Марк Олдън
Силата ТЕ (28)

27.

Тайпе, Тайван

Призори на двадесет и първия ден от убийството на стария свещеник Лин Пао седна на задната седалка на черен крайслер и отиде до храма „Ма-Тзу“. На предната седалка седяха двама въоръжени телохранители. Две коли с телохранители следваха крайслера.

В храма трима телохранители го последваха, а той се присъедини към няколкото богомолци, които оставяха оброци пред олтарите. Днес беше особено щедър. Даде две печени патици, няколко бутилки вино, сладкиши, две кошници с плодове и няколко стека цигари. Прекара в храма един час, задържа се пред превъзходната каменна скулптура и пред бронзовите фигури. През това време искрено поговори с боговете.

Когато приключи с молитвите, усети прилив на духовна енергия. Видя, че представите и целите му се реализират. Когато преклони глава сред кълбата дим от тамян, издигащи се над него, той усети, че може да отстрани всички пречки по пътя си. Бойният му дух беше висок. Старият свещеник беше мъртъв. Пао щеше да преживее и този ден. И още много дни.

Обаче беше нащрек заради момчето на Ди Палма, което се намираше някъде в Ню Йорк. Хлапето бе като бълха — трудно можеш да го докопаш. „Осемте ножа от Севера“ скоро щяха да открият малкия Тод и да отделят главата от тялото му. Мъртвото дете не представляваше заплаха.

Пао настоя имението му да се охранява внимателно денем и нощем. До второ нареждане всяко хлапе, което се приближеше до имението или бъдеше намерено в двора, трябваше да бъде разстрелвано. Възрастните, които работеха в имението, трябваше да държат децата си надалеч.

„Ще умреш след двадесет и един дни“, беше казал старият свещеник. Но ето — настъпи двадесет и първият ден, а Пао си беше съвсем жив. В полунощ вече щеше да е сигурен, че пророчеството не е вярно. Черният генерал се подчиняваше само на собствените си закони.

Очистването на Мартин Маки също бе радостна новина. Даже докато вземаше пари от Пао, англичанинът му беше като трън в очите. Той отказваше да изпълнява задачи, които му се струваха твърде престъпни, и убийството бе една от тях. Никакви заплахи не можеха да го накарат да промени решението си. Маки си имаше тъмна страна, която Пао, като азиатец, разбираше. В цялото човечество съществуваше „Те“, силата.

Айвън Хо бе станал твърде ненадежден. Започна да пие и очевидно губеше самообладание. Всичко това започна след боя, който изяде от момчето на Ди Палма. Това сломи духа му. При тези обстоятелства Триадата повече не можеше да го използва. Сега беше изчезнал. Най-вероятно се беше запил и щеше да се появи по-късно със сълзливи извинения за поведението си.

По-важна от запилия се Хо бе днешната среща с Нелсън Бърлин. Жизненонеобходимо бе възможно най-скоро да се намери нова азиатска линия за парите на Пао. После идваше конференцията през следващата седмица с другите Драконови глави в Хонконг. Трябваше да се завладяват нови територии. Никога преди не беше се чувствал толкова силен, толкова способен да предизвика опонентите си.

Преди да излезе от храма „Ма-Тзу“, той го дари с доста пари, с които да поправят „планината“ — покрива на храма. Там живееха духове, ето защо покривът и таванът на всеки китайски храм бяха украсени с фрески на тигри, герои, богове и дракони. Пао поиска върху покрива на храма „Ма-Тзу“ да бъдат изрисувани още тигри.

После излезе от храма, за да се върне в имението си и веднага да се захване с убийството на жената на Франк ди Палма.

 

 

Планът на Ди Палма се обърка от самото начало.

Когато слънцето се показа над близката планина Йангминг, той седеше на задната седалка на сив кадилак, паркиран на мръсния път край имението на Пао. Какво го накара да си мисли, че ще се справи? Трябва да беше откачил. Той и момчетата бяха в клопка. Не можеха да продължат напред, не можеха и да се върнат назад.

Пред него се намираше малката армия на Лин Пао. Числено ги превъзхождаха с шест-седем към едно. Зад тях в бързите си коли се приближаваха тайванските полицаи, които водеха със себе си Нелсън Бърлин, Дейв Стам и господ знае колко оръжие.

