Марк Олдън
Силата ТЕ (7)

6.

Бруклин Хайтс, Ню Йорк

Тод не обичаше да спи заради кошмарите си. Продължителното уединение в тайни тренировки по кендо и арнис, най-важното занимание в живота му, го изтощаваха, но въпреки това кошмарите не го напускаха.

Доскоро нямаше проблеми със съня. Лягаше си уморен и обикновено се събуждаше бодър. Сега спеше неспокойно и сънищата му бяха населени с кошмари, видения или смразяващи поличби. Сънят се превърна в най-големия ужас на живота му, поглед в ада, който криеше незавършени мисии от предишния му живот.

Тод знаеше, че животът е карма. Действията на човека в сегашния му живот определяха съдбата му в бъдещия. Сегашните му страдания можеха да се дължат само на миналото. Реакцията на кошмарите щеше да определи бъдещето му.

Предишната седмица той остана сам в апартамента на баща си в Бруклин Хайтс. Събуди се с крясъци от най-зловещия си кошмар. Кожата му гореше с неестествена топлина, в гърлото си усещаше пулсираща болка. От лявото му око течеше кръв. Отново бе обсебен от Гонгоро Бенкай, самурай от шестнадесети век, телохранител на лорд Сабуро.

Петдесетгодишният Бенкай, силен, брадат и мускулест мъж, с тъмна кожа, който беше толкова грозен, че зад гърба му го наричаха Земния паяк. Очите му светеха като на вълк и последователите на черната магия вярваха, че тази светлина идва от това, че той се храни с човешка плът. Дуелираше се с такова изключително умение, та някои предполагаха, че е син на Шинигама, господаря на смъртното желание, и на лисицата, онова същество, което може да призовава демони.

Бенкай бе убил шестдесет души с дългия и късия си меч. Убиваше с помощта на Айки-рио, дух, водещ началото си не от мъртвите, а от живите. Този дух пращаше на човешкия ум тъмни и злостни мисли — кръвопролития, отмъщение, омраза — пращаше ги и ги пускаше по света, за да унищожават. В Япония, където всички вярваха в духове, демони, призраци и фантазии, забележителните умения на Бенкай с меча можеха да се дължат само на невидимия и смъртоносен Айки-рио.

За него честта означаваше да служи на своя даймио, своя господар, с безпределна вярност до гроб. Заради това сега Тод бе ужасен в сънищата си от една злина, злина, която започна с предателство преди четиристотин години.

 

 

Замъкът Икуба, Япония. Август 1585. 2 часа през нощта.

Дъждът току-що бе спрял и нощта бе мъглива и влажна. Бенкай и жената бяха сами в разкошната й шатра с полиран дъбов под, лакирани сандъци от секвоя, вятърни камбанки и сгъваеми паравани, покрити с рисунки. Седяха един срещу друг върху сламени рогозки и пиеха зелен чай.

Жената се казваше Сага, любимата наложница на принц Сабуро. Беше на седемнадесет, дребна и елегантна, с модно почернени зъби, бръснати вежди и фини гребени от стридени черупки, втъкнати в черната й коса. Бенкай я смяташе за жестока, жадуваща за незабавно удовлетворение на най-дребнавите си желания. Говореше онова, което й беше на сърцето, но бе упорита като магаре. Беше пословично груба с всеки, освен с принц Сабуро и с чичо си Нита Киичи, командир на армията на Сабуро.

Четиридесетгодишният Киичи, широкоплещест мъж с хлътнали очи и изключително малка уста, беше кариерист и умееше да ласкае всеки, който подпомагаше издигането му или пъхаше пари в джоба му. Малко бяха хората, толкова упорити в преследване на собствените си интереси като вежливия, сладкодумен военен командир. Бенкай усещаше, че такива хора се продават на онзи, който плати най-скъпо.

Бенкай и Киичи бяха врагове. Враждата помежду им започна, когато той предложи по-висока цена от Киичи за една робиня. Когато Бенкай отказа да му я продаде, тя бе намушкана и никога не хванаха убиеца. Киичи беше горд човек и предпочиташе да види една жена мъртва, но не и в ръцете на друг.

