Марго Грег
Мнимият съпруг (9)

9.

Настана абсолютна тишина. Всички служители във външния офис прекратиха работата си и се загледаха в зараждащата се драма. Точно този момент очакваше целият свят вече седмици наред. Кийли остана като закована на мястото си, докато мъжът, който твърдеше, че е съпругът й, измина разстоянието между тях с изключително икономични, но елегантни движения.

Този мъж бе съвършено различен от бледата развалина, която бе видяла преди месец в болничното легло в Мексико сити. Беше възстановил теглото си, мускулите му бяха силни и еластични, а тялото му вече вероятно изглеждаше така както и преди изпитанията му в джунглата. До този момент Кийли не бе осъзнала колко е висок — струваше й се по-висок от Брайън и макар че все още изглеждаше слаб в сравнение с него, ръстът му създаваше впечатление за по-голяма сила и мощ. Лекото сако и памучните панталони не можеха да прикрият огромната енергия, стаена в тялото му — едно тяло, възмъжало в джунглата, а не в някоя заседателна зала. Кийли се зачуди дали не бе използвал парите й, за да си купи дрехите, с които бе облечен.

Тя много добре знаеше какво го води тук. Сигурна бе, че това не бе светско посещение. Обхвана я силно напрежение. Нямаше да бъде честно от нейна страна, ако не си признаеше, че видът на този привлекателен и магнетичен мъж ускоряваше пулса й, така както би въздействал на всяка друга жена, която има очи, за да открива красотата. А и той даваше да се разбере, че това, което вижда пред себе си, много му харесва. Огледа я от горе, до долу, от върха на елегантно подстриганата й, лъскава черна коса до женствените й извивки над и под тънката й талия. На лицето му, възстановено след операциите, играеше лека усмивка и Кийли имаше усещането, че е подложена на дисекция, подобно на жаба в научна лаборатория.

Моментната й слабост отмина, тя бързо възвърна самообладанието си, лицето й помръкна, физиономията й изразяваше единствено ледено любопитство.

— Как попадна тук? — грубо попита тя. — Махай се оттук, преди да съм те изхвърлила.

Едната му вежда лениво помръдна нагоре, сякаш за да подчертае веселието, което проблясваше в сините му очи.

— Необходима ли е цялата тази ненавист и злоба? Това е едно обикновено посещение на учтивост. Исках лично да ти благодаря за щедростта ти в Мексико сити.

Тя не бе съвсем сигурна дали долавя в гласа му закачливи нотки, но не желаеше да поема никакви рискове и продължи да бъде нащрек.

— Без съмнение се надяваш, че моята филантропия ще се разпростре и в Ню Йорк — язвително заяви тя. — Чудех се кога точно ще се появиш, за да ме притиснеш отново.

Той леко се засмя на думите й и погледът му бавно се плъзна по шията й.

— Ако това е покана, приемам. Всъщност, дойдох да ти върна парите, които ми зае. — Тя погледна с изненада, когато той извади един плик от вътрешния джоб на сакото си. — Собствените ми пари вече са прехвърлени от банката ми в Панама — обясни той. — Не съм съвсем бедняк.

— Не ги искам. — Кийли не можеше дори да докосне плика.

Той се поколеба за миг и го прибра.

— В такъв случай изглежда, че имаме проблем — какво да правим с тези пари? Не искаш ли да обсъдим в какво благотворително дело да ги вложим по време на обяда? — Гласът му, нисък и дрезгав, подсилваше впечатлението на интимната задушевност, създадена от непринуденото му държание и в този момент тя си спомни защо и колко много го мрази.

— Мога да ти предложа какво да сториш с парите, но съм дама — отвърна тя. — А и нямам какво да ти кажа, нито по време на обяд, нито след това. А сега си тръгвай, моля те.

Той я изгледа с възхищение.

— Толкова плам и жар! А навремето беше едно плахо, нерешително момиченце. Но може пък аз да съм се поуталожил и улегнал…

Тя яростно изсъска:

— И твоето нахалство си го бива! Имаш наглостта да се появиш тук, за да натрупаш още от евтината си популярност. Използваш общественото мнение, за да убедиш състрадателните хорица, че си някой, макар всъщност да знаеш, че не си. — Кийли се задъхваше от ярост. — Ти, негодник! Измамник…

Двама служители от охраната застанаха на вратата.

