Марк Олдън
Силата ТЕ (10)

9.

Франк ди Палма живееше на горните два етажа в тухлена къща на Бруклин Хайтс. Прозорците му гледаха към нюйоркското пристанище и към южния край на Манхатън. Предпочиташе спокойствието на Бруклин пред претенциозния Манхатън, място, където келнерите те презираха и очакваха двадесет процента бакшиш, както казваше той на Жан.

Къщата се намираше на Крейнбъри стрийт, място с очарованието и уюта на градче от Нова Англия. Застроено по времето на президента Линкълн, то беше район, признат за ландмарк^[1] от Резервационната комисия „Ландмарк“. Нищо в този район не можеше да бъде разрушено или променено без съгласието на комисията.

— Запазени сме от еврейската светкавица — казваше Жан. Еврейската светкавица бе прякорът на хората, които се занимаваха с разработване на недвижими имоти.

Мезонетът на Ди Палма имаше високи тавани, спираловидна стълба и четири бели каменни камини. Спалнята на горния етаж, главната причина, поради която той нае апартамента, предлагаше забележителна нощна гледка към товарните кораби, туристическите лодки, боклукчийските шлепове и яхтите, минаващи под светлините на Бруклинския и Манхатънския мост. Откакто Жан си отиде Ди Палма прекарваше нощите си сам в спалнята, седеше в люлеещия се стол и гледаше светлините на Манхатън, където тя сега живееше.

Беше почти шест вечерта, когато пълничката, петдесет и пет годишна госпожа Велес, прислужницата доминиканка почука на вратата на спалнята и извика:

— La senora esta aqui.

Жан се беше върнала. В същия момент прислужницата обяви, че вече си отива. Връщаше се в Манхатън, за да помогне при почистването на една брокерска къща на Уолстрийт. После щеше да се прибере у дома и да сготви за съпруга си и за шестте си деца.

Работата в брокерската къща бе подтикнала госпожа Велес да стане дребен, но внимателен инвеститор. Беше я убедило, че е авторитет на фондовия пазар, предположение, което Ди Палма се чувстваше свободен да оспори. Неговият портфейл от сини чипове бе събран от експерти и той подминаваше финансовите съвети на госпожа Велес. После дойде катастрофата от миналата година, предвидена съвсем точно от прислужницата. Ди Палма изгуби почти петдесет хиляди долара и сега се чудеше дали не трябва да я слуша, макар че нейното финансово ноу-хау се базираше върху съдържанието на канцеларските кошчета за боклук.

На излизане от апартамента госпожа Велес не обърна внимание на Жан. Не я хареса още преди две години, когато я видя за пръв път. La senora беше прекалено умна, лесно се отегчаваше, искаше все да става нейното и може би най-лошото от всичко — беше твърде кльощава, за да може да достави удоволствие на някой мъж. Но на госпожа Велес не й беше работа да говори тези неща на господин Ди Палма, така че тя при всяка възможност се отнасяше презрително към Жан, а в същото време беше безкрайно любезна с господаря си.

Когато Жан се появи тази вечер след двуседмично отсъствие, прислужницата я пусна да влезе, без да обели и дума. После обяви появяването й и си тръгна, като се чудеше защо този човек не вземе да изрита жена си. Съпрузите трябва да са на едно и също мнение. Тя се чудеше колко ли още господин Ди Палма ще търпи тази кльощава кучка да го прави на глупак.

Франк отиде в дневната, където Жан гледаше към камината с цигара в дългите си пръсти. Тя беше висока, дългоноса жена, около четиридесетте, със зелени очи и кестенява коса, наскоро боядисана, за да се скрият първите бели косми. Беше облечена в кремава блуза, дълга ръждивокафява кожена пола, кафяви ботуши и широк светлокафяв колан. Докато той се приближаваше, жена му хвърли цигарата си в догарящия огън и се обърна.

— Кога тръгваш?

— Вдругиден — отвърна й. — Ще летим до Сан Франциско, после до Манила.

— Ние?

— Тод и двама негови приятели. Дълга история. Единият е прострелян, но Тод казва, че ще оправи.

Това бе дълга история. Снощи синът му се беше появил с една проститутка тийнейджърка и с едно китайче с бебешко лице, което носеше „Узи“. Според Мартин Маки хлапето работело за Лин Пао и очистило единадесет души.

