Марк Олдън
Силата ТЕ (6)

5.

Китайският квартал, Манхатън

Малко преди девет сутринта шестнадесетгодишният Питър Чен и четиринадесетгодишният Бинг Фонг, и двамата членове на „Нефритовите орли“, влязоха в салона за масаж на Елизабет стрийт. Бяха облечени с военни якета, джинси, маратонки и бронирани жилетки. Носеха по една платнена торба с две кила бял хероин.

Слабият, изпит Чен и едрият, кривоглед Фонг бяха братовчеди. Родени в един и същ колуунски бордей, те влязоха нелегално в Америка и бяха по-близки от братя. Като членове на „Нефритови орли“ бяха убили единадесет души.

Портиерката, дребна, около петдесетгодишна жена, навремето зъболекарка, не им обърна внимание. Не им обърна внимание и бодигардът, оплешивяващ китайски културист, който се снимаше в гей порнофилми в Хонконг. Портиерката и пазачът седяха върху метално бюро, вперили очи в черно-бял телевизор, който излъчваше китайско вариететно шоу.

Питър Чен пое нагоре по тясната скърцаща стълба. Прескачаше по две стъпала наведнъж с ръка върху дръжката на 9-милиметровия браунинг, затъкнат в колана му. Колко бе хубаво да са отново в Китайския квартал, сред своите хора, далеч от гвейлос, чуждестранните дяволи. Салонът за масажи в една порутена сграда принадлежеше на „Змиите сто стъпки“, които контролираха „Нефритовите орли“. Разбира се, това не означаваше, че Чен и братовчед му Фонг не трябваше да бъдат нащрек.

Предишната седмица членовете на бандата Сам Луи и Елвис Чан тръгнаха от Китайския квартал при „Слики Бойс“, водещата черна банда във Вашингтон, с три кила бял китайски хероин. Няколко часа след като излязоха от Ню Йорк, Сам, Елвис и хероинът изчезнаха безследно. Триадата бе принудена да върне трите кила и да даде на „Слики Бойс“ още осем унции безплатно като жест на добра воля заради закъснялата доставка.

Междувременно не откриха никаква следа от двете момчета. Те не бяха стигнали до Вашингтон, нито пък се бяха появили някъде в Америка или в чужбина. Питър Чен естествено прие очевидното — Сам и Елвис са ограбили „Змиите сто стъпки“, акт на невероятна глупост, тъй като тайното общество нямаше да се успокои, докато не ги открие. „Тъпо, тъпо, тъпо!“ — каза водачът на бандата Бенджи Лок Найн на Питър Чен, неговия заместник.

После се случи нещо, което ги накара да преосмислят теорията си за Сам и Елвис. Преди два дни вестниците писаха, че патрул на Бреговата охрана открил голия, обезглавен труп на китайско момче, който плувал в пролива Лонг Айлънд. Ръцете на трупа били отрязани до китките, за да не може да бъде разпознат по отпечатъците от пръстите. Но според полицията по корема на мъртвото момче имало белези от нож, а върху гърдите и раменете му били татуирани орли.

За разлика от полицията Питър Чен и другите членове на „Нефритови орли“ знаеха самоличността на убития. Обезглавеният труп беше на Джоуи Лиу, член на бандата, който току-що бе отпразнувал петнадесетия си рожден ден и никой не беше го виждал, откакто отиде до Лонг Айлънд, за да се види с приятелката си. Всички китайци ненавиждаха властите. Престъпленията, извършвани в Китайския квартал, независимо колко сериозни бяха, рядко се докладваха на полицията. Ето защо властите не успяха да идентифицират Джоуи Лиу от бандата „Нефритови орли“.

Бенджи Найн пръв се замисли за възможната връзка между убийството на Джоуи Лиу и изчезването на Елвис и Сам. Той каза на Питър Чен, че може би Сам и Елвис в крайна сметка не са били две глупави копелета. Може би някой избиваше членовете на „Нефритовите орли“. Питър го попита дали смята, че това е работа на някоя конкурентна банда. Разтревоженият Бенджи мисли дълго, преди да отговори. После каза, че не е сигурен.

