Марк Олдън
Силата ТЕ (13)

12.

Манила

Малко преди обед Бенджи слезе от едно такси на ъгъла на улиците „Ризал“ и „Ректо“ в края на Китайския квартал в Манила. Беше се разделил с дългата си коса, в едната ръка носеше сгънато сако и вратовръзка, а в другата — малко кафяво кожено куфарче.

Без да обръща внимание на гадателите, просяците, продавачите на храна и на пиратските касети, той се качи в една калеса — конска каручка, и поръча на кочияша да го закара в Китайския квартал. Там можеше да се влиза само пеш или с каруца. Автомобилите бяха забранени.

„Не излизай от хотела“ — каза бащата на Тод. Но не го предупреди да не се отбива никъде, преди да отиде в хотела. Само едно отклонение. Кой ще разбере?

Бенджи хвана първия полет от Ню Йорк. Час по-късно Тод го последва с друга авиокомпания, с полет до Ел Ей, а от там хвана връзка за Манила. Джоан взе първия полет до Хонолулу и от там за Манила. В момента Бенджи беше сам в Манила.

Дойде в Китайския квартал, за да си купи оръжие. Тъй като не познаваше Гутанг, не беше зле да се подготви, преди да се срещнат.

Властен и решителен, той притежаваше силна воля, която го превърна във водач на „Нефритовите орли“ и му спечели благоразположението на Лин Пао. Той се отдаваше на работата с цялото си сърце и не се отказваше, докато не докараше нещата до край. Когато не успееше да се наложи, можеше да стане отмъстителен.

В бандата думата му беше закон; той знаеше как да дава заповеди и очакваше те да бъдат изпълнявани. Обаче всички го уважаваха заради честността и открития му нрав и защото се грижеше за хората си. Сега Бенджи бе загрижен още повече за Тод. Ето защо искаше да си набави оръжие.

Беше дванадесетгодишен, когато направи първото си наркопътуване от Хонконг до Манила. После пренасяше наркотици и пари от Манила до Сидни, Хонолулу, Чикаго и Ню Йорк. Беше изминал дълъг път от деветгодишния хонконгски сирак, който оглави улична банда, след като хвърли водача й от покрива на осеметажна сграда. Бенджи винаги оцеляваше, момчето, което надживя всички. Ето защо не мислеше да се срещне с господин Гутанг с празни ръце.

Някои му бяха разказвали за господин Ту^[1], стария китаец, който работел в манилския Китайски квартал. Наричаха го „Ту“ заради двете му търговийки — управляваше магазин за билки, а в сутерена си продаваше оръжия.

Бенджи нямаше нужда от колеж, за да разбере, че оръжията са начин на живот във Филипините. За това бяха виновни бедността, престъпността и смахнатите политици. Католици, мюсюлмани и комунисти не спираха да се избиват помежду си. Да не забравяме и частните войни между армейските ескадрони на смъртта, гангстерите, поддръжниците на Маркос и поддръжниците на Акино. „Онези, които умират — помисли си Бенджи, — са твърде бедни и не могат да си купят оръжие.“

Никога не беше виждал господин Ту. По дяволите, та той не беше идвал в Манила от две години и никой нямаше да го познае. Щеше да си купи едно пушкало и да отиде в хотела далеч преди пристигането на Тод и Джоан. С оръжие двамата с Тод все пак имаха възможност да се измъкнат живи от Филипините.

Благодарение на Тод планът на Черния генерал да избие „Нефритовите орли“ вече не беше таен. След като чуха за това, членовете на бандата се скриха или набързо изчезнаха от Ню Йорк. Някои се насочиха към Канада и Европа. Други заминаха за Хаваите, а трети отпрашиха за Пуерто Рико и Санто Доминго. Изведнъж китайските момчета, дошли в Америка, за да забогатеят, започнаха да се интересуват само от това как да запазят кожата си. Знаеше ли Бенджи какво ще прави след Манила? По дяволите, не. Но вярваше, че Тод ще измисли нещо.

Боят на приятеля му с Айвън Хо беше невиждан. Можеше да се оцени с единадесет по десетобалната система. Докато гледаше как Тод натрива носа на Хо, той изпита такова удоволствие, че едва не свърши в гащите. Големият брат беше гадняр, който с удоволствие пребиваше децата. Каквото си надробил, това ще сърбаш.