Десет минути след като Пао пристигна у дома си, две коли спряха на метри от луксозното му имение. Напрегнатият Ди Палма седеше в първата кола. Китайският шофьор пред него, набит, къдрокос младеж, нервно стискаше волана.

Бенджи седеше до шофьора с узи в дясната си ръка, насочено към бедрото на шофьора. На таблото пред момчето имаше радиостанция. Тод седеше на задната седалка до Ди Палма. Трима от „Нефритовите орли“ и вторият шофьор, изпратен от Лин Пао, седяха във втората кола, тъмнозелено елдорадо. Телохранителите видяха двете коли, смъкнаха автоматичните си пушки и изчакаха приближаването им.

Ди Палма водеше само половината от силите си. Трима от „Нефритовите орли“ останаха на самолета да охраняват Бърлин, Стам и двамата пилоти. Други трима, заедно с Тод и Бенджи, тръгнаха от летище „Чанг Кай-ши“ с Ди Палма и двамата шофьори на Пао. Беше ясно, че Тод може да влезе в имението само чрез силите, които носеше у себе си от четиристотин години.

Само за минути нещата се объркаха.

Новините дойдоха по радиостанцията на Бенджи. Властите на летището успели да си пробият път и да се качат на самолета на Бърлин. Самолетът трябвало да бъде почистен и зареден с гориво. Трябвало да се провери дали не е заразен. Такива били законите. Нито Бърлин, нито Дейв Стам си направиха труда да им кажат за това в Ню Йорк.

Ди Палма се обърна към Бенджи:

— Кажи на момчетата да не се съпротивляват. Не е нужно да ги застрелят.

Изнервеният младеж каза:

— Сигурен ли си? Бърлин ще надуе гайдата и всички ченгета ще хукнат по петите ни. Моите момчета ще ги задържат, ако наредиш.

Мълчаливият Тод погледна към Ди Палма, който отсече:

— Никаква съпротива. Не мисля да откупувам пет минути живот за Жан с цената на техния живот. Просто ще опитаме да се справим с Бърлин и с тайванската полиция.

Не забеляза усмивката на сина си.

Между другото Бенджи беше прав. Секунди по-късно мъжки глас, който се представи за тайвански полицейски капитан, заговори на английски по радиостанцията и нареди на Ди Палма, нарече го по име, да се предаде. Ако не го направи, той и хората с него рискуват да бъдат застреляни на място. Когато Франк отказа да отговори, капитанът каза:

— Тръгваме след вас.

Ди Палма бе твърде уморен. От тревоги за Жан не успя да поспи в самолета. Страхуваше се да попита Тод за съдбата й. Докато нямаше информация, тя все още беше жива в съзнанието му.

Бенджи и другите момчета от „Нефритовите орли“ нямаха проблеми със съня. Ди Палма реши, че те могат да спят и прави в хамак. Тод изкара пътуването сам в задната част на самолета, седеше до аварийния изход с един от средно дългите мечове на баща си.

Франк знаеше, че той се подготвя духовно за битката. Подготвя се да отмъсти за онази ужасна нощ преди четиристотин години.

Дейв Стам стана верен почитател на Тод. След като видя уважението, което внушаваше на „Нефритовите орли“, Стам се опита да разпита Ди Палма за него. Той обаче отказа да разговаря за сина си.

Междувременно сприхавият Нелсън Бърлин не обръщаше внимание на спътниците си. Гледаше свирепо всички, които се приближаваха до него, ругаеше изнервените пилоти и през повечето време от полета стоеше заключен в малката тоалетна, където от яд накъса дузини тоалетни кърпички. Когато спътниците му получеха зов от природата, им трябваше доста време да го убедят да отвори вратата.

По време на пътуването Ди Палма започна да променя отношението си към Бенджи. Хлапето беше главорез, дума да няма, но израстваше пред очите му. Харизма е изтъркана дума, но то притежаваше именно това качество. Момчетата от бандата с готовност го следваха навсякъде. Само с няколко телефонни обаждания той убеди двадесет и пет хлапета да тръгнат срещу Лин Пао. Те, изглежда, не се притесняваха от това, че може да ги убият. Не е чудно, че силите на реда си имаха доста проблеми с азиатските престъпници.