Телохранителят и главният генерал на даймио спореха и за защитата на замъка. Киичи твърдеше, че тя е достатъчно надеждна, а Бенкай настояваше пред принц Сабуро да я усили веднага. От хиляди години в Япония цареше граждански хаос, тъй като феодалите се биеха, за да царуват в цялата страна. Тези битки продължаваха. Ничий човешки живот, ничий имот не беше в безопасност.

Господарят Сабуро отхвърли съвета на Бенкай и предпочете да вземе страната на своя командир. Но и тогава Киичи не престана да обвинява Бенкай, че го е злепоставил пред даймио. Не спомена думата чест; това означаваше да предизвика Земния паяк на дуел, а той още не бе готов да се срещне с прадедите си. Но не беше и от онези, които прощават или забравят. Рано или късно щеше да си отмъсти.

Междувременно позициите на Киичи в замъка Икуба бяха съвсем сигурни. Той ръководеше шпионската мрежа на господаря Сабуро, събираше тъй необходимите данъци и ръководеше една изключително дисциплинирана армия. Беше женен за сестрата на Сабуро. Влиянието му върху даймио бе по-голямо от това на Бенкай, но той все пак мразеше телохранителя и се страхуваше от него.

Бенкай усещаше, че господарят Сабуро е постъпил зле, вслушвайки се в съвета на Киичи за защитата на замъка. Слаб духом и развратен, четиридесетгодишният даймио, дебел и съвсем плешив мъж, имаше нужда от здрави крепостни стени. Бе имал глупостта да влезе във вражда с Тойтоми Хидеоши, най-опасния човек в Япония. Освен че беше император на кралския двор в Киото, Хидеоши управляваше страната и като шогун, военен диктатор. Беше много дребен на ръст, но роден водач. Хидеоши се стремеше да съедини в една страна Китай, Корея и Япония.

Япония трябваше да бъде първото му завоевание. Използвайки армията си, огромна шпионска мрежа и своя чар, той се опитваше да обедини всички даймио под властта си. Сабуро, както и някои други феодали, отказаха да го признаят за единствен властник на Япония. Сабуро бе стигнал даже по-далеч. Кроеше заговор да убие Коронованата маймуна, както наричаха Хидеоши. Това беше рискован план, за който Бенкай знаеше, че може да доведе до лоши последици. Кодексът на бушидо обаче не позволяваше на телохранителя да се разколебава във верността си. Той беше длъжен да живее и да умре за своя господар.

Шатрата на Сага.

Бенкай слушаше как наложницата му разказва за заговор, заговор за убийството на господаря Сабуро. Заговор, скроен от предатели, живеещи в замъка Икуба.

Той я попита:

— Защо не съобщи това на чичо си?

— Защото най-малкият син на чичо ми е замесен — отвърна Сага. — Чичо ще изпълни задълженията си и ще накаже момчето, но аз искам да му спестя срама, да не го карам да съобщава тези новини на даймио. Не искам чичо ми да знае, че тази информация излиза от мен. Умолявам те да предупредиш даймио.

— Как си се добрала до такива опасни новини?

— Научих ги от моя роб Ичиро, слепия музикант, който дочул някакви мъже да си говорят в конюшните, където той спял. Някакви мъже, които се скрили от дъжда и не си държали езиците зад зъбите.

Бенкай знаеше, че робът няма достъп до даймио. Ичиро можеше да сподели онова, което е чул, само с господарката си.

„Би било по-разумно тя да говори с чичо си — помисли си. — По-разумно и по-лесно. Тя се интересува само от себе си. Защо ще се тревожи, че синът на Киичи е предател?“

Под зоркия поглед на наложницата той вдигна чашата към устните си, опита чая и се намръщи. После погледна вляво, към синия параван, изрисуван със златни гарвани и борове. Пред паравана се бяха събрали комари. Комари, привлечени от някого, скрит зад паравана.

Погледна в чашата си. Чаят беше мътен. Отрова.

Клопка.

Хвърли чашата настрани и скочи на крака. Извади дългия меч и го вдигна с две ръце. С един скок стигна до паравана, нанесе силен удар, сряза оризовата хартия и разцепи черепа на клекналия нинджа, слаб мъж, облечен в черно.

Сага изкрещя:

— Твърде късно е, Земни паяко. Няма да стигнеш навреме до господаря си. Сега той принадлежи на нинджа! На нинджа!

