Марк Олдън
Силата ТЕ (8)

7.

Ди Палма отиде в Китайския квартал, за да си върне един дълг.

В ресторант на Мот стрийт вечеряше с Мартин Маки от хонконгската полиция — единственият друг бял в късната неделна тълпа. Маки бе избрал мястото. Колкото повече китайци има в ресторанта, обясни той на Ди Палма, толкова по-добра е храната.

По тротоара не се тълпяха хора в очакване да влязат вътре. По витрините нямаше макети на храната, която се сервира. Добри знаци, каза Маки, който пристигна в ресторанта направо от летище „Кенеди“. На чист кантонски помоли управителя за маса до прозореца и за обслужване от най-добрия сервитьор на смяна. След кратко обсъждане на менюто поръча телешко с аспержи в кафяв бобен сос за себе си и фиде в телешки бульон за Ди Палма. Поръча и на двамата по чаша зелен чай. Маки рядко даваше възможност на някого да му откаже.

Като всички ресторанти в Китайския квартал, които Ди Палма познаваше, и този не беше много изискан. Беше малък и мрачен, с черни пластмасови маси, вентилатори на тавана и под, покрит със стърготини. Собственици на такива ресторанти можеха да бъдат от престарели китайски бабички с дълги копринени ризи до младежи в сини джинси, модни прически и татуирани рамене. „Същата пасмина ще видиш и по моя край — каза Маки. — Всички говорят и ругаят на кантонски, шанхайски, мандарински и тай, а бабичките имат най-мръсния език.“

Мартин Маки наближаваше седемдесетте, слаб, дълголик англичанин, чиито четинести руси мустачки скриваха белега на устата, получен при битка с пистолети в Колуун. В Хонконг работеше към НКСК — Независимата комисия срещу корупцията, която разследваше органите на полицията. Беше интелигентен, упорит и тъй като мразеше незавършените работи, изцяло се посвещаваше на мисията си и не отстъпваше, докато не постигнеше целта си.

С времето започна да смята, че от работата в полицията човек става суров и тесногръд, ако предварително вече не е бил такъв. „Какъв кисел и придирчив господинчо се оказах — каза той веднъж на Ди Палма. — Никога не успях да се издигна над жестоката си убеденост, че винаги съм прав.“

Франк се запозна с него преди тринадесет години в Хонконг, докато се възстановяваше от раните, получени в престрелката с Ники Манг. Както често става с ченгетата, общата професия бързо ги направи близки приятели. И когато стана ясно, че приятелите на Ники Манг се готвят да направят втори опит за покушение срещу него, Мартин Маки отиде да се види с хората на Манг и да ги предупреди недвусмислено да се откажат от тази работа.

Говореше се, че самият Маки е можел да бъде убит, защото е посмял да заплаши Триадата заради някакъв чужденец, макар и колега полицай. В крайна сметка шефът на Триадата не предприе нищо, тоест реши да не се занимава с чужденеца, който бе убил няколко от хората му. По-късно един приятел на Ди Палма от хонконгския Отдел за борба с наркотиците му каза за компромиса, който му е спасил живота.

Компромисът. Ди Палма бе оставен жив. Но цената на живота му била малка услуга, която Мартин Маки в бъдеще щял да направи на шефа на Триадата. Макар да беше любопитен каква е била цената за живота му, той никога не попита приятеля си за нея. Пък и самият англичанин не му каза нищо.

Ди Палма реши, че така е по-добре. Хонконгската полиция бе разяждана от систематична и организирана корупция, която позволяваше на Триадите да разцъфтяват в продължение на години. Реши, че е по-добре да не знае някои неща за англичанина. Ето защо не си даде труд да разпитва Маки след тринадесет години, когато той му се обади, за да му каже, че пристига в Ню Йорк, защото се нуждае от помощта му.

Франк започна разговора в ресторанта на Мот стрийт.

— Каза, че било въпрос на живот и смърт.

— За нещастие се отнася за мен. Бях предупреден да спра разследването на пожара в една манилска фабрика или да се подготвя да напусна този свят. Преди около две седмици пожарът унищожи завода на „Таалтекс Електроникс“. Изгоряха четиридесет и пет жени. Една от тях бе кръщелницата ми Анджела Рамос.

— Разбрах за пожара. Но не знаех, че Анджела Рамос ти е кръщелница.

— Явно си чувал за нея.

— Жена ми Жан се възхищаваше от нея. Мислеше, че тя е невероятна жена, щом е подела борба с шефовете на фабриката. Медиите тук започнаха да се интересуват от нея точно преди смъртта й. Казваш, че пожарът не е бил случаен?