Предпочитайки по-малък екип, Ди Палма го помоли да вземе шестима от най-добрите. Бенджи му заяви, че всички искали да си опитат късмета с Лин Пао и да отмъстят за избитите си другари. Били готови да заплатят и с живота си. Независимо дали щяха да спечелят, или да загубят, хлапетата показаха дълбока вярност. Ди Палма не беше виждал такава сила даже сред полицаите.

Колкото до Бенджи, чувството му за хумор се равняваше на смелостта му. Той каза на Франк:

— Моята представа за работа в екип е много типове да правят каквото им казвам.

В кадилака Бенджи се заслуша в думите на уплашения шофьор, който говореше на кантонски, после преведе на Ди Палма:

— Казва, че хората на Пао дебнели в дворовете, в градините и около главния павилион. Казва, че това вече не било тайна. Пао се страхувал от Тод. Не искал никакви хлапета в имота си.

— Ами Жан? — попита Ди Палма. — Знае ли нещо за нея?

— Казва, че гвело била доведена в къщата преди четири часа. Една червенокоса жена с болничен халат.

Ди Палма едва намери сили да изрече:

— Жива ли е?

Бенджи попита шофьора и отговори:

— Не знае. Не се забърквал в такива неща.

— Жива е — успокои го Тод. — Но Лин Пао се готви да започне да я измъчва.

Ди Палма нареди:

— Да вървим. Не мога да стоя тук и да я оставя да умре.

Тод сложи ръка на рамото му и посочи към небето. То бе започнало да притъмнява. Все едно че още беше нощ. Най-напред Ди Палма си помисли, че е под въздействие на разликата в часовите пояси. Тръсна глава. После всички в колата усетиха студения вятър.

Само преди секунди времето беше меко, а сега бе почти като зима. Бенджи и другите момчета, които бяха свалили якетата си, пак ги облякоха. Ди Палма се сгуши в палтото си. Само Тод седеше спокойно.

Франк погледна към сина си и потрепери. Не от внезапния студ, а защото разбра какво става с момчето. Бенкай и Айки-рио го обсебваха. С притворени очи Тод гледаше право напред. Стисна по-здраво меча си.

Внезапно върху колата се изсипа пороен дъжд. Сякаш по купето удряха с чукове. През стъклата не влизаше никаква светлинка. Шофьорът си запуши ушите и изстена, люлеейки се напред-назад. Неспокойният Ди Палма не сваляше очи от сина си.

Без да му обръща внимание, Тод погледна през рамо и посочи към приближаващите светлини, едва забележими от мрака и дъжда. Светлините проблеснаха на върха на хълма.

— Полицията — досети се Ди Палма.

— Мъртви сме, ако ни пипнат — каза Бенджи. — Познавам тези хора. Те от години прикриват Лин Пао. Веднага щом ни хванат, сме мъртви.

— И жена ми — отбеляза Франк. — Или ще ни убият „при опит за бягство“, или ще извадим късмет и ще ни хвърлят в затвора. Междувременно никой няма да спре Лин Пао и Жан ще бъде убита.

Тод извади меча от ножницата. В същия миг небето се освети от светкавица. Гръмотевицата изтрещя толкова силно, че земята под колата се разтресе. Чуха се още много гръмотевици, истинска канонада. Ужасеният шофьор заудря глава във волана. Бенджи му заповяда да престане.

— Главният павилион — извика Тод. — Мазето.

После изскочи от колата и хукна в проливния дъжд.

Бенджи натисна клаксона, сигнал за момчетата от втората кола да се присъединят към тях.

Ди Палма излезе от кадилака, а дъждът го удари в лицето. Калта стигаше до глезените му. Подпираше се здраво на бастуна си. Другата ръка остана в джоба му, стиснала пистолета. Исусе, дано да не се измокри. Не че беше кой знае какво, но все пак бе по-добре от нищо.

Той се стегна, очаквайки телохранителите да открият огън.

Но те бяха изчезнали.

Междувременно в имението пред него настъпи хаос. Мъже и жени тичаха лудо из бурята, виковете им едва се чуваха от гръмотевиците. Но даже гръмотевиците не можеха да заглушат рева на тигрите, който смрази кръвта на Ди Палма.