Нинджа. Кланове от убийци, обучени в бойните изкуства, шпионажа, изнудването, убийствата. Мъже и жени в черно, чиято сила, бързина и издръжливост ги превръщаха във великолепни атлети и машини за убийство. Заради превъзходното им обучение много хора ги смятаха за свръхестествени същества. Практиката им, нинджитсу, бе прикритост или изкуството на невидимите. Нинджа означаваше „хора, които се вмъкват“.

Когато мъртвият падна върху раздрания параван, Бенкай се обърна и разсече атакуващия нинджа, размахал голяма дървена тояга. Трима нинджи се показаха през отворения прозорец, скочиха на пода и с викове се втурнаха към него. С късия меч в едната ръка, с дългия в другата и изпълнен с безумното желание да убива, телохранителят хукна да ги посрещне.

Отсече ръката на един от нападателите до лакътя, заби късия меч в незащитената мишница на втория и когато третият се опита да увие верига около глезените му да го събори, той подскочи над веригата и се приземи на пода. После веднага заби острието на късия си меч в гърлото на нападателя.

Изпълнен с желание да унищожи коварната Сага, Бенкай се завъртя и в лявото му око се заби стрела. Болката беше непоносима. Залитна назад, после спря. Все още го атакуваха, а беше полусляп.

Движен от невероятна вътрешна сила, успя да се задържи на крака, да не обръща внимание на жестоката болка в черепа си. Пътят на воина беше смъртта. Животът на самурая не му принадлежеше; той принадлежеше на господаря му, а да отдаде живота си за своя господар бе слава за самурая.

На светлината на книжните фенери и блещукащите борови факли Бенкай успя да преброи останалите нападатели. Четирима нинджи. И Сага. Видя дупка в пода. Там наложницата бе крила нинджите. Видя и оръжията им — тръба с отровни стрелички, мечове, верига с утежнен стоманен край, дървени тояги. И ханкуй, лъкът, с който простреляха окото му. Нищо не можеше да се сравни с меча Мурамаза, оръжие, което жадуваше да отнема човешки живот. Оръжие, което принуждаваше собственика си да убива.

С металното си ветрило Сага посочи към Бенкай.

— Той кърви. Не е демон. Убийте Земния паяк и аз ще уредя да ви платят двойно повече, отколкото ви обещаха. Той не трябва да стигне до Сабуро.

Самураят чу викове от двора и от помещенията на пазачите, от насипите и от долния етаж. Страховитите нинджи с невижданите си и нечувани методи да сеят смърт се бяха промъкнали в замъка. Можеха да го направят само с помощ отвътре. Проклет да е онзи, който предаде замъка Икуба.

Такава интрига бе над възможностите на Сага. Някой по-лукав от нея бе скроил това предателство и този някой можеше да е само чичо й. Макар че вкусваше от собствената си кръв, Бенкай се закле, че предателството на Киичи няма да остане ненаказано. В този живот или в някой от следващите, той щеше да плати за това, което направи тази нощ.

Забрави за стрелата в окото си. Нямаше време да я вади или да се грижи за раната си. Честта му изискваше да се добере до господаря си веднага или да бъде отхвърлен от всички богове и от прадедите си.

Захвърли късия меч, изкрещя и се втурна срещу четиримата нинджи. Без да се обръща, заби дългия си меч в корема на един от нападателите, после го извади и с широк замах наляво преряза гърлата на двама от противниците си. Бързо се извъртя надясно, изби тоягата от ръцете на последния, после нанесе силен удар с меча и разполови нападателя от дясното рамо до лявото бедро. Последният, четвъртият нинджа бе убит само за три секунди.

Накрая притисна върха на дългия си меч в гърлото на ужасената, разплакана Сага и попита:

— Киичи?

Тя кимна няколко пъти.

Бенкай я обезглави с един удар.

 

 

Зазоряваше се, когато Бенкай, все още със стрелата в окото, коленичи пред дъбовата врата на господаря Сабуро и се приготви да си направи сепуку — ритуално самоубийство, чрез което победеният воин избягваше позора.

Четирима пазачи от замъка го наблюдаваха как изважда дългия, после късия меч от колана и поставя двете оръжия на пода вдясно от себе си. Кървавата глава на Сага остана вързана на колана му за дългата си черна коса. Бенкай разтвори кимоното си. Дъбовата порта пред него се тресеше от ударите на тарана, понесен от крещящите, ругаещи нинджи.