— Неприятности ли имате, госпожо Ийстън?

С невероятно усилие на волята, Кийли укроти гнева си.

— Да. Бихте ли изпратили този… човек? Искам да напусне сградата.

— Тъкмо си тръгвах — побърза да успокои пазачите неканеният гост. Двамата униформени мъже застанаха от двете му страни. Той вдигна двете си ръце с дланите напред. Разбрали предупреждението му, те не го докоснаха. И макар лицата им да останаха безизразни, не може да не са се питали какво ще стане с работата им, ако той все пак се окажеше Брайън Ийстън.

Кийли не издържа на изкушението да го клъвне още веднъж.

— Отсега нататък, ако имаш да ми казваш нещо, предлагам да се обръщаш към адвоката ми.

— Твоят адвокат, или твоя любовник? — С изкривено от отвращение лице той се завъртя на пета и бързо се отдалечи.

Когато пазачите понечиха да го пресрещнат, Кийли ги спря.

— Не. Оставете го да си върви.

Тя влезе в кабинета си, за да се обади на Върн, и с раздразнение установи, че ръцете й силно треперят. Той я изслуша, а когато заговори, гласът му беше напрегнат и сърдит.

— Значи, той най-сетне излезе от укритието си… Скъпа, нека да се срещнем в два часа в „При Зелда“ и по време на обяда ще набележим стратегията си. Аз може и да закъснея малко, но ти ме изчакай.

Кийли, обаче, кой знае защо, изобщо не почувства успокоение и увереност.

Ресторантът в източната част на града бе едно от онези шикозни сутеренни заведения, красиво обзаведени в стил Арт Деко^[1]. След като я настаниха в едно от сепаретата, Кийли понечи да си поръча кафе, но изведнъж промени решението си и поиска гарафа с вино — нещо, което рядко правеше на обяд. Едва тогава си даде сметка, че нервите й са опънати до скъсване. Беше толкова разсеяна, че не можа да се концентрира дори върху „Уолстрийт Джърнъл“, докато чакаше Върн. Ако беше пушачка, сега сигурно щеше да пали цигарите една от друга, мрачно си помисли тя.

Забеляза нечия сянка, която застана пред лампата, и вдигна глава, очаквайки да види Върн. Вместо него обаче видя одевешния си мъчител, който се плъзна на мястото срещу нея, а после се пресегна и пусна завесата на входа на сепарето.

— Как се осмеляваш да ме следиш? Махай се! — Замахна с ръка, за да измъкне завесата от него и събори чашата си.

Той се пресегна, изправи чашата и попи разлялото се вино.

— Успокой се. Това е обществено заведение и едва ли бих могъл точно тук да компрометирам добродетелността ти. Освен това, рано или късно, трябва да поговориш с мен.

— Няма за какво да говоря с теб. Още по-малко пък за добродетелността ми. Ако не си тръгнеш веднага, ще извикам управителя.

— Какво? Да рискуваш по този начин? Вестникарите, сбрани на бара, ще се избият, за да ни снимат. Представяш ли си какво ще кажат, ако ни видят заедно?

Беше хваната в капан и го знаеше. Тя не можеше дори да си позволи да накара управителя да го хване за ухото и да го изхвърли навън, защото се боеше, че сцената ще бъде отразена във всеки един вестник в страната. Той се облегна назад. Очевидно се забавляваше, докато я наблюдаваше да се бори с дилемата, пред която бе изправена. Кийли се опита да потуши завладелия я импулс да го плесне през лъжливото лице и да изтрие влудяващото я, самодоволно изражение.

— Върн ще дойде всеки момент — заплашително изсъска тя. — Ако въобще знаеш кое е най-доброто за теб, ще си тръгнеш веднага.

Той сви рамене и се усмихна иронично.

— Нямам нищо против Върн. Ще бъде като едно време. А докато го чакаме, защо да не пийнем малко и да поговорим като цивилизовани хора. Зная, че се чувстваш застрашена, Кийли, но аз не съм ти враг.

— Не си позволявай да се държиш снизходително с мен! — Гърдите й се повдигаха от безсилна ярост.

— Извинявай. Опитвам се да се съобразявам с чувствата ти, но ми е дяволски трудно, и то благодарение на теб.

— Ако това бе истина, щеше да се качиш обратно на самолета, за да не се върнеш тука никога повече.