Във вчерашното си пътуване до Торонто Питър Чен и Бинг Фонг бяха по-бдителни от всякога, оглеждаха се за опашки и не вярваха на никого. Много важно беше да бъдат нащрек, да са спокойни и наблюдателни. Да са духовно отговорни и възприемчиви както ги учеше дай лоу — големият брат.

Но пътуването не беше свършило, докато не успееха да предадат белия прах на големия брат, който сега ги чакаше в офиса си на втория етаж. И не обичаше да закъсняват.

Както всички членове на „Нефритови орли“ Питър Чен се страхуваше от големия брат. Всяка младежка банда си имаше своя дай лоу, когото боготвореше и почиташе заради върховната му власт. Повечето дай лоу бяха инструктори по бойни изкуства, способни да внушат уважение чрез бойните си умения, личния си магнетизъм или с наказанията, за които членовете на бандите знаеха, че са сурови и жестоки.

Големият брат на „Нефритови орли“ наближаваше тридесетте — тайванец с бебешко лице на име Айвън Хо — слаб, мускулест мъж с къса черна коса и изпъкнали, късогледи очи. Беше бивш хонконгски полицай, който харесваше черните дрехи, телените очила и бе опитен боец в три вида южни кунгфу системи. Бе обладан от изумителна жестокост и беше патологичен лъжец. Никой не можеше да определи истинските му чувства.

От името на „Змиите сто стъпки“ Айвън Хо набираше хора за „Нефритови орли“, обучаваше ги в бойните изкуства и ги ръководеше. Членовете на бандата получаваха заповеди от него и нямаха контакти с Триадата. Всички връзки се осъществяваха между Айвън Хо и един член на Триадата. Когато директно се включваха само двама души, дали клетва да пазят тайна, американската полиция не можеше да намери никаква връзка между „Нефритови орли“ и тайното общество.

Айвън Хо не се колебаеше да наказва или да малтретира. Питър Чен бе постъпил наскоро в бандата, когато им беше заповядано да наблюдават как Хо наказва петнадесетгодишния Еди Луи, който беше племенник на Хо. Според думите на големия брат племенникът бе говорил не пред когото трябва. „Наблюдавайте представлението“ — каза им, и те направиха точно така. Наблюдаваха го как разрязва езика на Еди Луи с бодлива тел. „Приемете това като обучение — каза им той. — Обучение, което трябва да доведе до морално и духовно усъвършенстване.“

Айвън Хо избираше за членове на бандата само най-енергичните и безстрашни младежи на възраст от десет до седемнадесет години. Предпочиташе имигранти. Смяташе ги за по-твърди от китайците, родени в Америка. Неговите кученца, както ги наричаше, идваха от бордеите в Хонконг, Колуун, Тайпе и Сингапур. Любимци му бяха китайците от Виетнам, младежи, научени на жестокост в тази опустошена от войната страна, които биха направили всичко без страх и колебание; които нямаха семейства, кланове или каквато и да е зависимост от Хонконг. Които нямаха какво да губят и бяха много, много опасни.

Хо осигуряваше на малките бандити апартаменти, коли, пари и оръжие. Арестуват ли те, можеш да разчиташ на адвокати и пари за гаранция. Предадеш ли Хо или „Нефритовите орли“, смятай се за мъртвец.

От името на Триадите членовете на бандата рекетираха, охраняваха игрални домове, пренасяха наркотици. Събираха и пари за охрана от магазини, ресторанти, дискотеки, кина и салони за масаж. Служеха като мускули на лихварските акули от Триадите, запушваха устата на неудобни журналисти и активисти на всякакви общества. Воюваха с конкурентните банди. Колкото повече имигранти, толкова повече членове на бандите. И колкото повече членове на бандите, толкова повече жестокост в Китайския квартал.

Питър Чен хвана браунинга и тръгна по мрачния коридор. Посивял китаец пред него чистеше пода със смес от дезинфектант и вода. Усилията му обаче трудно можеха да премахнат постоянната воня на урина, цигари и алкохол. Като видя младежите, човечецът се прилепи о дървената стена и извъртя очи.