— Било е подпалване, което е трябвало да отвлече вниманието. Четиридесет и три млади жени са били изгорени живи, за да се прикрие убийството на Анджела Рамос и на компютърната операторка Елизабет Куан.

— Кой е заповядал убийството на Анджела?

— Лин Пао, име, познато на всички нас. Елизабет Куан щеше да даде на Анджела Рамос дискета с подробности за това как той е перял парите си чрез „Таалтекс Електроникс“, американска многонационална компания.

Ди Палма почука с палец по сребърната топка на бастуна си и каза:

— Колко малък е светът. — После спомена за скорошната си среща с Грегъри ван Руутън. — Ван Руутън намекна, че баща му Нелсън Бърлин въртял някакви мръсни номера в Манила. Същият Нелсън Бърлин, който притежава „Таалтекс Електроникс“. — Погледна през прозореца. От другата страна на Мот стрийт видя шумна галерия с видеоигри. После изрече замислено: — Нелсън Бърлин и Черният генерал.

Маки кимна.

— Доста слухове се носят по тази тема в Далечния изток. Американският индустриален капитан и водачът на Триадата. Между двамата няма официална връзка, което не означава, че не са дупе и гащи.

— Лин Пао те е заплашил, че ще те очисти?

— Да. Напоследък копелето е станало доста злобно. Всичко му е тръгнало наопаки. Лош джос, така му викаме ние. Загуби пратки с наркотици и оръжие. Загуби някои от хората си в битки със съперниците си. Подпалиха един от игралните му домове в Сидни и това му струваше доста пари. Разбрах, че за малко не е бил убит от снежния леопард, който държеше в частната си зоологическа градина. Като че котка му е минала път. Психически никога не е бил твърде уравновесен. Смята, че не трябва да се ровя в тази работа с пожара и Анджела. Но това е нещо, което не мога и няма да направя. — Мартин Маки посегна към чашата чай. — Както и да е, дошъл съм, за да потърся подкрепата ти. Смятам, че ако ми помогнеш да разнищим този пожар, ще мога да поживея още малко.

— Искаш да кажеш, че Лин Пао няма да посмее да убие журналист.

— Така ми се струва, макар че никога не можеш да предположиш накъде ще избие лукавството му.

— Като говорим за лукавство, не е трябвало да прелетиш такова огромно разстояние, за да ме помолиш за помощ.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да чуя останалата част от историята.

Маки въздъхна, бръкна във вътрешния си джоб и извади бял плик. Подаде му го. Той погледна плика, но не го отвори.

— Това е часовник „Патек Филип“ — каза Маки. — Беше намерен на мястото на пожара, в бараката, където загинаха Анджела и другите. Още работи. Казаха ми, че една кутия с инструменти го е запазила от пламъците. Успях да го купя от полицията в Манила.

— Не ми спомена, че си ходил в Манила.

— Пропуснал съм, уверявам те, че не е нарочно. Да, бях там. Отбих се на път за насам. Огледах, зададох няколко въпроса и се правих на глупак, докато не ме помолиха да си тръгна. Всичко беше прикрито. Палежът, убийството на Анджела, връзката между Триадата и Нелсън Бърлин. Филипините са точно толкова корумпирани колкото по времето на Маркос. Прави се всичко, за да се защитят многонационалните компании, защото те носят твърдата валута, нали разбираш? Слава богу, че съм отделил малко пари настрани.

Ди Палма се замисли какво ли има предвид Маки под „малко“. Беше чувал за един китайски сержант от полицията, който напуснал Хонконг и се оттеглил в Канада с шестстотин милиона американски долара. Всяко хонконгско ченге, което не се пенсионираше червиво от пари, просто не беше се опитало да ги натрупа.

Той опипа втория предмет от плика — половинка от хилядадоларова банкнота. Можеше да предвиди следващата реплика на Маки.

Англичанинът каза:

— Човекът, който притежава втората половина от банкнотата, иска да предаде дискетата с детайлите за прането на пари, за сделката между Лин Пао и Нелсън Бърлин.

— Ти си се свързал с този тип. Защо тогава сам не изнесе дискетата?

— Защото, както казах, сега богатите притежават Филипините точно както по времето на Маркос. Защото те искат този проблем да се потули, за да не подплашат чуждите компании. Защото ме претърсиха много внимателно, преди да ми позволят да напусна страната. Тъй като подозирах, че ще стане точно така, реших, че е по-умно да оставя дискетата на онзи човек. Той ще я предаде в подходящото време.

