Марго Грег
Мнимият съпруг (18)

18.

Стомахът й болезнено се сви и тя разбра, че това наистина е неговият портфейл. Отвори го, макар вече да знаеше, че вътре ще намери инициалите му, БТИ, изписани върху меката, вече обезцветена кожа. В портфейла имаше хондураски банкноти, резервен ключ от ягуара, който Хелън му бе подарила за рождения му ден, една малка снимка на Хелън и кичур от оранжевата й коса, отрязан точно преди погребението й. Последната вещ, която намери, бе завещанието на Брайън Тревелиън Ийстън, напечатано и нотариално заверено от адвокат в Ню Йорк. Кийли го сгъна, без дори да го прочете, неспособна да преглътне страха и да се пребори с ужаса, надигнал се в гърлото й. Брайън не бе оставил нищо на случайността. Погрижил се бе всички улики да сочат, че Брайън Ийстън е загинал на това място.

Само че сега вече не ставаше дума само за внимателно обмислен план. Възможността да е загинал при нападението бе напълно реална. Ако трупът му не бе навън под брезента, ако не намереше тялото му в болницата или в моргата в Тегусигалпа, как можеше да бъде сигурна дали е жив или мъртъв?

На Кийли й се стори, че полудява, сякаш бе уловена в някакъв сътворен от Данте кошмар, от който просто не можеше да се събуди. Излязоха навън. Едно по едно откриха лицата на младите мъже, които бяха загинали напълно безсмислено по време на яростната въздушна атака. Кийли запази самообладание през цялото време. Въздъхваше с облекчение всеки път, когато видеше, че мъжът, когото обича, не е сред мъртвите.

Когато приключиха, Рик измъкна портфейла от омекналите й пръсти и се вгледа в очите й. Видя много мъка, но и проблясък на надежда.

— Много съжалявам, госпожо Ийстън — каза лейтенантът. — Това е една проклета, мръсна война.

— Мога ли да задържа портфейла? — Кийли го прекъсна. Не искаше да се поддава на съчувствието му. Не знаеше дали ще съумее да запази спокойствие след това.

— Разбира се. Вече е бил описан.

— Благодаря ви, лейтенант. Надявам се, че ще можем да запазим в тайна всички предварителни догадки, докато все пак не открием тялото…

— Разбирам. Ще направим всичко възможно, за да ви спестим неприятностите.

— Много сте любезен, благодаря.

— Но вие трябва незабавно да напуснете района — напомни им той с настоятелността на човек, който има твърде много работа и не разполага с достатъчно време, за да я свърши. — Ще има и други нападения по границата и не искам наоколо да се мотаят цивилни лица, които могат да оплескат всичко… извинете за израза, мадам. Ще трябва да изчакате в Тегусигалпа, където ще бъдат превозени останалите жертви.

Подаде ръка на Рик и отново се обърна към Кийли.

— Заповядайте в палатката ми, за да се измиете и да си починете, преди да ви евакуираме тази вечер. — Поколеба се за миг, но после продължи. — Искам да знаете, че всички ние тук много харесваме вашето списание „Ийстън Уест“, госпожо Ийстън. Вие сте страхотна жена.

Тя премигна няколко пъти, за да прогони сълзите, предизвикани от топлите му думи, и му подаде ръка.

— Много ви благодаря.

Путмън даде знак на младия адютант, а Рик пристъпи напред, за да я придружи до палатката на лейтенанта. Тя го хвана за ръката и го спря.

— Не идвай, Рик. Мисля, че бих искала да остана сама за известно време.

Той кимна с разбиране, а Кийли последва младежа. Вървеше изправена, сякаш някой бе опрял пушка в гърба й.

 

 

Кийли се прибра в Ню Йорк сама, изтощена и неописуемо тъжна. Намираше утеха единствено в надеждата, че Брайън може да е останал жив след нападението, и да е изчезнал след това. Беше направила всичко възможно, за да го убеди да остане, а после — и да го открие. Какво още й оставаше? Освен да приеме неизбежното. Какъв горчив хап! Съзнаваше, че той бе пожертвал себе си заради любовта и чувството си за дълг и чест, но това не облекчаваше болката в сърцето й, нито пък напрежението в слабините й, когато нощ след нощ си лягаше в леглото, в което я бе любил толкова страстно.