— Разбирам, че ме смяташ за мошеник, който възнамерява да те обере до шушка, но съм любопитен… в малко по-личен план… Ако знаеше със сигурност, че аз съм Брайън, щеше ли да реагираш на завръщането ми по същия начин?

— Но ти не си, а аз нямам навика да размишлявам върху страховити истории.

— Е, разбирам, че тази тема няма да ни отведе доникъде. — Той взе чашата на Върн, наля си малко вино, каза „наздраве“ и отпи. — В такъв случай, нека да опитаме нещо по-неутрално. А кое може да е по-неутрално от Върн Престън^[2]. — Той се разсмя, оценил собствената си шега.

Тя се изчерви до корените на косата си.

— Не възнамерявам да обсъждам Върн с теб.

— Не мислиш ли, че един истински мъж щеше да се е оженил отдавна за теб? — Той я погледна напрегнато.

— Май забравяш, че са необходими цели седем години, за да може изчезналият съпруг да бъде обявен за загинал? — Погледна го право в очите, вбесена както от невъзмутимото му хладнокръвие, така и от подигравателния му тон.

— Хайде, стига, Кийли. Ти и твоят префърцунен адвокат можехте лесно да се отървете от мен. Признай, че един неразтрогнат брак укрепва връзките ти с мама и затвърждава претенциите ти към империята Ийстън след смъртта й. И точно с подобни обяснения залъгваш Престън, защото дълбоко в душата си ти не искаш да се омъжиш за него. А за да отблъснеш мен, използваш нелепото твърдение, че си сгодена за него.

Кийли се тресеше от гняв. Истинският шок, който изпита, когато проумя как тълкуват мотивите й я безпокоеше много повече, отколкото оскърбителните му думи.

— Имаш истински талант да изопачаваш истината.

— Докато не престанеш да използваш Престън като параван, докато не пожелаеш да ме видиш такъв, какъвто съм днес, а не какъвто бях преди седем години, ти ще продължиш да си бъдеш малката, несигурна мишчица, за която се ожених. А когато най-накрая решиш, че е безсмислено да се сърдиш за отминали неща, може би чак тогава ще си признаеш, че все още изпитваш някакви чувства към мен.

— О, да, изпитвам чувства. Омраза, отвращение, гняв…

— Но не и безразличие — тихо заяви той. — Ето защо съм сигурен, че все още те вълнувам. — Той се облегна небрежно на стола си и погледна напрегнатото й лице. Собственото му изражение бе непроницаемо и безизразно. — Но аз се отклоних. Говорихме за това как позволяваш на любовника си да се възползва от славата на името Ийстън. Не смяташ, че той щеше да стигне толкова далеч в предизборната борба без тази слава, нали?

Думите му я жегнаха силно.

— Това не е истина. Върн е преуспяващ адвокат и заслугата за успехите му е изцяло негова.

— Той е посредствен адвокат и ще се превърне в посредствен сенатор.

— Отказвам да обсъждам Върн с теб — разбесня се тя. — И веднага щом те разоблича като лъжец и негодник, ще се омъжа за него.

Къде се бави Върн, чудеше се тя и неспокойно поглеждаше часовника си.

— Е, щом си толкова докачлива заради Престън — той се усмихна присмехулно, — можеш да ми задаваш всякакви въпроси за личния ми живот.

— Личният ти живот изобщо не ме интересува.

Той сви рамене.

— А би трябвало. Лишаваш се от една възможност да ме изобличиш като негодника, за когото ме мислиш.

— Това би било напълно излишно — саркастично заяви тя. — Въпреки това, репортерът в мен би искал да узнае какво правеше в Никарагуа и заради кого?

Той присви очи и стисна устни, преди да отговори.

— Съжалявам, но няма да стане. Вече бях разпитан от ЦРУ, но мога да разговарям за операциите на САЩ в Никарагуа само с представители на американското правителство.

— Тъй като съвсем официално си в списъка на наемниците, предполагам, че са ти плащали, за да убиваш хора. Освен ако не си го правил за удоволствие. — Сарказмът й бе станал убийствено жесток.

Ниският му, изпълнен с нетърпение глас, заглуши нейния.

— Правех само онова, което бе необходимо, за да остана жив и в същото време да запазя самоуважението си.