— И кой е човекът с дискетата?

— Раул Гутанг. Работи в компютърния отдел на „Таалтекс“. Той ме намери. Твърди, че е много разстроен от онова, което се случи с Анджела и с момичетата.

— И колко му плащаш за дискетата?

След дълго мълчание Маки каза:

— Ти така или иначе ще разбереш, дори и да не ти кажа. Сто хиляди долара.

„Ето това наистина е дребна сума“ — помисли си Ди Палма.

— Ами как изнесе часовника?

Маки се усмихна:

— Едгар Алън По. Нали знаеш, скрий го така, че всички да го виждат. Просто го сложих на ръката си и го изнесох от страната. Никой не обърна внимание.

Часовникът, обясни той, бил намерен в бараката и очевидно не е принадлежал на някоя от жените, които печелят по един долар на ден, нито пък на някой от пазачите, които печелят малко повече. Едно ченге от Манила се сетило за някакво оплакване за грабеж. Било подадено от Джордж Мей, хонконгски бизнесмен, който твърдял, че една проститутка му откраднала подобен часовник. Проститутка джудже.

Ди Палма се опита да не се разсмее.

— Проститутка джудже?

— Казва се Хузиана де Вега. Живее в манилския Китайски квартал с един пазач от „Таалтекс“ на име Леон Баколод. Тя е отрекла всякаква връзка с господин Мей. Нейната дума срещу неговата, така че нищо не може да се докаже за часовника.

— Мислиш, че Баколод е оставил часовника в бараката? — попита колегата му.

— Като пазач той може да влезе и да излезе когато си поиска. Няма досие за палежи, но това нищо не означава.

— Означава, че ако е факла, трябва да е дяволски добър.

Когато Маки отишъл в Манила, Баколод и джуджето били на почивка, така че той не успял да ги разпита. Колкото до дискетата, Раул Гутанг още не бил получил парите. Притежавал само половината от номера на банковата сметка в Цюрих, съдържаща стоте хиляди. Втората половина от номера била върху банкнотата, която сега държал Ди Палма. Едната половина не вършела работа без другата.

— Значи искаш от мен да отида до Манила, да поразпитам за пожара и да взема дискетата.

Маки кимна и продължи:

— Между другото, как стана така, че се срещнахте с Ван Руутън? Имах впечатлението, че не се обичате много.

— Това е лично — отвърна Франк, а той кимна и приглади мустаците си.

Ди Палма си помисли за Жан, жената смесица от мрак и светлина. Беше енергична, егоцентрична, изключително амбициозна. Но беше и мила, вярна, уязвима. Тя му помогна да преодолее трудностите, когато започна работа в телевизията. Ако дължеше на някого успеха си като журналист, то това беше единствено на нея.

Но той трябваше да живее и с тъмната й страна, с нейната сексуалност, нещо, което в миналото я бе въвлякло в опасни връзки с опасни мъже. Тя знаеше, че тези чувства могат да бъдат разрушителни, и след брака им се бореше с тях. И двамата се надяваха, че тази част от живота й е вече минало, че тя най-накрая е потиснала тъмната си страна.

Но после тя се свърза с един мъж, който още веднъж извади наяве тъмната й страна, мъж, който можеше да я завлече единствено на дъното. И то не просто някой мъж, а Грегъри ван Руутън. Ди Палма се чудеше дали Жан някога е била негова, за да може да я загуби.

Предишния ден разговаря с Бъди Боско, електротехник в телефонната компания, който вършеше и други услуги на някои свои клиенти. Бъди не беше евтин, но си държеше езика зад зъбите. Ди Палма се изръси доста, за да научи, че апартаментът на Жан в хотел „Периджи“ на Западна петдесет и шеста улица в Манхатън се подслушва. Болнавият, упорит електротехник, който не вярваше на телефоните и предпочиташе да доставя докладите си лично, каза, че е намерил ултраминиатюрни микрофончета в слушалките, в спалнята и във възглавничките в дневната. Оставил ги на мястото им.

Желаел ли Ди Палма да разбере кой ги е поставил там? Той му отговори, че не желае. Бъди Боско сви рамене и си излезе с един плик стотачки. Предпочиташе пари в брой. Междувременно едно на нула за Ван Руутън. Нелсън Бърлин наблюдаваше Жан. Може би по заповед на Черния генерал.