Нещо страшно ставаше в имението. Франк го усети. Уплаши се. Но в момента беше зает. Майната й на бурята, която го измокри до кости. Трябваше да издържи в това надбягване. „Нефритовите орли“, пъхнали ръце под якетата, за да запазят оръжията си сухи, тичаха по-бързо. Профучаха край него и се приближиха до Тод. Ди Палма изостана и погледна през рамо.

Полицейските коли приближаваха.

 

 

Главният павилион

В мазето Лин Пао погледна към голата, стенеща Жан, прикована върху каменния под от четирима мъже, които държаха ръцете и краката й. Разкъсаният болничен халат лежеше до главата й. До всеки мъж на пода имаше касапски нож с дълго острие. Пао се наведе и взе един нож. Разбира се, че той щеше да направи първия разрез.

За няколко секунди вниманието му бе привлечено от дъжда, барабанящ по кепенците. Странно. В прогнозата за времето не споменаха за дъжд. Той даже каза за това на Нелсън Бърлин, който се страхуваше да лети в лошо време. Пао му обеща отлично време.

Сега погледна към Жан, чиято смърт бе обещал на кръщелника си.

Изведнъж жената на пода изпищя, после повика боговете на помощ. Виковете и отчаяните й молитви накараха всички в мазето, включително и Пао, да погледнат нагоре. Отвън няколко мъже изтичаха покрай прозореца на мазето с отчаяние, което можеше да се сравни с отчаянието вътре. Някой стреля. Бързо последва и още един изстрел. Кучетата не спираха да лаят. Един мъж изкрещя, че умира.

Пао стисна ножа, втурна се към прозореца и отвори кепенците.

Тигрите бяха свободни.

 

 

В големия двор Ди Палма, Тод и тримата членове на „Нефритовите орли“ стояха под проливния дъжд. Никой от петимата не помръдваше. Бяха като живи статуи, замръзнали на поста си. Трябваше да останат неподвижни, за да запазят живота си.

Франк усети как сърцето бие в гърлото му. Никога не беше виждал подобно нещо. И се надяваше никога да не го види отново. Наблюдаваше най-ужасяващата сцена в живота си.

Тигрите минаха на сантиметри от него и момчетата. Козината им беше потъмняла от дъжда. Извитите им нокти драскаха по паветата. Животните се движеха безшумно и грациозно, а неспокойните им зелени очи се стрелкаха наляво и надясно. Ди Палма и момчетата се втурнаха в двора и попаднаха точно сред тях. „Мъртъв съм“ — помисли си Ди Палма.

Тод им заповяда да останат неподвижни. Да не мърдат. И да не стрелят.

Край миниатюрното дървено мостче двама телохранители се паникьосаха и стреляха по животните. Но веднага изчезнаха под няколко ревнали тигри, които ги разкъсаха на парчета. После, също толкова тайнствено, окървавените зверове се присъединиха към другите животни в похода им към главния павилион.

Край сградата някои се плъзнаха по верандата и застанаха на пост. „Но това е невероятно!“ — помисли си Ди Палма. Другите тигри изчезнаха в къщата. Кой ги беше пуснал от клетките им? И защо отидоха в главния павилион, посоката на Ди Палма? Шибан късмет.

Уплашеният и разярен мъж вдигна лице към дъжда.

— Обичам те, Жан — извика. — Обичам те.

Чу клаксоните зад себе си. Полицията.

Тод вървеше към главния павилион. Към него.

„Нефритовите орли“ се поколебаха.

Бенджи тръгна пръв. Другите последваха водача си, най-напред по-бавно, после по-бързо. Ди Палма стисна здраво бастуна и пистолета си и закуцука след тях.

Тод бавно се качи на верандата на павилиона, спря и погледна тигрите. Индийският албинос, седнал край бамбуковото канапе, изрева дълбоко, но не се помръдна. Момчето влезе в къщата.

Ди Палма се движеше внимателно.

В павилиона изтичаха по тесен коридор, украсен с китайска калиграфия. Секунди по-късно влязоха в голяма стая, пълна с образци на азиатското изкуство. Франк замръзна. Отляво до него седеше дребен, тъмен тигър бали. Седеше под бирмански Буда от лакирано дърво. Тигърът погледна към него и оголи зъби. Мъжът отстъпи назад и стисна пистолета си.