Ди Палма искаше да отпрати проститутката и хлапето, но Тод настоя да останат.

Жан потрепери.

— Казваш, че Тод пак е обсебен от Бенкай.

Той разтри врата си.

— Аз съм кораво ченге с двадесетгодишен стаж. Виждал съм всичко, правил съм всичко, нали така? Ако някой ми кажеше, че едно дете се превръща в четиристотингодишен самурай, щях да го сметна за луд и да го натикам в изолатора. Но, боже, това е вярно. С кого другиго да говоря за това, ако не с теб?

Тя затвори очи и си помисли какво стана последния път, когато Тод се превърна в Бенкай. Преди две години тя имаше връзка с един японски филмов режисьор, който се оказа много опасна личност. Беше протеже на богат японски бизнесмен, чиято мрежа за индустриален шпионаж бе разкрила стотици американски тайни. Двамата японци бяха свързани с няколко убийства. Жан бе станала любовница на луд човек.

Откри едно-две неща за режисьора и индустриалеца, които не трябваше да узнава. Франк, добрият репортер и превъзходното ченге, откри още повече. Обзет от духа на Бенкай, Тод трябваше да убива, за да спаси живота им. И той го направи толкова хладнокръвно, че на Жан й се гадеше. Неспособен да контролира древния дух, който бе по-силен от него, синът даже се опита да убие баща си.

Тя предупреди съпруга си:

— Когато се появи Бенкай, някой умира. Нека не бъдеш ти. За бога, нека не си ти! — Изтича до него и той я хвана за ръцете. — Обичам те — прошепна Жан.

Ди Палма я придърпа до себе си и целуна косите й. И тъй като искаше да й вярва, каза:

— И аз те обичам, Жан. — Спомни си думите на баща си: „Или обичаш една жена, или я познаваш. Среден път няма“.

В живота, както и в любовта Ди Палма рядко виждаше средни пътища. Някога учеше в гимназията и работеше в работилницата на баща си. В същото време беше център-нападател на училищния футболен отбор по време на една победна серия от тридесет мача. Двете години в колежа го отегчиха ужасно, той уведоми, че напуска, и реши да отбие военната си служба.

Търсейки вълнуващи преживявания, успя да влезе в Отдела за криминални разследвания и беше назначен в Берлин. Повечето му случаи бяха свързани с момчета от Юга, които се чувстваха твърде самотни, твърде отегчени и бяха твърде глупави, за да избегнат неприятностите. Ди Палма работеше по престъпления, свързани с наркотици, изнасилвания и кражби. С психари, които убиваха офицерите си, и с бели расисти, които взривяваха барове за чернокожи. Въздържанието не беше характерно за умовете на престъпниците в армията. Той оцеля само защото ги накара да се страхуват от него и да го уважават.

След службата се върна в Ню Йорк, намразил южняците и криминалната съдебна система в армията. Смяташе я за остаряла и едностранчива. Ожени се за едно момиче, което познаваше от петнадесет години и което му пишеше по двадесет писма месечно през единадесетте месеца, когато беше извън страната. Имаше само опита си от армията и сметна за най-подходящо да започне работа в полицията, където през двадесетгодишната си кариера уби шестима престъпници, изгуби трима партньори, жена си и дъщеря си. Тъй като около него умираха много хора, той си спечели прякора Албатросът или господин Сбогом. Сред испаноезичните прякорът му беше Muerte, смърт.

Специалността му бяха наркотиците, на които с времето започна да гледа като на нещо повече от разрастваща се индустрия. Никой не можеше да спре разпространението им, защото те бяха невероятно доходоносни. Американците харчеха повече пари за нелегални наркотици, отколкото за храна, секс, медицинско обслужване, нови дрехи, коли и образование. По цял свят трафикантите убиваха ченгета, прокурори и съдии, ако не можеха да ги подкупят или сплашат.

Но за него това не беше най-лошото. Най-ужасното бе, когато научи, че американските разузнавателни служби подпомагат трафикантите с оръжие, пари и информация и го правят поради същата шибана причина, поради която правят всичко — националната сигурност. Силите на реда водеха нарковойна, докато ЦРУ я подклаждаше, като подкрепяше трафикантите в замяна на информация и политическо влияние. Ди Палма, който загуби жена и дете от ръцете на трафикантите, реши, че не си струва постоянно да се проваля. Тъй като и дума не можеше да става за компромиси, той се пенсионира като лейтенант, с тридесет и четири награди и надробен от престрелка ляв крак. Възстановиха крака му с мускули от дясното бедро.