— Сигурна съм, че действията ти са се ползвали с височайше одобрение, но това в никакъв случай не означава, че непременно си от добрите — изстреля тя в отговор.

За миг лицето му се разкриви от гняв, но когато заговори, гласът му прозвуча съвсем спокойно.

— Това дали си от добрите, или от терористите зависи само от гледната точка, нали? — Замълча за момент, а после продължи замислено. — Виж, сключих сделка със самия себе си. Зарекох се, че ако изляза жив от оня затвор, няма до края на живота си да се самобичувам заради стореното. А и какво значение имат моралните угризения, когато някой гори с цигара върховете на пръстите ти…

— Това звучи твърде неискрено и фалшиво — пренебрежително изрече тя.

Той я погледна напрегнато.

— Не претендирам, че съм герой, но не съм и престъпник. Преживях предостатъчно приключения, ако могат да се нарекат така, но вместо да ме изкриви или деформира, преживяното ме накара да осъзная какво съм изоставил у дома. И проклет да съм, ако си позволя да изпусна този втори шанс. — Той отново се, облегна назад и се загледа в нея през полупритворените си клепачи. В гласа му се бяха появили нови, съвсем различни нотки.

Кийли потрепери. Мъжът срещу нея беше мъжествен, загадъчен, опасен дори. Тя май трябваше да отиде да се прегледа. Защо въобще го допускаше толкова близо до себе си? Кийли сведе очи към масата, погледна ръцете му, които лежаха на покривката близо до нейните, но не я докосваха. Изключителни ръце. Силни и здрави. С дълги пръсти, големи стави, едри кости и дебели китки, които говореха за стаена сила. Ръце, които са били безмилостно жестоки. Дали можеха да бъдат и нежни? Не можеше дори да си представи ръцете на Брайън…

И тогава си спомни.

Прозорецът на банята в първия апартамент, в който се нанесоха след сватбата им, беше закован и Брайън трябваше да използва тесла, за да извади пирона. Той отвори прозореца и една голяма, зелена богомолка, като предвестничка на пролетта, кацна на перваза.

 

— О, Брайън виж — извика Кийли, очарована от красотата й.

Без да се забави нито за миг, теслата се стовари върху перваза и размаза нещастното насекомо на безброй парченца, които полепнаха по блузата й.

Кийли с мъка прогони неприятния спомен.

Откъсна поглед от ръцете му, погледна го в лицето и върнала се в настоящето, отново видя срещу себе си един напълно непознат мъж.

— Извинявай, какво каза?

— Попитах те за майка ми. Как е тя?

Очите й отново се изпълниха с негодувание и яд, а инстинктът й да пази и закриля Хелън отново взе връх.

— Хелън изобщо не ти влиза в работата!

— Тя е моя майка и здравето й съвсем определено е моя работа — възрази той, а гласът му изведнъж стана заплашително тих. — Как иначе можеш да си обясниш факта, че все още не съм се опитал да се свържа с нея?

— Ще ти кажа как. Разполагам със съдебно решение, което ти забранява да сториш това.

— Което няма да струва и пукната пара, когато тя разбере, че съм се върнал. Ти очевидно се стремиш да ни държиш разделени, защото знаеш, че тя ще ме познае. — Очите му блестяха като син камък. — Не мога да те виня, че се чувстваш несигурна по отношение на топлото си местенце в „Ийстън Пъблишинг“, но те моля да ми спестиш демонстрацията на синовна загриженост. Доколкото си спомням двете с майка ми не изпитвахте особена любов една към друга.

— Това бе толкова отдавна, преди да я опозная истински. Обичам я и докато дишам, няма да позволя на никой алчен непрокопсаник да я нарани отново, вдъхвайки й напразни надежди. Защо просто не си признаеш, че искаш парите й? Тогава бих те уважавала много повече!

— Ще се безпокоя за това дали ме уважаваш, след като чуеш няколко факта за мен. — Той се наведе напред, стиснал с все сила чашата с огромните си ръце и тя сякаш почувства как те се сключват около врата й. — Първо, не искам парите ти, и второ — изобщо не ме е грижа за луксозното ти списание.

— Така ли? И какво искаш тогава? — Тя цялата трепереше.

— Искам да се върна у дома.

— В Уестърби? — Тя го погледна, вкаменена от изненада. Погледите им се срещнаха, никой не сваляше очи от другия. — Шегуваш се, разбира се.