Изведнъж трима въоръжени пазачи влязоха в стаята и откриха огън по „Нефритовите орли“. Две момчета паднаха. Ди Палма измъкна своя пистолет и стреля три пъти. С два изстрела улучи единия пазач в главата. Бенджи стреля с узито и уби другите двама.

Тигрите побесняха. Някои нападнаха легналите пазачи, другите злобно се насочиха към Ди Палма и момчето.

— Хвърлете си оръжията! — изкрещя Тод. — Веднага.

Баща му се подчини неохотно. Същото направи и Бенджи. Тигрите продължиха да ръмжат, но се отдръпнаха назад. Някои обаче продължиха да разкъсват убитите пазачи.

Ди Палма чу стъпки от голямата стая вдясно. Двамата с Бенджи стояха на открито. Нямаха оръжие. Франк все още държеше бастуна си, но той нямаше да му свърши работа срещу автоматична пушка.

Обезумял от страх, гледаше как Тод отстъпва и се залепва за стената. Не можеха да го видят от коридора. Държеше меча си ниско вдясно. Секунди по-късно един мъж с тениска и сандали се появи от коридора и влезе в стаята. Момчето остана зад него.

Човекът, който носеше „Валтер РРК“, изведнъж спря. Толкова се ядоса като видя Ди Палма и Бенджи, че забрави за тигрите. И за Тод. Насочи оръжието си към репортера, който се напрегна, за да посрещне куршума.

Тод се отдели от стената и отсече китката на стрелеца. Той изкрещя, а момчето го простря на пода. Тод обърна гръб на поваления пазач и влезе в коридора. Бенджи мина внимателно покрай тигрите. Едва когато стигна до коридора, той ускори ход.

Изнервеният Ди Палма погледна през рамо към тигрите и настигна момчетата пред малка червена врата.

Тод натисна бравата, отвори вратата и погледна надолу по тясната стълба. Незабавно хукна надолу. Бенджи го последва, а Ди Палма остана най-отзад.

В подножието на стълбата тримата се озоваха в мрачно каменно мазе с нисък таван. Вътре имаше дългообхватно радиооборудване. Имаше и бойлер, пещ и няколко наръча дърва. Четирима мъже бяха приковали Жан върху каменния под.

Лин Пао извади берета от джоба на халата си и я насочи към Тод. Ди Палма и Бенджи не помръднаха. Няколко секунди китаецът се мръщи замислено, после изрече:

— Айвън Хо каза, че си наричал себе си Бенкай.

Тод държеше ниско окървавения си меч.

— Хай. — „Хай“ означаваше „да“ на японски.

— Познаваме ли се? — попита Пао.

— Да. От друго време.

— А моите тигри? Ти ли ги освободи?

— Твоята карма ги освободи. Те вече не ти служат. Нищо, което си имал, вече не ти принадлежи.

Пао погледна към разбития прозорец.

— Изглежда, че тигрите ми са изменили на нрава си. Ти мина покрай тях сякаш бяха опитомени домашни котки. Разбира се, ти си специално момче. Айвън Хо каза, че си ме нарекъл Киичи. Какво е това? Аз никога не съм чувал това име. После научих, че Киичи и Бенкай са японски имена. Един японски учен, мой познат, ми разказа, че едно време е живял самурай на име Бенкай. Душата му в теб ли живее?

— Заради това дойдох да те убия.

— Не можеш да убиеш Черния генерал.

Пао протегна ръка и Бенджи скочи пред Тод. Пао стреля три пъти и улучи Бенджи в гърдите. Смъртно раненото момче залитна към наркобарона, който отстъпи настрани и изпразни пистолета си в него. Бенджи се свлече в краката му.

— Убийте жената! — изкрещя Пао.

Мъжете, наведени над Жан, грабнаха ножовете си от пода. Ди Палма се втурна и удари един с бастуна си по лицето. Той падна и събори другаря си. Франк го удари по коляното и го запрати върху струпаните дърва.

Ди Палма отстъпи надясно, стисна бастуна си близо до сребърната дръжка и го заби в слепоочието на третия. Когато четвъртият се приготви да го нападне отзад, Тод бързо го удари с меча по гърба. Нападателят изкрещя и се строполи върху каменния под.