Чрез влиянието на един нюйоркски сенатор си намери работа като телевизионен криминален репортер. Седемнадесетгодишната дъщеря на сенатора си имаше проблем, докато Ди Палма не изгори негатива и копията от порнофилма, който тя направила с чернокожия си приятел и още няколко момчета. Била под влияние на ангелския прах. На Франк му липсваше опит в медиите, но го компенсираше с честност, остроумие и по мнението на жените със сексапил. Издири старите си източници на информация, сред които имаше разни умници, политици, колеги от ОБН и ФБР, чужди дипломати, латиноамерикански момичета на повикване, адвокати от Министерството на правосъдието и улични мошеници. Резултатът беше висок рейтинг, големи мангизи, награди за отлична журналистическа работа и просторен кабинет, в който се отбиваше рядко, тъй като предпочиташе да работи на улицата.

Отказа да боядиса косата си за пред камерата или да взема уроци по правоговор, за да се освободи от бруклинския си акцент. Не сложи рогови очила и жилетка. Пред камерата се държеше естествено. Предпочиташе да си излезе от събранията, вместо да обсъжда предложените от ръководството промени. После шефовете на мрежата бързо разбраха, че той не се нуждае от тях, и го оставиха на мира. И започнаха да го ценят още повече.

Срещна Жан, която отговаряше за сериалите и телевизионните филми в Ню Йорк. След провален неуспешен брак и неуспешна кариера като актриса тя се бе принудила да стане продуцент. Беше добра в работата си, но не бе ясно дали я харесваше.

— На това мога да ти отговоря с едно определено „може би“ — сподели тя с Франк. — Някой беше нарекъл правенето на филми истерична бременност. Във всеки случай, докато образователните стандарти си остават ниски, мисля, че ще продължа да се справям.

Влюбиха се почти от пръв поглед, наслаждаваха се на онова, което Жан наричаше отчаяна лудост. Зад амбициите и самочувствието си тя беше уязвима и доста мила. Беше откровена и притежаваше страст. По нейно признание най-големият й провал беше да упорства в повторението на грешките, особено когато ставаше дума за мъже. Ди Палма я смяташе за неустоима.

От съветите й за това как да се облича пред камерата и как да се оправя с шефовете на мрежата той се почувства малко по-спокойно в един свят, където никога нямаше да се почувства съвсем комфортно. Дойде и неговият ред да й помогне, когато вицепрезидентът на мрежата заплаши да я уволни, ако не му стане любовница. По предложение на Ди Палма тя се съгласи да се срещне с вицепрезидента в един хотел на Медисън авеню, където телевизионната мрежа държеше луксозен апартамент.

Вместо нея се появи Ди Палма, остави законния си „Смит & Уесън 38“ на масичката за кафе близо до вицепрезидента, който изцъкли очи при вида на патлака. „Шибан цивилен — помисли си Франк, — никога в живота си не е виждал зареден пистолет.“ Лесно събуди съвестта на човека. Каза на ужасения вицепрезидент:

— Хайде да си поговорим за Жан.

Ди Палма се съгласи да поговори и с бившия й съпруг Рой Песта, който си имаше скъп кокаинов навик и искаше тя да плаща за него. Ако откажела, щял да плисне киселина в лицето й. Даже без да е дрогиран, Рой си беше избухлив; за една година брак той й беше счупил носа, ребрата и левия палец. Съвсем не беше изненадващо, че тя прие заплахата му на сериозно. Но Франк я предупреди:

— Платиш ли му веднъж, никога няма да се отървеш от копелето. Ще идва всеки път, когато закъса или когато дилърите му подпалят задника да си плати дълговете. Аз ще поговоря с него — обеща й.

Апартаментът на Хюстън стрийт, където Рой Песта живееше с безработна танцьорка на име Америка Коко, приличаше на кочина със счупени прозорци, мръсотии по пода и без никакви мебели. Мургавият, красив Рой Песта, който някога познаваше всички оберкелнери в Манхатън и можеше да размеси колода карти само с една ръка, бе нагледното доказателство за последствията от злоупотребата със снежинки. От кокаина той беше станал неуправляем и видимо опасен.