Без да забавя ход, Чен погледна млада, красива проститутка, която стоеше пред вратата на стаята си и слушаше един китаец на средна възраст, когото току-що бе обслужила. Чен знаеше, че той е женен, собственик на два от най-големите ресторанти в Китайския квартал. Не плащаше заплати на сервитьорите си. Доходите им идваха единствено от бакшиши, които те бяха принудени да делят с него.

Момичето не беше на повече от шестнадесет. Черната му коса стигаше до кръста, носеше морав халат и бели сатенени чехли. Изглеждаше срамежливо. Чен го хареса. Той познаваше повечето от момичетата, но това беше ново. Вероятно бе една от дузината тайвански тийнейджърки, вкарани контрабандно в САЩ тази седмица от банда мексиканци в Тексас. Тези момчета направиха състояние, като вкарваха в страната всекиго, включително и терористи, срещу добро заплащане.

Довечера, след като си свършеше работата, Чен щеше да се позабавлява с това момиче. Новите му бяха любимки. Те имаха силно желание да доставят удоволствие на клиентите, подчиняваха се, а той като член на бандата не трябваше да плаща. С новите можеш да правиш каквото си поискаш. Най-добре е да се захванеш с тези момичета по-рано, преди наркотиците, алкохолът или СПИН да са ги прецакали завинаги. Но най-напред Чен и братовчедът Фонг трябваше да се срещнат с големия брат.

В края на коридора спряха пред последната врата вляво. Питър си пое дълбоко дъх, после почука три пъти с дръжката на браунинга. Изчака и почука още веднъж. После тихо преброи до десет и почука още два пъти.

Отвътре се чу мъжки глас, който попита на кантонски:

— Интересно ли беше пътуването ви на отиване и връщане?

Младежите се спогледаха и се усмихнаха. Големият брат. Чакаше ги. И им съобщаваше, че всичко е наред. Ако беше попитал: „Интересно ли беше пътуването ви?“, трябваше да изчезнат от салона за масаж колкото може по-бързо. На всяка цена трябваше да се запази белият прах. Големият брат непрекъснато им повтаряше, че в сравнение с белия прах техният живот не струва абсолютно нищо.

Чен отвори вратата и влезе в малка стая, представляваща офис на салона за масаж. В нея имаше олющено бюро, сгъваеми дървени столове, метален шкаф за документи и малко кафяво кожено канапе. Едно-единствено мрачно прозорче гледаше към почернял от сажди комин. Но за Чен и братовчеда Фонг стаичката си беше направо палат. Те бяха в Китайския квартал, където се чувстваха в безопасност.

Айвън Хо, големият брат, беше сам, седеше на ръба на бюрото с една ръка върху големия касетофон и се усмихваше. Беше облечен в черно както обикновено: костюм, риза, вратовръзка, копринена кърпичка, ботуши от гущерова кожа. Изглеждаше доволен, че ги вижда.

— Няма проблеми, дай лоу — каза Питър Чен. — Момчетата от Торонто дойдоха навреме и не ни създаваха проблеми. Четири кила както обещаха.

Айвън Хо стана.

— Добра работа. А сега мисля, че моите кученца трябва да се позабавляват. Оставете торбите на бюрото. Случи ли се нещо подозрително? Питам дали не ви следеше някой, дали някой не се опита да ви ограби?

Чен отиде до бюрото, остави браунинга до телефона и премести торбата си.

— Не, дай лоу. След онова, което се случи с Джоуи, Сам и Елвис, ние бяхме много внимателни.

Големият брат кимна.

Чен помогна на братовчеда Фонг да извади торбата си и каза:

— Бяхме готови да очистим всеки, който ни погледне накриво. Внимавахме. Наистина внимавахме. — После за пръв път погледна към пода. — Хей, какво е това?

Подът беше покрит с бледозелена мушама.

— Правим ремонт на стаята — обясни Айвън Хо. — Трябва да признаете, че има нужда. Боядисване, нови мебели, даже нов хладилник. Днес идваха електротехниците и оправиха инсталацията. Мушамата е за бояджиите. Те ще дойдат утре сутринта. Сега, вие момчета, се отпуснете. Вече сте в Китайския квартал и сте си у дома.