— Не ме ли наказа достатъчно?

Тя разпери ръце.

— Спри! Престани! Влудяваш ме! Наистина ли мислиш, че това е причината за поведението ми? Да си отмъстя на Брайън, че ме е изоставил навремето?

— А не е ли? — Той взе чашата си, завъртя я в ръката си и отново я остави на масата с жест, нетърпящ възражения. — Хайде, Кийли, започваш да прекаляваш с тази поза на засегнато честолюбие и мъченичество. Експертите ровиха и разпитваха навсякъде, ЦРУ ме проучи, преминах през всички вятърничави тестове, които ми бяха наложени по твое настояване. И въпреки това ти единствена отказваш да ме приемеш и хората започват да се питат защо.

— Ако се ръководех от общественото мнение в работата си, само за една седмица щяха да ме изхвърлят от бизнеса — рязко заяви тя. — Тук дори не става дума за Брайън. Ти не си моят съпруг, ти си измамник. И нямам нужда нито от ЦРУ, нито от екип психиатри, за да съм сигурна в това!

Очите му помръкнаха. Станаха студени и зли.

— И колко време смяташ, че ще можеш да ме държиш настрана от майка ми?

Преди тя да успее да отговори, някой дръпна завесите на сепарето им. Но вместо дългоочакваната помощ от Върн, насреща й заблестяха светкавици на фотоапарати и тя изведнъж проумя всичко. Обхваналият я гняв прерасна в убийствена ярост.

— Ти, двадесет и четири каратов мошеник — изсъска тя. — Организирал си всичко това, така че таблоидите да отразят одобряването ни, нали?

Той изглеждаше шокиран от обвинението й, но тя бе прекалено вбесена, за да го забележи. Посочи с ръка към фотографа.

— Искате снимка на щастливата двойка? А как ви се струва това? — Тя грабна чашата си и плисна виното в лицето на човека, който седеше срещу нея.

— Ето — заяви тя, наблюдавайки със злобно задоволство виното, което покапа от носа му и нацапа предницата на ризата му. — Току-що направихме новина номер едно за всички вестници. — Завъртя се на пета и излезе от ресторанта, без да обръща внимание на шума зад гърба си.

Едва когато се отпусна удобно на тапицираната с плюш задна седалка на лимузината, за да се върне в офиса, Кийли се зачуди какви ще са последиците от пълната й загуба на контрол и самообладание в ресторанта. Съжаляваше, че само след няколко минути Върн щеше да попадне в онова гнездо на оси. Заради кампанията му за Сената не бе желателно той да бъде чернен и оплюван заради личните проблеми на Кийли. Но нищо не можеше да се направи. Двамата с Върн можеха да се погрижат за себе си. Но не и Хелън.

 

 

Датата на бала за набиране на средства като част от предизборната кампания в „Ийстън хауз“, на който кувертът струваше хиляда долара, сякаш дойде твърде бързо. Кийли закъсня в офиса, а когато се прибра, величествената сграда цялата блестеше, обляна в светлина. Кийли се насочи по алеята за прислугата и спря близо до кухнята. Камионите на цветарите и доставчиците още бяха паркирани отвън, а работниците им, под зоркото око на Сайкс, който взе ключовете й, за да прибере колата, внасяха разни неща в кухнята.

След като се увери, че всичко е под контрол, Кийли забърза към горния етаж, за да се изкъпе и преоблече. На най-горната площадка едва не се сблъска с госпожа Магуайър, която отстъпи встрани със самодоволно, почти тържествуващо изражение.

— Не сте ли долу с доставчиците? — попита Кийли, внезапно застанала нащрек. — Всичко наред ли е с госпожа Ийстън…?

— О, тя се чувства чудесно, мадам — увери я икономката. — Доктор Хоутън каза, че ще й позволи да слезе на бала за малко, ако използва инвалиден стол и не се преуморява.

— Това е чудесно! — Кийли остана доволна. — Срещата със стари приятели ще й се отрази добре. Само ще надникна, за да я видя.

— Не бих правила това, мадам. Тя… тя почива.

Кийли замълча, за пореден път ядосана от покровителственото отношение на тази жена.

— Добре, първо ще се облека и след това ще се отбия при нея. Донесоха ли роклята ми след поправките?

— Да, мадам, в стаята ви е.

— Благодаря.