Ди Палма се обърна и видя сина си да вдига кървавия меч и да напада ужасения Лин Пао. Бойният вик на момчето огласи мазето. То завъртя четиристотингодишния меч в страхотна дъга и отдели бръснатата глава на Пао от тялото му.

 

 

Докато хладният дъжд ромолеше в двора, Жан, облечена с болничния си халат и със сакото на Ди Палма, се притискаше до него. Двамата стояха изправени срещу Нелсън Бърлин, Дейв Стам и няколко въоръжени тайвански полицаи. Един полицай държеше меча и бастуна на Франк.

Тод стоеше на верандата зад баща си и гледаше трупа на Бенджи, положен върху бамбуковото канапе. Около него лежаха три мъртви тигри, убити от полицаите. Ревовете на останалите тигри се чуваха в главния павилион, те неспокойно бродеха напред-назад, събаряйки антични предмети на изкуството и мебели. В момента полицаите като че ли смятаха да ги пуснат от къщата.

Усмихнатият Нелсън Бърлин опипа червеникавобелия кичур коса над едното си ухо, после посочи към трупа на третия и последен „Нефритов орел“.

— Срамота. Опита се да избяга, също като вас тримата, и не успя. Така поне ще пише в официалния доклад. Гейм, сет и мач, господин Ди Палма. Предполагам, че сте очистили Лин Пао.

Ди Палма прегърна Жан.

— Той е мъртъв.

— Добре, тук няма да си спечелите приятели, това поне е сигурно. Аз ви предупредих. Казах ви, че е лесно да влезете, но ще ви е много трудно да излезете.

— Ти ли заповяда на полицаите да убият това момче? — Засраменият Дейв Стам дръпна шапката ниско над очите си.

Бърлин погледна към мъртвия „Нефритов орел“, после пак към Ди Палма.

— Да кажем просто, че обичам да си върша работата докрай. Онези тримата, които оставихте на самолета, също са мъртви. Някой бе нарекъл тайните „мръсни неща“ и аз съм съгласен с това. Струва ми се, че са нещо лично. Онова, което ти и приятелите ти знаете за мен, ще си остане тук.

— Искаш да кажеш, че ще ни убиеш? — попита Франк.

— Сбогом, господин Ди Палма, госпожо Ди Палма. — Бърлин погледна към Тод. — И на теб, млади господине. Ти си доста буйно момче. Вярвам, че светът ще е по-добре без теб.

Дейв Стам пристъпи напред и хвана лакътя на Бърлин.

— Мисля, че правиш грешка. Ди Палма не е някой глупак, когото ще забравят две секунди след смъртта му. Мисля, че трябва да поговорим за това, да постигнем споразумение с него.

Бърлин не погледна към шефа на охраната си.

— Стам, ти си безгръбначен като спагети. От сега нататък вече не работиш за мен. Не ми харесва това, че защитаваш Ди Палма.

— С него сме професионалисти. Знаем правилата на играта. Когато се сблъскаш с неразрешима ситуация, пускаш в действие юмруците. Решението на един проблем невинаги включва изчезването на човека.

— Сбогом, Стам. Приятно пътуване до Ню Йорк.

Той погледна към Ди Палма.

— Опитах, Франк. Нищо повече не мога да направя.

— Разбирам — отвърна той. После се обърна към Бърлин: — Преди ти и твоят взвод убийци да ни застреляте, имам нещо, което ще трябва да погледнеш.

— Нямаш нищо, което трябва да гледам, господин Ди Палма. Предлагам ви да се сбогувате.

— Всичко свърши — каза Франк. — Всичко, което се опитваше да скриеш, ще излезе на бял свят. Всичко. Затънал си в мръсотия чак до веждите и не забелязваш.

— Глупости, господин Ди Палма. Не ми харесва блъфирането ти за моите лични дела.

— Не блъфирам, Бърлин. Попитай Стам.

Дейв пристъпи напред и погледна Ди Палма.

— Франк е кораво момче. Не се харесва на всички, но едно е сигурно. Каже ли ти нещо, можеш да разчиташ на него. Ако ти каже, че си затънал дълбоко, по-добре си потърси голяма лопата.

Бърлин изпръхтя:

— Вир-вода съм от този дъжд. Мисля да вляза в колата и да изчакам полицаите да се оправят.