Показа на Ди Палма среден пръст и му предложи да си го раздели с бившата му жена. После наруга Жан, заяви на Франк, че мрази италианците, а накрая си разкопча панталона и се изпика в опасна близост до обувките на госта. Когато Палма го нарече задник, Песта го нападна с ръждива форма за печене на вафли. Ди Палма вдигна бастуна си и счупи дясната му китка, после му направи лека фрактура на черепа. Това обаче не спря Рой Песта, който заведе дело.

Адвокатът му и адвокатът на Ди Палма седнаха да преговарят и когато приключиха, най-доброто, което Ди Палма можеше да получи, бе да плати сметките за лечение на Песта и да се изръси с още пет хиляди долара. „Забрави за самозащитата — каза адвокатът му. — Америка Коко е готова да отиде в съда и да се закълне, че ти си нападнал Песта без причина. В твоя вреда е и това, че спиш с бившата му жена.“ Франк плати петте хилядарки, с които Песта и Америка Коко заминаха за Хюстън, където в един неделен следобед дрогираният Песта грабнал отвертката и намушкал Америка Коко осемдесет и осем пъти.

Ако Жан бе непредвидима и чувствена, Ди Палма беше верен, сериозен и упорит мъж, подтикван от природата си да преследва жената, която му се изплъзваше дори когато лежеше в прегръдките му и му казваше, че го обича. Тя го предупреди за своя неспокоен дух, че се бори със себе си във всеки момент от живота си. Според нейните думи той бил първият мъж, който бил по-силен от нея и това, от една страна, било най-доброто, но от друга — най-лошото нещо, което се случвало в живота й.

— Обичаш ли ме? — попита я.

— Да — отвърна тя. — Чувствам се сигурна с теб. Бих искала да ти обещая, че никога няма да те нараня, но не мога.

Спомняйки си, че в любовта няма средни пътища, Ди Палма я помоли да се омъжи за него и когато тя се съгласи, той й каза, че никога в живота си не е познал подобно щастие.

 

 

В дневната на апартамента си на Бруклин Хайтс Франк подаде чаша „Дюър’с“ с лед на Жан, която взе питието, без да сваля очи от Тод. Тя и момчето седяха на кадифения диван, Тод говореше тихо, а Жан поемаше жадно всяка негова дума. Нека синът му й разкаже историята си, с която живее повече от четиристотин години, каза си Ди Палма.

Франк седеше в плетения си стол, докато момчето разказваше за връзката си с Лин Пао. То говореше за времето, когато е било Бенкай, а най-големият му враг е бил Киичи, военен командир на Сабуро, господаря на Бенкай. Киичи предал Сабуро и заради него прекрасният замък бил разрушен, а обитателите му — избити.

Той убил и един капитан от охраната на Сабуро, смел и достоен мъж на име Асано. Асано, най-добрият приятел на Бенкай, се преродил в този живот като Бенджи Лок Найн, млад китаец. Една робиня, която принадлежала на Бенкай и била убита от Киичи, който побеснял от ревност, сега се преродила като тайванско момиче на име Джоан. Боговете бяха решили, че Тод, Бенджи и Джоан трябва да си отмъстят на Киичи, който в този живот се наричал Лин Пао.

Като воини Тод и Бенджи трябваше да изпълнят своя дълг към Сабуро и да накажат Киичи за предателството му. Честта изискваше да отмъщават, докато боговете бъдат удовлетворени. „Боговете няма да бъдат удовлетворени — каза Тод, — докато онези, което са се заклели да защитават Сабуро, не отмъстят за него.“

Задължението на Джоан бе към самата нея. Тя трябваше да се научи да разсъждава правилно, да прави каквото трябва без колебание. Отмъщението на Киичи щеше да усили чувството й за това кое е правилно от гледна точка на морала.

Ди Палма каза, че тримата младежи ще го придружат до Манила, където той щеше да потърси доказателства, че Нелсън Бърлин пере парите на Лин Пао. Каза на Жан за обещанието си, дадено на Мартин Маки, да проучи случая с пожара в Манила, в който загинаха Анджела и останалите работнички филипинки.

— Това е причината хотелският ми апартамент да бъде подслушван, нали? — попита Жан.

Той кимна.

