Марк Олдън
Силата ТЕ (9)

8.

Беше полунощ, когато Тод въведе Бенджи Найн и трима „Нефритови орли“ в мръсния, мрачен сутерен на салона за масаж на Елизабет стрийт. Салонът беше собственост на „Змии сто стъпки“.

Айвън Хо, охраняван от широкоплещест член на Триадата, със зелено кожено маскировъчно яке и барета, наблюдаваше как хлапетата се строяват срещу тях от другата страна на олющената маса за билярд. Вниманието му бе привлечено от Тод, когото не беше виждал досега. „Странно патенце — помисли си. — Не изглежда неспокойно, макар че е сред такива корави момчета. Държи се като някакъв принц. Но той не трябва да бъде тук, след като не е член на бандата. Трябва да скастря господин Бенджи.“ Още от пръв поглед не хареса момчето. Малкото копеленце изглеждаше адски самоуверено.

Няколко секунди никой не обели и дума, а Айвън Хо и Тод се гледаха втренчено. Бенджи вдигна ципа на военното си яке, после постави ръце върху щеката на прашната маса. Секунди по-късно започна да търкаля щеката напред-назад.

Най-накрая Айвън Хо се изнерви от чакане и попита на кантонски:

— Бенджи, ще ми кажеш ли защо си довел това ново кученце на срещата, без да ме уведомиш предварително? Не ми харесва как оглежда хората. Твърде неуважително. Изведи приятеля си от тук, преди да съм му сторил нещо. После можеш да ми кажеш защо настоя за среща по това време. Какво толкова спешно има, че не можа да ми го кажеш по телефона?

Бенджи, без да вдигне поглед, продължи да си играе с билярдната щека.

Хо каза:

— Бенджи, на теб говоря. Искаше разговор, хайде тогава да разговаряме. Но първо, новото кученце си излиза, и то веднага.

Тод също заговори на кантонски:

— Аз наредих на Бенджи да те доведе тук.

Айвън Хо се намръщи.

— Какво каза?

Момчето продължи да го гледа втренчено.

Ядосаният мъж прокара ръка през късата си черна коса, погледна към тавана, после прошепна нещо на широкоплещестия до него. Той се усмихна. Големият брат щеше да направи шоу. Да наказва и малтретира. Първо малкото момченце с женските очи, после Бенджи. Двамата трябваше да разберат, че не могат да си правят шегички с Големия брат.

Очите му изпъкнаха повече от обикновено и той посочи с пръст към Бенджи.

— Малкото ти приятелче е твърде тъпо, за да разбира нещата. Но ти нямаш извинение. Влачиш ме тук посред нощ, защото той ти е казал да направиш така? Ако хората разберат това, ще кажат, че не мога да ви контролирам, момчета. Така ще загубя уважението на целия Китайски квартал. Няма да мога да си покажа лицето на улицата. Така че сега трябва да ви покажа как да почитате големия си брат. И вие вече никога, разбирате ли, никога няма да доведете непознат на среща без мое позволение.

Обади се Тод:

— Ти не заслужаваш да те уважават. Ти предаде онези, които ти вярваха. Сам Луи, Джоуи Лиу, Елвис Чан. Ти помогна да ги убият.

Айвън Хо отметна глава, сякаш го бяха ударили по лицето.

Момчето се приближи до билярдната маса отдясно, а Бенджи и другите му направиха път. Когато стигна до края на масата, то спря и каза:

— Снощи Питър Чен и Бинг Фонг бяха убити горе. Ще разкажеш на Бенджи и на другите защо предаваш Нефритовите орли.

Айвън Хо сви юмруци и кимна няколко пъти, докато успее да си поеме дъх. Ако Тод неочаквано го бе атакувал физически, той нямаше да се притесни. Но изричането на неприятна истина винаги го зашеметяваше. Реакцията идваше още от детството му, когато съучениците му му се подиграваха, защото лудата му майка удуши двете му сестрички, като преди това им отхапа езиците.

Сега, застанал срещу малкото приятелче на Бенджи, той се сети, че повече не трябва да бъде разиграван от деца. Сега ще се справи с тях както си знае.