В ресторанта Маки каза на Франк:

— Готов съм да си стегна багажа, да се пенсионирам във Флорида. Имам един имот на брега в Кей Бискейн. Притежавам ресторант за морски храни, инвестирал съм и в една риболовна флотилия. Време е да започна да се наслаждавам на златните си години.

В гласа му се появи напрежение. Ди Палма го погледна внимателно. Маки, съсредоточен върху храната си, държеше умело клечките и си вземаше ориз от малка купичка.

— Шибаните Триади. Те практически притежават Хонконг. Писна ми да се боря с тях. Адски ми писна.

Остави ориза и клечките и каза, че в момента се провеждала чистка на хомосексуалистите в полицията. Чистката в Хонконг беше нещо сериозно, тъй като законите против хомосексуализма бяха меко казано варварски. Содомията се наказваше с доживотен затвор.

И както можеше да се очаква, полицейската чистка се провеждаше с типичното британско високомерие и нетърпимост.

— Лин Пао стои зад всичко това, разбира се — каза англичанинът. — Използва влиянието си в полицията, което е значително, за да започне лов на вещици срещу гейовете. Иска да ми върже ръцете, да престана да се ровя в смъртта на Анджела.

Мартин Маки беше хомосексуалист. Фактът, че освен това беше и забележителен полицай, нямаше да го спаси от затвора, ако ловците на педерасти бяха решили да го спипат.

— Попитаха ме за имената на колеги офицери или служители от колонията, които са гейове, но аз отказах да сътруднича. И двамата с теб знаем, че полицията в Хонконг е доста корумпирана, а аз вече съм направил достатъчно компромиси. Но не съм информатор. Няма да предам гейовете, с които съм служил, нито пък ще натопя някои от членовете на управляващата класа. Останала ми е малко чест и искам да я запазя, ако мога.

Каза му, че ако разбере подробности за пожара в Манила и публикува откритията си, той може да даде на Анджела справедливостта, която тя заслужава. Комунистите, които се готвеха да завземат Хонконг, нямаше да харесат никакви критични публикации. Особено такива, които щяха да попречат на американските бизнес технологии и пари, от които те толкова много се нуждаеха. Само намесата на Ди Палма можеше да сложи край на преследването на хомосексуалистите.

Мартин Маки изчака да види реакцията му; гледаше го, без да мигне. Франк най-накрая пъхна белия плик в джоба на сакото си, а англичанинът се отпусна на стола си и погледна навън към Мот стрийт.

— Знаеш ли, че Лин Пао е собственик на този ресторант? — попита. — Така е. Той притежава целия този блок. Всяка брава, стъкло и парченце килим.

— Разбрах, че Пао притежава и най-голямото казино в Лас Вегас — отвърна Ди Палма.

Маки кимна и продължи:

— Така е. Собствеността е скрита зад цял лабиринт от компании, но истината е точно такава. Парите на Пао са инвестирани в американски филми, вериги за бързи закуски, продажба на автомобили, компании за безалкохолни напитки. Черният генерал е душата на бизнеса.

— Съществува и другият Лин Пао — продължи Маки, — онзи, който унищожава всеки, изпречил се на пътя му. Лин Пао, който иска да се разбере, че Ван Руутън няма да живее дълго. Като говорим за жестоки хора, в този ресторант забелязвам поне половин дузина от главорезите на Пао. Виждал съм грозните им мутри в Хонконг. Бих казал, че те познават. През носа ще ми излезе това, че съм разговарял с представител на американската преса.

— Чувал ли си нещо за голяма среща на водачите на Триадите в Хонконг? — попита Ди Палма.

— Това от Ван Руутън ли го разбра?

Той кимна.

— Да, чухме слухове за тъй наречената супер среща. Нищо друго, само слухове. Все още се опитваме да разберем нещо. Изглежда, че Лин Пао е организаторът. Очевидно разбира, че е по-добре нещата да се уредят на масата за преговорите, а не на бойното поле. Теоретично има право, тъй като комунистите скоро ще завладеят Хонконг и Триадите трябва да си търсят по-зелени пасбища. Престъпниците могат да забогатеят тук, в Америка, стига да не привличат вниманието на полицията. От години се говори за компромис между Триадите, но досега не е постигнат.

— Ван Руутън казва, че нещата са на път. Твърди, че това ще стане.

— Ще трябва да разберем. Смятам, че ако Лин Пао иска да се представи пред своите другарчета като страхотен шибан държавник, най-напред ще трябва да убие Ван Руутън. Трябва да покаже поне, че командва собствената си къща. Да си чул нещо друго от господин Ван Руутън?

