Изобщо може да възникнат проблеми. Следователно трябват трошляци. Те вземат в рубли, примерно десет процента от това, което взема старшият шафнер. Нарича се валута-рубли. И още три пъти се плаща във валута — в щабния вагон, на граничната площадка и за рекет.

— А той как го пресмята? — пошепна Андрей и кимна към Иван. — Откъде знае на кого колко да плати?

— Нали всеки ден публикуват курс купува и курс продава. Ти изобщо на кой свят живееш? Имам чувството, че отдавна си се откъснал от реалния. Само си шушукате с онзи Хан. Между другото, Хан името му ли е или прякорът?

— Името. А прякорът, ако искаш да знаеш, е Стопкран.

— Какво значи?

— То е една джаджа към баката за гореща вода — каза Андрей, — за изпускане на парата. Едно време е работил там.

— Господи — възкликна Гриша, — гореща вода. Защо не си се сприятелил с някой келнер?

Иван вдигна глава:

— Става. Ще го правим. А за алпаката?

— По-трудно е — отговори Гриша. — По принцип схемата е същата, но поставките за чаените чаши са с инвентарни номера. Всяка се бракува с отделен акт. Трябва да плащаме на заместник бригадира, а аз нямам пряк контакт с него. Разговарях с един негов секретар, но той е много предпазлив. Щом чу за поставки, веднага си затвори устата.

— Разходи ли го из проблематиката? — попита Иван.

— Още не. Май е задръстеняк.

— Е добре, — каза Иван. — Още утре се захващай с лъжиците, пък за алпаката ще видим.

Той стана, сбогува се любезно и тръгна към изхода. Гриша го изпрати с поглед и се обърна към Андрей:

— Скоро му бях на гости. Представяш ли си, във вагона има само три купета и във всяко — собствена вана. Жизнен стандарт, ти казвам…

— Какво е това жизнен стандарт?

— Стига де — намръщи се Гриша. — Ако има нещо, дето да го мразя, е да ми се правиш на глупак. Я по-добре да пийнем.

— Давай. Слушай, признай си честно, не те ли е страх да се занимаваш с поставки?

Гриша понечи да каже нещо, но изведнъж се замисли и дори притвори очи. Лицето му за няколко секунди стана неподвижно и мъртво. Само къдравата му коса помръдваше в струята на долитащия през отворения прозорец въздух.

— Не, не ме е страх — рече най-после. — Просто, Андрюша, избягвам дрогата.