Мъжът вдигна слушалката, набра една цифра и заговори с портиерката на кантонски. Каза й какво иска. Питър го прекъсна:

— Новото момиче. От четвърта стая.

Той се усмихна и каза:

— Твоя е. Ощастливи я, мое малко кученце. — Докато продължаваше да говори с портиерката, щракна с пръсти, за да привлече вниманието на младежите, после посочи към два дюшека, навити до стената. Те се спогледаха и се усмихнаха.

Минути по-късно вратата се отвори и влязоха две млади проститутки. Едната беше красивата тийнейджърка, която Чен пожела. Носеше табла с бутилка „Реми Мартин“ и две чаши. Другото момиче, кръглолико, с розови чехли и черна прозрачна блузка, носеше малък сребърен поднос. Кръглоликата спря пред Питър Чен, поклони се и му подаде подноса. Върху него имаше няколко ампули кокаин и крек, както и няколко пликчета хероин и амфетамини. Време за купон.

Айвън Хо натисна червения бутон на касетофона и се обърна към младежите:

— Моите кученца. Може да се поучите от тук.

Секунди по-късно помаха от вратата, усмихна се на Чен и братовчеда Фонг и излезе, затваряйки вратата безшумно след себе си.

Питър Чен, който лежеше гол върху дюшека в средата на стаята, бавно отвори очи и погледна наляво тъкмо когато братовчедът Фонг повръщаше в кафяво метално кошче за боклук. Той клечеше с изцъклени очи и отпусната челюст, голото му тяло се клатеше напред-назад, дюшекът в краката му бе покрит с парчета от пица, празни кутии от „Биг Мак“, парченца шоколад, празни пликчета от хероин, кокаинови ампули и пресни петна от бира. Голият братовчед Фонг, който казваше, че никога няма да се върне в шибания Хонконг, защото животът на Златната планина бил твърде хубав, сега си повръщаше червата.

Питър Чен затвори очи, прозина се и се хвана за корема. Разказа играта на Джоан, новото момиче, което бе дошло в Америка само преди два дни и бе ужасено от него, защото знаеше, че е важна клечка в бандата. Но изпълняваше заповедите му, правеше всичко, което той искаше. Трябваше да я удари само два пъти.

Чувстваше се като пребит. Пиячката, наркотиците, храната. И чукането. Да не говорим за тринадесетчасовия път до Торонто и обратно без минута почивка. Всичко това сякаш изведнъж се струпа отгоре му. Ще дремне няколко часа, после ще се събуди и пак ще се позабавлява с Джоан.

Насили се да задържи очите си отворени. Къде, по дяволите, беше тя? Ами Мейбъл, момичето на братовчеда Фонг? Клепачите му сякаш тежаха цял тон. Искаше Джоан до себе си. Веднага.

Чу как братовчедът Фонг изпусна кошчето, после се строполи от бюрото и се претърколи по пода с ругатни. Чен си помисли, че това е най-забавното нещо, което е виждал, и че си струва да се посмее. Братовчедът Фонг също се разсмя и те не усетиха как вратата се отвори и две голи фигури се промъкнаха в стаята.

Питър Чен погледна към вратата, видя голите крака да се приближават към него и се усмихна. Надигна се на лакти и извика:

— Ела тук, по дяволите — като си мислеше за удоволствието, което му беше доставила Джоан. Очакваше да го изпита отново, потупа дюшека с длан, извика името й и тогава голите фигури — двама мускулести мъже — се втурнаха през мушамата, скочиха върху братовчедите и ги удушиха с голи ръце.

Единият увеличи звука на касетофона. Другият отиде до шкафа, извади една резачка и застана над трупа на Питър Чен. И двамата имаха дългогодишен опит в тайванското разузнаване и в „Осемте ножа от Севера“. И двамата добре знаеха, че ще е по-евтино да измият кръвта на момчетата от голите си тела, отколкото да почистят дрехите си. Щеше да отнеме и по-малко време от преобличането. И определено намаляваше възможността да оставят издайнически нишки или копчета.

„Тъжно е да умреш толкова млад“ — помисли си мъжът с резачката. Секунди по-късно той започна да реже главата на Чен.