Да приеме фактите? Приемаше единствено, че го обича безрезервно и че ще го обича докато е жива.

Кийли съзнаваше, че единствено професионализмът и чувството за дълг можеха да я предпазят от пълен срив. Мечтите за него през деня и кошмарите, които я измъчваха нощем, не й позволяваха да мисли за нищо друго. С разума си тя разбираше причините за заминаването му, но чувствата й отказваха да се съобразяват с такива нематериални, неуловими понятия като чест, жертва, самоуважение. Изправена бе пред загадка, която нямаше решение: Аз го обичам, той ме обича — защо тогава не сме заедно?

Мъката й минаваше през различни стадии — пълно отричане, яд, а най-накрая — примирение. Психическата безизходица, в която се бе озовала, най-накрая се прояви чрез тропическа треска и Кийли остана на легло, изпаднала в някакво тъпо вцепенение, което се редуваше с пристъпи на плач и повръщане. Дните и нощите се превърнаха в една безкрайна въртележка от треска и страхове, тя се луташе без изход, оплетена във фантазии и действителност.

Кийли не помнеше от колко време е болна, но когато накрая отвори очи, всичко си бе на мястото — познато и някак си успокояващо. Двойните стъкла на прозореца, голите клони на магнолията, островърхият покрив на Методистката църква. Съвсем ясно долови чуруликането на птиците. Лежеше в леглото си без температура и треска и най-накрая усети, че светът й започва да придобива цялост и реални очертания. Бавно си припомни, че е жива, в собственото си легло, в собствената си къща, в Уестърби, Ню Йорк.

Сама. Без Хелън. Без Брайън. Без любов.

Чувстваше се по-слаба, отколкото бе очаквала, но отметна завивките и се изправи. Несигурно се приближи до прозореца и се загледа в зимния пейзаж навън. Оставаха само няколко седмици до Коледа. Дърветата в градината протягаха голи клони към мрачното сиво небе, а тя си мислеше за непоносимата влага и жега на джунглата в Хондурас. Оголените клони на дърветата сякаш бяха в тон със собствения й живот — една ужасяваща празнота и безплодие, в сравнение, с които свежата зеленина и обилна растителност на Южна Америка изглеждаха като неосъществима мечта.

Госпожа Магуайър въведе доктор Хоутън в стаята на Кийли и го изгледа с вял, лишен от интерес поглед. Лекарят, спретнат мъж с мустаци и тупе, застана неподвижно и я погледна внимателно. Заговори едва след като вратата се затвори зад гърба му.

— Така. Значи реши отново да се присъединиш към човешката раса.

Кийли се опита да се усмихне, но се отказа.

— Жива съм. Това добър знак ли е?

Доктор Хоутън се приближи до прозореца и хвана китката й.

— Хмм. Пулсът ти е малко ускорен, но е стабилен. Яж лека храна, скъпа. Пий много течности. След два дни ще си като нова.

— Малария ли беше, Гари? Всеки ден си взимах хапчетата.

Той поклати глава и отрицателно махна с ръка. Маникюрът му беше безупречен.

— Не е малария. Не е дори тропическа треска. Бих казал, че става дума за стрес и преумора, усложнени допълнително от бременността.

Кийли рязко обърна глава.

— Какво?

— Казах — лаконично отговори той, — че една бъдеща майка не може да се шляе из джунглата, да яде и пие какво ли не и да се измъкне безнаказано от подобно приключение. Все пак си извадила голям късмет — можеше да изгубиш детето.

— Но кога… как…?

Той се разсмя.

— Мисля, че можеш да отговориш по-добре от мен на тези въпроси. Имах резултатите още преди две седмици — веднага след редовния ти профилактичен преглед. Но ти хукна на това пътешествие, преди да успея да ти кажа.

Той продължи да говори, но Кийли не чу нито дума. Единственото, което запомни, бе, че носи детето на мъжа, когото обича. Мислите й я върнаха към момента, в който той бе разбрал за спонтанния й аборт преди толкова много години. Скръбта му тогава бе искрена, макар че тя не бе повярвала на твърдението му, че е Брайън. А сега собственото му дете щеше да порасне без баща. Струваше й се, че не би могла да понесе и това.