Другите членове на бандата, присъствали на боя, имаха отговор за способностите на Тод. Казваха, че е бил надрусан с ангелски прах. Че се е насмъркал с кокаин. Как иначе хлапето може да се превърне в Рамбо?

Бенджи реши да ги остави да си мислят каквото искат. Имаше истини, които той не знаеше; ако Тод му ги кажеше, това можеше да доведе само до объркване. Колкото до приятелството му с него, Бенджи обясни, че са се срещнали при видеоигрите на Кенъл стрийт и са открили, че преди години са живели в едно и също сиропиталище в Хонконг.

„Далечни братовчеди сме“ — каза. До известна степен това бе истина. Нима не бяха братя в предишния си живот?

 

 

Когато влезе в малкия тесен магазин за билки на Плаза Санта Круз в Китайския квартал, господин Ту тъкмо продаваше шишенце змийски мускус на млада индийка, облечена със сари в бяло и златно. Ниският посивял мъж с пълни бузи и тъжно, чувствително лице погледна към Бенджи, преди да подаде рестото на жената.

Момчето пристъпи към ниска лавица, претъпкана с майки и големи шишенца, различни по форма и цвят. Погледът му се спря върху зелен буркан с етикет „Гущер на прах“. Той се наведе, вдигна го и разгледа етикета. Когато индийката излезе от магазина, той върна буркана на лавицата и бавно тръгна към господин Ту.

Остави сакото си до касата, а куфара — на пода, и заговори на кантонски:

— Искам да си купя оръжие.

Търговецът, чието, истинско име беше Юан Сен, поклати глава. Когато заговори, устните му се движеха едва-едва:

— Никакви оръжия. Аз продавам билки. Имам всякакви билки.

— Погрешен отговор, старче. — Той нямаше настроение да се разправя. Беше много уморен и много гладен. Раната на гърба го болеше, макар Тод да каза, че зараства добре. Колкото по-скоро свърши тук, толкова по-добре. Господин Ту имаше оръжие и Бенджи щеше да си вземе нещо дори ако се наложеше да счупи ръката на дъртака.

Хвърли поглед през рамо.

— Чуй ме, старче. Времето върви, разбираш ли? Бързам, така че не ме будалкай. Ти продаваш оръжие. Ти го знаеш и аз го знам. И то е за продан на определени хора. Хора, които и двамата познаваме. Сега или ме заведи долу, или аз ще сляза сам. Опитай се да ме спреш и ще ти напъхам бутилките в задника. Ясен ли съм?

Мъжът не изглеждаше притеснен. По-скоро беше спокоен и незаинтересован, сякаш Бенджи бе едно весело паленце.

— Невинаги е добре да се насилват нещата — каза му той.

— Невинаги е добре да ме караш да чакам. Покажи ми какво имаш.

— Спомена, че съм продавал оръжие на хора, които познаваме.

На Бенджи вече му писваше от това разиграване. Беше време да си дойдат на думата.

— Миналата година си продал два браунинга на Сам Лиу и Питър Чен. Взел си им по петстотин долара.

Господин Ту въздъхна и вдигна ръце към устата си. После загриза пръсти и погледна към Бенджи под полупритворените си клепачи. След малко излезе иззад тезгяха, скръсти ръце зад гърба си и бавно се отправи към дъното на магазина.

Стигна до една метална врата, бръкна в джоба си, извади ключ, закачен на дълга златна верижка, увиснала от врата му, обърна се и погледна към Бенджи. Той се усмихна и го последва.

 

 

Беше почти два часът следобед, когато Чарлз Суи вдигна клетъчния телефон в сутерена на богатия си дом, бивш августински манастир във Форбс Парк, най-елегантното предградие на Манила.

Суи, слаб, младолик мъж със сънливи очи и ледена елегантност, бе погълнат от музиката. Свиреше Вагнер на орган, изработен специално за него. Уникалният инструмент беше миниатюрно копие на знаменития орган с деветнадесет бамбукови тръби в двестагодишната църква „Лас Пинас“ край Манила. Суи свиреше и играеше тенис усърдно, но с малко чувство.