Обърна се към Бенджи:

— Разбирам, че си си намерил ново приятелче. Наистина красиво момче. Какво става, да не би вече да не харесваш момичета? Аз мислех, че предпочиташ момичета, Бенджи.

Свали си сакото и го подаде на широкоплещестия. Обърна се към Тод:

— Значи ти ме обвиняваш за онова, което се случи със Сам, Джоуи, Елвис и останалите момчета. Добре, първо работите на „Нефритовите орли“ не те засягат. Не трябва да ти давам сметка за нищо. Второ, не ми харесва, че ме обвиняват в убийство на собствените ми хора. Нямам нищо общо с това.

— Ти си лъжец — извика Тод.

Хо се ухили.

— Добре, ще видим. Ти и аз. Ще направим едно шоу и когато то свърши, ти ще си много тъжен, малко кученце. Повече няма да ме наричаш лъжец. Давам ти дума за това.

Все още ухилен, той нави ръкави. Почти беше привършил, когато един дребосък със зализана коса, златни предни зъби и яке от изкуствена кожа притича в сутерена, втурна се към него и му прошепна нещо. Когато дребосъкът свърши, Хо кимна и новодошлият застана до широкоплещестия.

— Изглежда, че имаме малък проблем — усмихна се Големият брат. — Ву ми каза, че преди няколко минути бил в „Златния фазан“. Там видял един телевизионен репортер да излиза тичешком и да се втурва след вас, момчета. Успели сте да му се изплъзнете и предполагам, че трябва да съм ви благодарен за това. Но разбрах, че той тичал по Мот стрийт и крещял: „Тод, Тод“. Предполагам, че това си ти, малки братко.

Обърна се към Бенджи:

— Разбираш ли какво имам предвид, когато казвам да се пазиш от непознати? Това малко копеленце, което си ми довел тук, е свързано с Франк ди Палма, а ако той започне да се рови из нашите работи, ще си имаме проблеми. Откъде можем да знаем, че Тод, или както и да се нарича, не е шпионин? Може би възнамерява да се присъедини към бандата, а после да ни изобличи пред господин Ди Палма. Мисля, че знае повече отколкото трябва, особено за това, което се случи с нашите момчета.

Всички Нефритови орли, освен Бенджи се отдръпнаха от билярдната маса и се скриха в сянката. Големият брат бе готов да наказва и малтретира. Най-добре да не си близо до жертвите му.

Той тръгна бавно към Тод.

— Двамата с теб, малки братко. Да започваме шоуто.

Тод сграбчи билярдната щека и я счупи в ръба на масата. Половината щека полетя в тъмнината и се приземи до бойлера. С полупритворени очи момчето постепенно се отдели от масата и пристъпи към Хо. Държеше счупената щека с дясната си ръка, ниско и далеч от тялото си.

Айвън Хо бе обучен в чой-ли-фут, боен стил, който комбинираше бързата работа с краката на северното кунгфу със силата на южните бойни стилове. Чой-ли-фут включваше и обучение с дълги и къси оръжия — тояга, копие, тризъбец, бойно ветрило, къс меч. В задния си джоб носеше сгъваем нож. Това мършаво хлапе, застанало пред него със счупена билярдна щека, изобщо не можеше да го уплаши.

Разбира се, той беше помогнал на „Змии сто стъпки“ да убият членове на „Нефритови орли“. Заповедите на Черния генерал не се обсъждаха. Щом Лин Пао искаше главите им отрязани и замразени, нека да бъде така. Когато Айвън Хо се опита да разбере защо, не стигна до никъде. Причината за тази странна заповед се криеше в мозъка на Черния генерал. Онези, които обсъждаха въпроса, казваха само, че Лин Пао е душевно разстроен и иска работата да се свърши за двадесет и един дни.

Хо насочи крак към брадичката на Тод. Беше готов да продължи атаката си със соу, кръгов удар с юмрук, който представляваше нокаута в чой-ли-фут. Но ритникът му не улучи. Нямаше възможност да нанесе втория удар.