Внезапно я осени друга мисъл.

— Това заболяване. Възможно ли е да съм навредила на детето? Всички тези лекарства? — Уплашена, Кийли притисна ръце към корема си.

— Всичко е наред — успокои я той. — Ти си гледай работата и ме остави аз да си върша моята. Точно в този момент твоята работа е да си почиваш добре, да приемаш здравословна и питателна храна, а моята е да изродя едно здраво бебе.

Тя облекчено се трусна назад. Останалата част от лекарската визита премина като в мъгла, а Кийли се люшкаше между истинското щастие и дълбоко отчаяние. Когато лекарят си тръгна, тя застана до прозореца, притиснала и двете си ръце към стомаха си. Негово дете! Внезапно си представи едно негово миниатюрно копие с къдрава, кестенява коса и сериозни сини очи и значимостта на случилото се я изпълни с изумителна радост.

Госпожа Магуайър, която както обикновено мърмореше нещо по адрес на хората, които бързат да станат от леглото, преди още да са оздравели, внесе закуската й в стаята. Но Кийли бе прекалено развълнувана, за да яде. Най-накрая се почувства така, сякаш всеки момент ще се пръсне, ако не сподели с някого радостната новина.

— Госпожо Магуайър, бременна съм! — изтърси тя.

А после, неспособна да запази самообладание, избухна в сълзи.

Госпожа Магуайър се изчерви. Беше объркана от състоянието на господарката си. Никога преди не бе виждала Кийли да изгуби контрол над чувствата си. И тъй като знаеше, че бракът между любимия й Брайън и съпругата му далеч не бе идеален, тя просто не знаеше как да реагира.

— Каква приятна изненада, мадам — предпазливо рече икономката.

Кийли избърса очите си със салфетката и си припомни, че икономката не знае за повторното бягство на Брайън в Централна Америка. Кийли внимателно поддържаше заблудата, че той е отпътувал по работа.

— Толкова съм щастлива…

Очите на госпожа Магуайър светнаха от облекчение.

— Господин Брайън знае ли?

— Не още. И аз самата току-що разбрах…

Тя отново избухна в сълзи. Плачеше и се смееше едновременно.

— Много се радвам за вас, мадам. Толкова ще бъде хубаво да имаме едно малко човеченце, което да тича из къщата. — Тя оправи възглавниците. — А доколкото познавам господин Брайън, той ще бъде толкова щастлив, че ще пусне обяви във всички вестници, за да се похвали пред целия свят!

Кийли премигна и рязко завъртя глава.

— Повторете това отново, госпожо Магуайър! — заповяда тя.

— Казах, че закуската ви вече вероятно е станала на камък…

— Не, не! Става дума за обявата във вестниците. Каква чудесна идея! — Кийли бе обхваната от внезапно вълнение. Прегърна изумената икономка и с танцова стъпка се приближи до прозореца и със замъглен поглед се загледа в градината.

Светът никога не й бе изглеждал толкова красив. Небето беше ясно и ослепително синьо, студеният вятър от север бе прогонил облаците, а температурата бе спаднала под нулата. Дори клоните на дърветата, храсталаците около алеята, наболата трева по моравата й се струваха прекрасни, покрити с тънък слой лед, който блестеше като диаманти на слънцето.

С разтреперани пръсти Кийли позвъни в офиса, като едновременно с това даваше несвързани наставления на слисаната госпожа Магуайър.

— Ще бъдете ли така добра да ми донесете дългия халат? И махнете това яйце. Добре, ще изям препечения хляб, но нищо повече.

Без да спори, госпожа Магуайър започна да почиства подноса със закуската, като крадешком поглеждаше към напълно преобразилата се господарка. После, без да се бави, излезе и затвори вратата след себе си.

Кийли нетърпеливо почукваше с пръсти по повърхността на бюрото докато чакаше да я свържат.

— Франк? Кийли е.

Гласът на редактора веднага се изпълни с радост и топлота.

— Здравей, шефе! По-добре ли се чувстваш? Надявам се, че не е заразно.

— Не и моята болест — сухо отвърна тя. — Все още съм изтощена, но гаденето премина. Доктор Хоутън каза, че ще трябва да остана вкъщи още няколко дни. Слушай, Франк, трябва да обсъдим някои неща във връзка със списанието.