Задълженията си към Триадата изпълняваше с безмилостна решителност. Малко се вълнуваше за другите, ценеше собственото си уединение и трупаше пари с фанатично усърдие. В крайна сметка той бе син на легендарна фигура от Триадата и кръщелник на Черния генерал, достатъчна причина да бъде безпощаден при постигане на амбициите си.

Беше затънал в интриги и конспирации, умът му беше зает със заговори, целящи да изкарат от равновесие както противниците, така и съюзниците му. Нямаше доверие в членовете на „Змиите сто стъпки“. Не вярваше и на своето семейство. Това обаче не му пречеше да изисква или да се чувства безкрайно разочарован, когато те не живееха според очакванията му. Когато беше недоволен, гневът на Суи не познаваше граници. Онези, които се осмеляха да го предадат или да направят нещо под възможностите си, се сблъскваха със страшна омраза.

Телефонното обаждане в сутерена му, което прекъсна изпълнението на „Парсифал“, беше от Юан Сен. Обичайното спокойствие на господин Ту, постигано чрез постоянна употреба на наркотици, не скри раздразнението в гласа му. Той искаше да знае защо не са го уведомили предварително, че Триадата изпраща един от малките гангстери да купува оръжие.

— Прието е да ме предупредите, преди малките ви убийци да се появят на прага ми — тросна се той. — Настоявам да знам с кого си имам работа. Настоявам.

Три пъти седмично Чарлз Суи излизаше от офиса в манилския си имот точно по обед и се връщаше вкъщи, за да се наслади на вегетарианското ястие, приготвяно от жена му вече дванадесет години. След това свиреше на органа точно четиридесет и пет минути. Докато се занимаваше с музика, не трябваше да го безпокоят, освен при спешни случаи. Очевидно жена му бе сметнала мърморещия, хленчещ търговец за спешен случай. Жената на Суи бе неспособна на разумни преценки.

През по-голямата част от живота си билкарят продаваше единствено вълшебни масла, дяволски свещи и любовни еликсири. Преди десет години наследи от по-големия си брат малък нелегален оръжеен бизнес. Брат му бе застрелян от една мюсюлманка, съпруга на недоволен клиент. Съпругът й купил скъп пистолет, но когато го нападнали, пистолетът засякъл. След смъртта му отмъстителната съпруга намерила отнякъде друг пистолет и така подарила на Юан Сен допълнителен доход и прякора господин Ту.

Но в оръжейния бизнес той се притесняваше от полицейските информатори, от кражби. Боеше се да не бъде убит като брат си. За да избегне провалите, той предпочиташе да продава оръжие на хора, които познаваше, или на такива, които му бяха препоръчани от доверени приятели.

— Трябва да ме уведомяваш предварително, когато някое от твоите момчета ще идва — каза господин Ту на Чарлз Суи. — Смущава ме това незачитане на процедурата. Да приема ли, че възнамеряваш да отпуснеш юздите на твоите зверчета и така да застрашиш живота ми? Онзи, когото ми изпрати днес, беше истински малък император.

Ядосаният Суи извика:

— Ти да не си луд?! Никого не съм ти пращал.

За какво, по дяволите, говореше този жалък наркоман?

Разбира се, никой не беше казал на дъртака, че Триадата не използва повече „Нефритовите орли“. Бандата знаеше за плана на Лин Пао да ги избие и сега се криеше или отчаяно търсеше сигурно убежище. Но най-опасният от всички, водачът им Бенджи Лок Найн, още беше на свобода.

Дали наистина младият приятел на Бенджи е победил командира Айвън Хо? Суи прие това като фантастична приказка. Та нали Хо беше опитен в бойните изкуства и опасен убиец. Как може такъв мъж да бъде победен от едно момче?

Чарлз Суи междувременно имаше по-важни проблеми. Нямаше време да се разправя с вечно дрогирания господин Ту. Един американски репортер, Франк ди Палма, пристигаше тази вечер в Манила. Тъй като го бяха забелязали с Мартин Маки в Ню Йорк, той се досети, че американецът идва, за да разследва смъртта на кръщелницата на Маки, Анджела Рамос.

В този момент изпитваше безгранична омраза към Леон Баколод, тъпия дребен подпалвач, нает да убие Анджела Рамос. Като остави проклетия си часовник на мястото на пожара, той изложи Суи на огромна опасност. От часовника до Баколод и после до Суи — лесен път, който властите лесно можеха да проследят, ако поискат. За щастие, те не искаха.