Водени от Киичи, те бяха изклали офицерите на Сабуро и гарнизонът бе останал без водачи. Облечени с униформи на Сабуро, няколко нинджи свободно заобиколили замъка и двора му, избивайки всеки, когото видят. Настъпила паника. Тъй като вече не вярваха на другарите си, по-уплашените от войниците се бяха барикадирали в едно помещение и отказваха да се бият.

С или без всичките войски на Сабуро битката за замъка Икуба беше изгубена. Крепостта сега беше в ръцете на предателя Киичи и на Коджа нинджа, клан достатъчно силен, за да управлява своята провинция. Отвън дворецът бе обсаден от хиляди кавалеристи и пехотинци на Хидеоши, армия, която никога не беше побеждавана в битка. Замъкът Икуба беше обграден, а защитниците му — обречени.

Сепуку бе единственият начин, по който Бенкай можеше да избегне пленничеството и да запази честта си. Самоубийството бе за предпочитане пред възможността да попаднеш в ръцете на омразния враг. Само преди минути под позлатения таван, украсен с рисунки на морски брегове и водопади, Бенкай помогна на господаря Сабуро в сепукуто на даймио.

За да го направиш, бе необходимо да притежаваш смелост и самообладание, характерни само за истинския воин. Сабуро не беше чак такъв мъж. Беше слаб и Бенкай знаеше това. Със сигурност куражът на даймио щеше да го напусне в последния момент. Ето защо той направи на господаря си една последна услуга.

Когато просълзеният Сабуро посегна с трепереща ръка към церемониалния нож, Бенкай бързо го обезглави и така предпази даймио от срама, че е страхливец. Като кайшаку, втори и екзекутор в ритуалното самоубийство, Бенкай можеше да прекрати агонията на господаря си винаги когато пожелае.

Тъй като дъбовата порта се тресеше под ударите на тарана, той се приготви да затвори очи за този свят. Гири, дългът, изискваше да убие Киичи. Нямаше да може да го направи в този живот. Но съществуването беше вечно. И двамата с Киичи щяха се прераждат още много пъти. Бенкай щеше да се самоубие, надявайки се, че когато боговете видят чистотата на душата му, те още веднъж ще го изправят очи в очи с Киичи. Това можеше да отнеме и хиляди години, но самураят беше предопределен да върне кръв за кръв, злина за злина.

Някой го извика. Той погледна през рамо и видя Асано, командира на охраната. Той пристъпи напред, спря и се поклони. Едрият замислен мъж беше най-близкият му приятел. Стенейки тихо, пазачът предложи да бъде втори, да прекрати агонията му. Телохранителят кимна. Вече отслабваше. Болката в главата му ставаше непоносима. Олюля се, готов да умре.

Миг по-късно дъбовата врата се разби. Но резето и пантите още държаха. Бенкай чу как Киичи подканва нинджите да заловят него и Сабуро. Крещеше, че ще си отмъсти на Бенкай за убийството на Сага.

Портата изскочи от пантите и маскираните нинджи се втурнаха в пълния с пушек коридор в богато украсените покои. Събаряха сгъваемите кедрови паравани, статуетките от слонова кост и ръчно гравираните мебели от секвоя. Водеше ги Киичи. Когато видя коленичилия Бенкай, той извика:

— За теб няма достойна смърт. Кръв за кръв. Твоят живот за живота на Сага.

Бенкай посегна за меча Мурамаза. Силите почти го бяха напуснали. Ако не вдигнеше оръжието си, Киичи щеше да се превърне в инструмент на смъртта му. Срамна, безчестна смърт. После чу как Асано изкрещя и се втурна покрай него с вдигнат меч. Той атакува Киичи, който беше по-добър боец от него. Приятелят му жертваше живота си, за да може Бенкай да умре достойно.

Нинджите мълчаливо наблюдаваха как Киичи и Асано се дуелират и влагат всичките си умения в боя. И двамата крещяха, за да се окуражават и да повдигнат духа си. Но Киичи го нападна с лъжлива атака към главата, после се наведе и прониза противника си в корема.