— Разбира се. Казвай.

— Не. Предпочитам да не е по телефона. Имаш ли малко свободно време тази сутрин?

— Ако тръгна веднага, ще бъда при теб след няколко часа.

— Чудесно. И, Франк, донеси макета за коледното издание на „Ийстън Уест“.

— Добре.

Тя затвори телефона и завалсира из стаята, обгърнала тялото си с ръце. Чувстваше се странно въодушевена и ликуваща. Взе си душ, изсуши косата си, сложи си грим. Странно! А тя си мислеше, че е болна! Сега се чувстваше изпълнена с неизтощима енергия и сила за живот. Живот! Кийли се разсмя на глас и погледна в огледалото бледото си, но изпълнено с нова жизненост лице. Имаше чувството, че прелива от енергия — животът на Брайън и нейният собствен бяха съсредоточени в това малко късче протоплазма, което растеше, обвито в защитния си пашкул. Това дете ще има баща, безмълвно се закле тя.

Госпожа Магуайър почука и подаде глава през открехнатата врата.

— Господин Престън е долу. Идва за пети път и пак носи цветя. Къщата заприлича на погребално бюро.

— Поканете го да се качи.

Върн почука на вратата и влезе, натоварен с огромен букет от червени и бели цветя. Изглеждаше притеснен и покорен. Той остави цветята и се приближи до леглото. Облечена в красивия си халат, Кийли седеше, подпряна на украсените с дантела възглавници. Беше бледа, но сияеше от щастие. Усмихна се, протегна му двете си ръце и подаде буза за целувка. Изненадан от неочаквано топлото посрещане, Върн с благодарност се възползва от гостоприемството й и седна на ръба на леглото.

— Кийли — прочувствено рече той. — Слава богу, че си добре. Бях обезумял от страх…

— Добре съм, Върн — весело отвърна тя. — Мислех, че си във Вашингтон и назначаваш новия си персонал.

Той подмина въпроса за предстоящото му заминаване.

— Не можех да тръгна, без да те видя.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Върн, съжалявам за начина, по който се разделихме. Бях разстроена и…

— Не, не, всичко стана по моя вина. Просто не можех да понеса мисълта, че смяташ, че съвсем съзнателно съм наранил Хелън…

Тя с изумление осъзна, че всички те, дори и Върн, бяха сгрешили заради добрите си намерения.

— О, Върн…

Той сведе глава и придърпа и двете й ръце към устните си.

— Но аз не съм тук, за да се защищавам. Винаги ще обичам моята Галатея, но започвам да разбирам, че не съм достатъчно силен за жена като теб.

Кийли внезапно проумя, че тероризираше и тормозеше всички мъже в живота си — Върн, после Рик, а днес щеше да измъчи и Франк. Съществуваше един-единствен мъж, над който така и не бе успяла да се наложи.

— Вече се примирих с мисълта, че ще те изгубя, Кийли. — Той напрегнато се взираше в лицето й. — Искам само да разбера къде сбъркахме…

Блесналите й очи се плъзнаха по лицето му. Изпитваше угризения заради болката, която му причиняваше, но едва сега разбираше колко неподходящи бяха един за друг.

— Аз го обичам, Върн.

— Е, предполагам, че егото ми е малко наранено. Все пак той успя там, където аз се провалих — призна той с измъчена усмивка. — Кийли, ако искаш страстна любов и плам, аз не съм съвсем хладен и безчувствен мъж. Нашата връзка бе по-скоро платоническа, защото ти желаеше това.

Топла вълна се надигна в гърлото й.

— Става дума за нещо повече от това, Върн. Аз съм бременна. Нося неговото дете.

Той видимо пребледня. Когато най-сетне си възвърна способността да говори, Върн стана от леглото и се приближи до прозореца.

— В такъв случай той ти е дал единственото нещо, което аз не можах — дете. Ти ме накара да повярвам, че не държиш да имаш деца и сега ме боли, Кийли.

— Това не бе планирано, Върн. Просто се случи.

— В такъв случай ти приемаш твърдението му, че е Брайън Ийстън?

— Приемам мъжа.

Известно време се гледаха един друг. Всеки отбягваше истината, която трябваше да остане неизречена. Най-накрая той проговори.