Движейки се по-бързо от всеки боец, с който Хо се бе срещал някога, Тод пристъпи вдясно и удари капачката на крака му толкова силно, че Хо изкрещя и се хвана за масата, за да не падне.

Беше обърнат с гръб към Тод, който го удари в дясното бедро, после в бъбрека. Той отново изкрещя и се завъртя с извит гръб, като все още се държеше за масата. Точно тогава бойният вик на момчето изпълни сутерена. Дебелият край на щеката се заби в корема на Хо, той се преви и се строполи на пода. Секунда по-късно повърна.

Дълго след това хората в сутерена не можеха да повярват на очите си. Никой не бе побеждавал Айвън Хо. Този път поражението беше пълно. Изумително и неочаквано. Единственият звук, който се чуваше в сутерена, бе учестеното дишане на победения. Той седна на пода и се опря о билярдната маса. Стисна удареното си коляно с две ръце и се опита да се справи с най-лошия момент от живота си. Този момент му донесе огромен срам, но той все пак извади голям късмет, че остана жив.

Широкоплещестият със зеленото яке поклати глава. Не можеше да повярва на очите си. После реагира, като пъхна ръка под якето си. Бенджи обаче се оказа по-бърз. Вдигна ръце от масата и миг по-късно измъкна узито изпод бойното си яке. Излая някаква команда на кантонски и „Нефритовите орли“ извадиха пистолети. Всички оръжия бяха насочени срещу двамата членове на Триадата, които бавно вдигнаха ръце.

Тод притисна острия край на щеката в гърлото на Хо и го попита:

— Помагаш ли при избиването на „Нефритовите орли“?

Той кимна.

— Кажи им — заповяда момчето.

— Да, аз помагам на „Осемте ножа от Севера“ да изпълняват заповедите на Лин Пао.

— Кажи им защо.

— Не знам защо. Кълна се в мъртвата си майка, че говоря истината. Знам само, че той се страхува от тях. Най-вече от Бенджи. Заради това най-напред умират другите. Пао иска да изолира Бенджи.

— Имаш предвид, че ако най-напред убие Бенджи, другите може да се обединят, за да му отмъстят.

— Да.

Тод хвърли счупената щека на масата и заяви:

— Кажи на Черния генерал, че не е променил нищо с убийството на снежния леопард и на свещеника. Той трябва да си плати за злините, които е извършил през този живот и през предишния. Снежният леопард беше сигнал, че Боговете са го изоставили. Предай му, че свещеникът е казал истината.

Айвън Хо се хвана за корема. Болката беше невероятна. Никой не беше го удрял толкова силно. Нито по време на тренировки, нито в двубой, нито в бандитски нападения. Трябваше да разкаже на Триадата за това момче. Трябваше да предупреди Черния генерал. Именно Тод беше момчето, от което трябваше да се страхува. Тод, който се биеше като демон. Как може някой, мъж или момче, да се бие така и да бъде човешко същество?

— Кажи на Лин Пао, че преди да минат двадесет и един дни, Бенкай ще го открие — поръча Тод.

После прескочи Хо и тръгна към изхода. Бенджи, с узито, насочено срещу членовете на Триадата, излезе последен от сутерена.

 

 

Горе в салона за масаж Тод почука два пъти на една врата насред мрачния, вонящ коридор. Изчака няколко секунди и почука още два пъти. Бенджи пазеше зад него с узито в ръце. Ослушваше се за всеки звук от стълбите. Но шум се чуваше само от стаите наоколо — касетофон със запис на Джордж Бенсън, проститутка, която пееше на мандарински, мъж, който ругаеше, че е свършил твърде бързо.

Бенджи се ослушваше за членовете на Триадата, които вече бяха тръгнали да убият него и Тод. Едно обаждане на Хо и дузина убийци за минути щяха да нахълтат тук. Налагаше се бързо да изчезват от сградата.

Тод със сигурност не беше дошъл за секс. Тогава какво правеше в коридора, когато трябваше да е на десетки километри от Китайския квартал? Бенджи не разбираше. Знаеше само, че на всяка цена трябва да се държи близо до момчето.