Стам му препречи пътя.

— Като нищо ще го направиш. Ти ми плащаш за съветите и ги получаваш, независимо дали ти харесват или не. Само че този път аз защитавам самия себе си. Искам да знам какво крие Франк, защото ако ти, господинчо, изгориш, и на мен ще ми затрепери под краката. А това не ми харесва, господин Бърлин. Изобщо не ми харесва.

Бърлин го изгледа продължително.

— Много добре. Още една минута няма да промени нещата. Господин Ди Палма, имате шестдесет секунди, за да направите чудо. Мисля, че последния път, когато това се е случило, в него са участвали трима източни мъдреци и една девица. Като говорим за това, вашата съпруга не може да се окачестви като чиста и неопетнена.

— Ако се бях чукала с брат си — обади се Жан, — може би щях да дорасна до твоето ниво.

По слепоочията на Бърлин се появиха червени петна. Насили се да говори спокойно:

— Останаха ви петдесет секунди, господин Ди Палма.

— Дейв, бръкни във вътрешния джоб на сакото ми — каза Франк. — Извади каквото намериш вътре. Не искам да ме застрелят при опит за бягство, преди да са изтекли петдесетте ми секунди.

Стам отиде до Жан, която още бе наметната със сакото на Ди Палма, и извади портфейла от вътрешния джоб.

— Има и лична карта — уточни репортерът.

Стам бръкна и извади картата.

— Какво е това?

Той посочи към Бърлин.

— Покажи му я.

Дейв се върна при господаря си. След като огледа портфейла и картата, Бърлин каза на Ди Палма:

— Е, притежаваш портфейла и картата на човек от тайванското разузнаване. Да не искаш да ми кажеш, че си увеличаваш доходите с джебчийство?

— Този портфейл и картата показват, че тайванското разузнаване е провело тайна операция в Америка и аз не мисля, че нашето правителство ще хареса това. Всъщност сигурен съм, че не им харесва. Което означава, господин Бърлин, че всичко това много ще се размирише, когато нашето правителство разбере.

— А, но нали сте наясно, господин Ди Палма, че те никога няма да разберат. Не и ако гласът ви не се чуе от гроба.

— Вече им казах. И не им хареса.

Бърлин сърдито разтърси глава.

— За мен това не означава нищо. Съвсем нищо.

— Да-а, е, може би ще видите нещата в малко по-различна светлина, когато от ФБР ви удостоят с едно кратко посещение.

— Предполагам, че следващият ти ход ще е да кажеш, че ако не се върнеш в Америка в определено време, твоят адвокат ще разкрие някакво писмо и така нататък, и така нататък. Добре замислено, но аз няма да го приема. Ти блъфираш.

— Ти не слушаш. Не блъфирам. В тази работа бяха замесени трима тайвански агенти. Те извършиха поредица отвратителни убийства. Портфейлите и картите на другите двама вече са у сенатор Куарекио. Във всеки момент ще ти се обадят от тайванското правителство.

— Очакваш да ти повярвам…

Радиостанцията в една от полицейските коли изпращя. Полицаят в колата вдигна микрофона, послуша и извика началника си. Офицерът изтича до двора. Всички се умълчаха, когато той влезе в колата и вдигна микрофона. Стомахът на Ди Палма гореше. Жан стисна ръката му.

Три минути по-късно офицерът се върна и застана пред Бърлин.

— Е? — попита той.

— Моите началници искат да разговарят с вас — каза офицерът. — Трябва да дойдете с мен. Другите трябва да бъдат освободени и незабавно върнати в Америка. — Заповяда да върнат меча и бастуна на Ди Палма.

Франк въздъхна и отпусна глава върху гърдите си. Жан се хвърли към ръката му. Тялото й се тресеше и тя тихо плачеше от облекчение.

— Трябва да има някаква грешка — учуди се Бърлин. — Не знаеш ли кой съм аз? — Двамата полицаи застанаха до него.

Ди Палма прегърна Жан. После се усмихна на Бърлин. Усмивката му изобщо не беше сърдечна.

— Това се нарича политика — обясни му. — Най-голямата от всички игри и ти току-що загуби. Мина много време, господин Бърлин, но ти току-що загуби.