— Спомена нещо за Нелсън Бърлин, за сестрата на Бърлин и за Китай. Каза, че Бърлин го е направил. Какво, по дяволите, е имал предвид?

— Сигурно е искал да каже, че Нелсън Бърлин е убил сестра си в Китай по време на Втората световна война. Проблемът е, че новината е стара и че това са само слухове. Няма никакви доказателства. Във всеки случай тогава екзекутираха друг човек.

— Беше ли виновен онзи другият?

— Китайците очевидно мислеха, че е виновен. Екзекутираха го. Между другото, той беше американец. Забравен от бога мисионер. Бих искал да попитам твоя господин Ван Руутън какво знае за ролята на шибания си баща в убийството на Анджела.

Ди Палма си взе от фидето.

— Да се чудиш как Нелсън Бърлин се е хванал да върти бизнес с такъв мръсник като Лин Пао.

— Китай. Войната. Никакви правила. Всичко става. Войната е най-вълнуващото време.

Маки се облегна на стола, притвори очи и започна да си спомня:

— Запознах се с бащата на Анджела, Мануел, във Филипините веднага след войната. Отидох там през 1947 с един британски екип да присъстваме на процесите срещу японските военнопрестъпници. Назначиха ми Мануел Рамос за шофьор и личен адютант. После станахме приятели. Дълго поддържахме връзки. Почувствах се много поласкан, когато ме покани да стана кръстник на първото му дете. А, онези дни след войната. Това наистина бяха най-хубавите и най-лошите времена. Един ден чуваме показания как японците се хранели с плътта на пленниците, а на другия ден се напиваме като прасета с евтин ром и отиваме по хълмовете да изровим съкровището, което уж японците скрили там. Всичко, което знам за Азия, започва от онези две доста трескави години с Мануел. Чудесни времена. Мамка му, чудесни времена бяха! — Мартин Маки се наведе към прозореца. — А, ей там. Прилича на Бенджи. Мили боже, точно той е! Бенджи Лок Найн.

Ди Палма погледна към групата китайски младежи, струпали се пред видеоигрите. Маки му посочи Бенджи Найн. Шестнадесетгодишен, силен и красив, с черно кожено яке, джинси, маратонки. Водачът на „Нефритови орли“, най-жестоката китайска младежка банда.

— Малките тигри на Лин Пао — отбеляза той. — Пао показва, а те вършат черната работа. Бенджи си го бива. Роден водач, убиец, изнудвач. Майстор по бойни изкуства, да не споменаваме какъв женкар е. Роден е в Хонконг. Арестувал съм го няколко пъти. Не че няма чар, но е покварен до мозъка на костите. Преди две години го пъхнахме в обща килия с един възрастен. Само за една нощ, нали разбираш. Но възрастният сметнал, че такова хубаво младо момченце като Бенджи му е пратено направо от небето, и решил да го изнасили. Имай предвид, че той беше закоравял престъпник, едър закоравял престъпник и садист. Е, на другата сутрин пазачът поглежда в килията и този закоравял престъпник лежи на пода мъртъв със строшен врат. Бенджи междувременно си лежи на нара с ръце зад врата и спокойно си гледа в тавана. Питахме го какво се е случило. Той отговаря, че спял и нямал представа какво е станало. Разбира се, нищо не можахме да докажем. Истината е, че Бенджи е счупил врата на онзи тип.

— Изглежда, като че ли сбирката започва.

— „Нефритови орли“. Най-коравата група в Китайския квартал. Бенджи е най-големият злодей. Всички деца по улиците на Хонконг са чували за него. Мечтаят да дойдат в Америка и да тръгнат по пътя му. Е, какво имаме тук?

— Какво виждаш? — попита Ди Палма.

— Бих се заклел, че чакат да се появи точно това хлапе. Онова доста слабичко хлапе, което тъкмо се присъедини към групата. Онова със светлото кожено яке. Исусе, слушат всяка негова дума! Не съм си мислил, че ще доживея да видя как Бенджи се подчинява на някого. Дърпа си перчема и целува пръстена на това малко копеленце.

— Новото хлапе е по-дребно от всички тях, но като гледам как са го зяпнали, почвам да си мисля, че е въплъщение на Буда. Абе, той не е ли…

Ди Палма също го позна. Преди Маки да успее да завърши изречението си, скочи на крака и хукна към вратата. Момчето, което Бенджи и другите слушаха толкова внимателно, беше Тод.