Един полицай, близък до Триадата, им съобщи, че часовникът вероятно е откраднат от една проститутка джудже, Хузиана де Вега, която живеела С Баколод в бедняшкия район на Китайския квартал. Тя наскоро се върнала от почивка и незабавно била прибрана в полицията, за да бъде разпитана. Баколод не се върнал с нея. Изглежда бе усетил, че Суи възнамерява да го накаже за зле свършената работа.

Де Вега отрекла, че е откраднала часовника, нещо, което можеше да се очаква. Казала, че не знае къде се намира Баколод. Полицията я пуснала тази сутрин, очевидно приела за истина обясненията й за Леон Баколод. Суи обаче я наблюдаваше денонощно. Когато се увереше, че полицията е приключила с нея, той възнамеряваше да заповяда да му доведат дребната курва и да я разпита жестоко, кърваво, докато тя не разкрие скривалището на Баколод.

Заяви на господин Ту:

— Никакво момче не съм ти пращал, нито пък възнамерявам да ти пращам в близко бъдеще.

Билкарят упорстваше:

— Знам, че беше едно от вашите. Хулиганите ги познавам още щом ги видя. Спомена по име някои от членовете на бандата, младежи, които ти си ми пращал преди. Един такъв властен дребосък, надут като паун. Искаше да му покажа само узита. Нищо друго, само узита.

Чарлз Суи обърна гръб на органа.

— Узита?

— Точно така, по дяволите! Носеше доста пари в колана си, както често правят малките ти главорези. За в бъдеще трябва да ми казвате, че тези момчета ще идват при мен. Просто трябва да ми казвате.

Суи затвори очи.

— Името му. Каза ли си името?

— Има ли значение?

Той скочи на крака и хвана телефона с две ръце.

— Слушай ме, старче. Каза ли си името?

Тонът му уплаши Юан Сен. Той изведнъж заговори с повече уважение:

— Не. Стори ми се доста предпазлив.

— В кой хотел е отседнал?

— Не знам.

— Искам добре да си помислиш, старче. Зарежи опиумните си сънища и ми кажи нещо за това момче. Защото ако не го направиш, може да не доживееш до довечера. Пак те питам — кажи ми нещо за това момче.

Търговецът мълчеше. После промълви:

— Смятам, че идва от Америка. Кантонският му имаше слаб американски акцент и на сакото му беше залепен американски етикет. В джоба на сакото имаше билет от американска авиолиния. Беше нахакан. Обикновено стават такива, като поживеят известно време в Америка.

— Опиши ми го.

Докато човечецът напрягаше мозъка си да си припомни подробности за външния вид на момчето, на което продаде узито, Чарлз не казваше нищо. Господин Ту си спомни, че кръщелникът на Черния генерал рядко повтаря заповедите си.

— Беше млад — каза. — Много красив. Като си помисля, бих казал, че е роден водач.

Чарлз Суи му благодари за обаждането и веднага затвори. После позвъни в офиса си и каза, че няма да се връща. Заповяда на жена си и на слугите да не го безпокоят, докато не им се обади. Трябваше му време за размисъл.

И късно вечерта, когато го информираха, че Де Вега е тръгнала към хотела на Ди Палма, парченцата от мозайката се подредиха. Джуджето и Бенджи Лок Найн, момчето, купило узито, щяха да го предадат на американеца. Де Вега щеше да разкрие истината за палежа и за смъртта на четиридесет и петте жени. А Бенджи, търсейки отмъщение заради предателството на Черния генерал, щеше да заведе Ди Палма при Чарлз Суи.

Той заповяда на хората си да проследят Хузиана де Вега и да разпитат нея и Ди Палма. Да ги разпитат строго и да сравнят отговорите им. От курвата трябваше да научат къде се намира Леон Баколод, а от американеца — къде е отседнал Бенджи Лок Найн. Чарлз Суи подозираше, че едновременното присъствие на двамата в Манила не е съвпадение.

Но преди всичко трябваше да притиснат Ди Палма и да разберат какво знае за смъртта на Анджела Рамос.

След това американецът и курвата щяха да бъдат екзекутирани.