Благодарение на Тод членовете на бандата разбраха кой ги избива. Опасността беше огромна, тъй като този път не налитаха на някоя друга младежка банда, не изнудваха собственик на ресторант за безплатна храна, не рекетираха някой магазинер. Триадата и „Осемте ножа на Севера“ бяха тежка артилерия, даже правителствата не можеха да се преборят с тях. Освен това и Айвън Хо щеше да се нареди сред враговете им, стига Лин Пао да го оставеше жив след унизителното му поражение от Тод.

Големият брат беше гадно копеле. Даже Бенджи се боеше от него. Хо нямаше да се успокои, докато не си отмъсти на Тод. Бенджи се ухили. Може би Големият брат бе започнал да уважава Тод малко повече.

Той видя тайните тренировки на Тод. Хлапето беше страховито, бойният му дух — невероятен. Не можеше да го сравни с никого. Двамата тренираха заедно един-два пъти с къси и с дълги тояги. Тод винаги излизаше победител.

Успя да види и техниката му с нож. Тогава реши, че никога не трябва да тръгва срещу това момче с хладно оръжие. Освен ако не иска да умре бързо, внезапно, светкавично. Бенджи обаче изобщо не беше подготвен за онова, което видя в сутерена — схватката между Тод и Големия брат.

Това момче беше от друга лига. По дяволите, то беше от друга планета. Не беше негова работа да се бие с другите хлапета. Всеки, който успееше да победи Айвън Хо, трябваше да бъде квалифициран като Червена тояга, боен командир на Триадата. Бенджи не можеше да се сети за някой възрастен боец, който да устои на Тод. Тринадесетгодишен и вече Червена тояга. Достойно за книгата на Гинес.

Междувременно членовете на „Нефритови орли“, които дойдоха в салона с Бенджи, си спасяваха кожата. Той им заповяда да предупредят другите от бандата за предателството на Лин Пао, а после да се скрият някъде. Всички трябваше да изчезнат. Да забравят за старите си жилища. Техните закрилници — Черният генерал, Триадата и Айвън Хо, сега бяха техни врагове, а също и „Осемте ножа от Севера“, зловещи убийци, които плашеха Бенджи до смърт.

Защо тогава все още се намираха в салона за масаж? Защото Тод бе специален приятел. Момчето, което познаваше едва от две седмици. Което го накара да повярва в тяхното приятелство, започнало преди четиристотин години. Техните умове и души бяха съединени по начини, които Бенджи усещаше, макар че не разбираше съвсем. Но той съзнаваше, че да обърне гръб на Тод, означаваше да се прости с живота си.

Вратата на стаята се отвори и Джоан застана пред тях. Беше с евтино палто, бяла кожена шапка и ботуши. Носеше само едно куфарче. Чистокръвна тайванка. И доставена направо от кораба. Бенджи с удоволствие би се позабавлявал с това сладурче.

Но тя беше с Тод, така че трябваше да забрави за нея. Как, по дяволите, се бяха събрали двамата? Та тя бе в Америка само от няколко дни. Ето още едно доказателство, че Тод не е обикновено човешко същество.

Триадата със сигурност щеше да ги преследва заради това, че са взели момичето. То беше тяхна собственост. Никой не оставаше жив, ако откраднеше нещо от древното общество.

Защо Тод иска момичето? Бенджи се надяваше да живее достатъчно дълго, за да разбере.

Изведнъж той погледна към стълбата. Чу стъпки. Не някой случаен тип, тръгнал към стаите на проститутките, а няколко души, които тичаха нагоре. В Китайския квартал нямаше тайни. Щом двете момчета бяха все още тук, вече нямаше къде да се скрият. Изведнъж Бенджи се уплаши. Но после погледна към Тод и страхът му изчезна.

— Да тръгваме — извика Бенджи и ги поведе по коридора към задния прозорец, към пожарния изход, който щеше да ги изведе на покрива.

Коридорът зад тях се огласи от тропот на забързани хора. Когато чу пукот на автомат, той спря и пусна другите да минат покрай него. Тъкмо щеше да се обърне, за да отвърне на огъня, когато усети куршум в гърба си.