След час тя вече бе взела вана, а после енергично бе разтрила тялото си и сега ухаеше на сандалово дърво. С ужас очакваше предстоящата вечер. Макар естеството на бизнеса й да ги изискваше, тя мразеше големите балове и приеми, мразеше да посреща гости, да танцува с внушителни, престарели мъже, ненавиждаше оживените политически разговори и протокола на политическите събирания. А като съпруга на Върн, щеше да присъства на още повече подобни събития.

Но тази вечер призракът на вероломния непознат, който бе нахлул в живота им, засенчваше радостта и веселието на празника. Тя бе твърдо решена да избягва тази тема на всяка цена. Поне тази вечер. Знаеше, че трябва да изглежда съвършена като домакиня — елегантна, усмихната, красиво облечена.

Тръгна надолу по коридора към апартамента на Хелън и с изненада видя госпожа Магуайър, която загрижело кръжеше пред двойните врати.

— Не трябва ли да сте долу, за да се погрижите за последните приготовления?

— О, мадам, няма да събудите госпожа Хелън, нали? Помислих си, че можем да я оставим да поспи до осем и тридесет. После аз лично ще я облека, а Сайкс ще я свали долу.

Кийли я погледна внимателно.

— Не съм сигурна, че тя е достатъчно здрава за това…

— О, извинете ме, мадам, трябва да поговорите с електротехника. Той смята, че може да се наложи да премести естрадата, за да си осигури повече контакти…

— Това пък какво е? — Кийли притеснено се отдалечи, като си помисли, че малко по-късно трябва да се върне и лично да провери как се чувства Хелън. Мимолетното й предчувствие, обаче, бе бързо забравено.

— Страхотна си, скъпа — възторжено обяви Върн, когато Кийли слезе по стълбите и се приближи, за да го целуне по бузата. — Ммм. Толкова си женствена и красива. И умна, разбира се.

— Ако избирателките ти феминистки чуят тази забележка, ще си имаш сериозни неприятности с броя на гласовете — ласкаво рече тя. — И ти не изглеждаш зле в този смокинг.

След банкета и преди да започнат речите, Кийли тъкмо си помисли, че може да се измъкне за малко, за да види как е Хелън, когато сенатор Икинс, стиснал питие в ръка, се надвеси към нея.

— Върн непременно ще спечели, скъпа моя — поверително изрече той, а тя усети, че й се вие свят от дъха му, натежал от алкохолни пари. — Да, наистина. Ето, на това му се вика вечеря за набиране на средства! Оня ден сенатор Фултън организира едно евтино парти в някакъв китайски ресторант. По сто долара на човек. Малко moo goo gai pan и соев сос. А един конгресмен от Средния запад организирал вечеринка с танци и за всеки танц взимал по десет долара. Никаква класа, но какво друго можеш да очакваш от демократите.

Кийли се усмихна хладно. Не харесваше повечето от дебелите приятелчета на Върн. Как щеше да издържи като негова съпруга?

Ръководителят на кампанията на Върн ги прекъсна и се обърна към сенатора.

— Вече е време да представим кандидата, Алф. Десет минути ще стигнат ли?

— За бога, няма да говоря толкова дълго! Щом красавица като госпожа Кийли е следващият оратор, кой ще иска да слуша един стар пръч като мен?

Той се изкиска и смушка Върн с лакът в ребрата, после намигна на Кийли, която хладно се усмихна в отговор.

След дразнещия, дрезгав глас на сенатор Алф Икинс, прозвучал от трибуната, гласът на Кийли бе изключително ясен и добре овладян.

— Скъпи приятели — започна тя и се огледа наоколо, за да обхване всички присъстващи. — Изминахме дълъг път в тази кампания, защото управлението на страната се нуждае от хора като Върнън Престън. Тази вечер бих искала да ви кажа нещо за човека Върнън Престън. Такъв какъвто е зад светлината на прожекторите…

В този момент в задния край на залата се зароди някакво вълнение, което като приливна вълна обхвана цялата стая. Огромните, украсени с изящна дърворезба двойни врати се отвориха и Хелън Ийстън бе въведена в залата. Облечена в рокля на Диор от ефирна синя коприна, с перлени обеци и огърлица, тя изглеждаше жизнена както преди и сърцето на Кийли се изпълни с гордост.

В следващия миг забеляза кой бута инвалидния и стол и замръзна на мястото си.