Когато Киичи се обърна да погледне Бенкай, един от маскираните нинджи пристъпи напред и постави ръка на рамото му. Заповяда на Киичи да не напада Бенкай. Един приятел току-що бе дал живота си, за да може самураят да умре с чест. Жертвата на пазача не трябваше да отиде напразно. Киичи освободи ръката си и се втурна към телохранителя. Трима въоръжени нинджи препречиха пътя му. Единият заплашително вдигна крива кама и го принуди да се върне към вратата.

Без да обръща внимание на нинджите, Бенкай сграбчи стрелата с две ръце, отчупи стъблото, оставяйки острието в окото си. Захвърли парчето окървавено дърво и вдигна дългия нож на Сабуро. Лицето му бе присвито от болка, но не извика. С изключение на Киичи всички наблюдаваха с възхищение смелостта на телохранителя.

Бенкай каза:

— Ще ви покажа как умира истинският воин — когато сам той пожелае. И с последния си дъх се заклевам да се върна и да накажа онзи, който предаде моя господар. — Погледна към Киичи, който се опита да издържи погледа му, но накрая се принуди да отмести очи встрани.

После, без колебание, Бенкай вдигна дългия нож на Сабуро, хвана дръжката с две ръце и заби острието дълбоко вляво. Трепна, но не издаде никакъв звук, после бавно дръпна ножа надясно със смелост, невиждана дотогава от нинджите и от Киичи. Леко вдигна острието нагоре в един разрез, наречен джумонджи. Само най-смелите самураи се решаваха да направят този разрез.

Спря за няколко секунди, събра всички сили, после извади ножа, заби кървавото острие в устата си и падна по очи върху постлания под.

Докато изумените нинджи гледаха и не вярваха на очите си, небето стана черно като смола и диво заблестяха светкавици. Замъкът изведнъж бе облян от студен дъжд, посипаха се огромни парчета град, последвани от земетресение, което унищожи хора, зверове и сгради. Пожари и чума последваха земетресението и една трета от огромната армия на Хидеоши загина за четиридесет и осем часа. Заговори се, че Айки-рио, най-злият от всички духове, си отмъщавал за смъртта на Бенкай и това било първото отмъщение от многото, които щели да последват.

По-късно Киичи спеше само в осветена стая, в легло, заобиколено от въоръжени пазачи. Коридорите на замъка му имаха „славееви подове“, сложно изработени подове, които „пееха“ или писукаха, когато някой стъпеше върху тях, предупреждавайки за приближаването на убиец. От таваните на замъка висяха тежки мрежи, готови да паднат върху враговете на Киичи. Имаше и врати капани, които се отваряха към ями със забити отровни бамбукови прътове, виещи се коридори, нарочно водещи към смъртоносни опасности, скрити пружини, които изстрелваха отровни стрели. Всичко бе пригодено да го запази от завръщането на Бенкай, Земния паяк.

Две години след като предаде замъка Икуба, Киичи също умря от собствената си ръка. Той обаче не избра воинската смърт от сепуку. Глътна отрова. Призна на наложницата си, че това е единственият начин да избяга от Бенкай и Айки-рио. И двамата му се явявали насън и не му давали покой.

 

 

Незавършените мисии от предишния живот.

Тод седна до бюрото в стаята си и си завърза обувките. Дигиталният часовник пред него показваше 11:09 вечерта. Трябваше да побърза. Трябваше да стигне в Китайския квартал преди полунощ. И дума не можеше да става някой да го спре в този късен час. Баща му беше на вечеря с приятел, а мащехата му Жан наскоро се премести в хотел.

Тод стана, отиде до гардероба и се наведе. Бръкна в един кафяв кожен ботуш и извади оттам колан. Вдигна го и докосна малката тъмна тока. Затрепери, все едно че беше премръзнал. Токата бе направена от меча Мурамаза на Бенкай.

Прекара колана през гайките на джинсите си и затегна токата. Застана разтреперан и със затворени очи. После се изпоти и задиша тежко, свлече се на колене до леглото си, сграбчи възглавницата, после пак падна на пода. Тялото му се стегна, гърбът му се изви и той припадна. Полежа спокойно, а когато дишането му се нормализира, се изправи на крака.

Отиде до прозореца и погледна към тъмната Ийст Ривър и към светлините на Бруклинския мост. Стоеше неподвижно. Младото му лице беше безчувствено, очите — безизразни.

После излезе от апартамента, за да започне пътешествието, което щеше да го изправи очи в очи с Киичи.