— Да. Бърлин мисли, че Ван Руутън ти е разказал за себе си и за Лин Пао. Както знаеш, баща и син много не се обичат, така че Грег ще се опита да натопи своя старец.

Тя погледна в питието си.

— Грегъри не ми каза нищо. Не бих познала Лин Пао даже да се блъсна в него. Що се отнася до Нелсън Бърлин, знам, че е ниско, дребно човече, което става доста по-високо, като стъпи върху парите си. Знам също, че той е задникът, за когото работя. Виж, не ме разбирай погрешно. Знам, че Грегъри е кучи син, който ме използва, за да си отмъсти на теб. Всеки път, когато си помисля за това, ми идва да си прережа вените. Но той никога не ми е доверявал тайните си. Повярвай ми, ако знаех нещо, което нямаше да му даде мира, с радост щях да го разкажа. Между другото, кога ще се видя с Бенджи и Джоан?

— След няколко минути — каза той. — Те са горе. Бенджи си почива в стаята на Тод, а Джоан е в спалнята за гости. Снощи хората на Лин Пао раниха момчето и за щастие куршумът само одраскал гърба му. Тод се грижи за него.

Ди Палма си помисли за предишната вечер, за това как тичаше след Тод, Бенджи и другите по Мот стрийт. Това не беше състезание; хлапетата летяха, докато старите колела на Ди Палма отдавна не му служеха както по-рано. Децата пред него завиха по Елизабет стрийт и минаха край ъгъла със скоростта на олимпийска щафета. Той стигна до ъгъла, но Тод и хлапетата вече не се виждаха. Изтощеният Франк се чувстваше полумъртъв, което за мъж на средна възраст за съжаление е наполовина истина.

В три сутринта, когато Тод се върна у дома с ранения Бенджи и младата китайка, той го чакаше. Искаше синът му да му обясни защо се е разхождал с Бенджи Лок Найн, който убива хора по нареждане на Лин Пао. Очите на момчето горяха. „Обясненията могат да почакат — каза то, — Бенджи се нуждае от помощ.“

Заведе ранения в стаята си, после го обърна по корем и плъзна пръсти по гърба му, докато кървенето спре. След това извади корени и дървесна кора от куфара под леглото си, свари ги и с отварата проми раната на Бенджи. Свари чай куко, с който бе оправил разстроения стомах на баща си, и накара Бенджи да изпие две чаши. Чак когато приятелят му заспа, Тод седна да си поговори с Ди Палма.

Макар че легендата за Бенкай и Киичи бе твърде неправдоподобна, Франк нямаше друг избор, освен да й повярва. Както и Тод нямаше друг избор, освен да бъде обсебен от Бенкай. Синът на Ди Палма се нуждаеше от помощ. Както и Жан, и Мартин Маки.

— Знаех, че става нещо, когато получих телеграмата ти тази сутрин и прочетох, че трябва да ти се обадя и да използвам обществен телефон — каза Жан. — Ти никога не си си падал по дебелашките шеги. Правиш това заради мен, защото аз бях достатъчно глупава, за да се забъркам с Грег.

— Трябва да отида до Манила. Те подслушват телефоните ти, което означава, че нещата могат да се усложнят, ако приключат веднъж завинаги. Не мога да ги оставя така, а те няма да ме оставят на мира, така че нямам друг избор. Освен това, ако разровя някоя мръсотия за Нелсън Бърлин и Лин Пао, ще получа една адски добра история.

Жан се намръщи.

— Английското ченге — онова, което ти е помогнало в Хонконг. То ли те помоли да разследваш смъртта на Анджела?

— Да.

— Което означава, че щеше да отидеш в Манила дори ако аз имах достатъчно мозък, за да не се забъркам с Грег, а Тод си беше останал Тод.

Ди Палма се усмихна и сви рамене.

— Среден път няма, нали помниш? — Изправи се. — Искаш ли да видиш Бенджи и Джоан?

— Ти върви — отпрати го тя. — Аз искам да поговоря с Тод.

Когато Франк излезе, тя попита момчето:

— Всички ли ще се върнете от Манила?

Той взе ръката й и поклати глава.

Ужасената Жан затвори очи и си помисли да го попита кой от тримата ще умре. Но реши, че не иска да знае. Така Франк щеше да живее поне още малко в съзнанието й.