— Разбирам. Е, предполагам, че ще ми се наложи да се примиря с това.

— Надявам се, че ще ни дадеш благословията си, Върн.

Той сви рамене.

— Винаги можеш да разчиташ на това, Кийли. Каквото и да се случи. Никога няма да застана на пътя ти.

— Благодаря.

Почукването на вратата я избави от по-нататъшни угризения. Франк Кейбъл подаде глава, а после погледна часовника си.

— Точно деветдесет минути. Готова или не, аз съм тук. — Отвори широко вратата и влезе. Видя Върн и го поздрави със знака на победата. — Как сме, сенаторе?

— Добре съм, благодаря — отвърна Върн и се надигна с неохота. — Тъкмо си тръгвах. — Задържа пръстите на Кийли малко по-дълго от допустимото. — Може ли да ти се обадя, преди да отпътувам за Вашингтон?

Тя срещна погледа му, като се опитваше да не се поддаде на недоизречената молба.

— Разбира се.

Върн продължаваше да се бави.

— Е, ще тръгвам — рече най-накрая. — Не я преуморявай, Кейбъл.

— Не се безпокойте, сър. Всичко е под контрол — добродушно отвърна Франк.

Веднага щом Върн затвори вратата, Франк, без да се бави, разви грубо екипирания макет на списанието и го разтвори върху леглото. Празните приказки за времето и офиса помогнаха на Кийли да прогони Върн от съзнанието си и да се залови за работа.

Тя взе назаем синия му молив и нахвърли идеята си върху макета на специалното коледно издание на „Ийстън Уест“. Работеше бързо, а когато свърши, подаде списанието на Франк. — Това да се вмъкне преди списанието да влезе за печат — бързо нареди Кийли. — Включете него, а махнете една от снимките към статията за сандинистите. Искам съобщението да бъде украсено с изрисувани клонки имел и чимшир.

Възмутен, Франк грабна копието от ръката й, за да прочете по-внимателно. После изруга през зъби.

— Какво по дя…? Няма да използваш „Ийстън Уест“, за да кажеш на целия свят, че ще имаш бебе, нали? — изграчи той. Скочи от стола, на който седеше, и започна да кръстосва из стаята, размахал ръце — Едно огромно съобщение, за някакво бебе? Шефе, не искай това. Ще трябва да преобърна света, това ще ни струва цяло състояние…

Кийли продължи спокойно, сякаш не бе чула нито дума от казаното.

— А най-отгоре искам да сложите тази снимка. — Тя му подаде една снимка, на която тя и Брайън бяха снимани след изборната победа на Върн. Самият сенатор бе много внимателно изрязан.

Франк я погледна с изумление.

— Кийли, ти най-накрая полудя. Напълно си откачила. Ти си…

— Шефът — сладко довърши тя.

Измина цяла минута в мълчание. После той изпусна шумно насъбралия се в гърдите му въздух и се отпусна, изпълнен с възмущение.

— Добре. Виждам, че няма да ми кажеш каква е причината за всичко това, така че няма да питам. Но няма ли да ти излезе по-евтино, ако поръчаш огромни рекламни плакати, ако изпишеш новината със самолет във въздуха, или просто окачиш съобщението върху голямата увеселителна палатка на Таймс скуеър?

Кийли се разсмя от сърце, а той се захили, увлечен от жизнерадостното й настроение.

— Идеята не е лоша, Кейбъл, но Брайън не е в Ню Йорк. Искам той да види съобщението в Централна Америка.

— Искаш да кажеш, че той не знае?

— Самата аз не знаех до тази сутрин.

— Е, проклет да съм. Вие от семейство Ийстън знаете как да организирате едно представление. А когато детето се роди, предполагам, че ще поръчаш специален брой, със снимката на бебето на корицата.

— Не ме изкушавай, Кейбъл! — Кийли се разсмя, осъзнала каква непоносима задача му бе поставила, и се преизпълни с благодарност към професионализма му. Винаги можеше да разчита на него да свърши работата както трябва. — Благодаря, Франк.

Той се захили и преметнал палтото си през рамо, се запъти към вратата.

— Добре дошла у дома, шефе. Липсваше ни терорът и неповторимият ти стил на работа.

Тя направи гримаса и му изпрати въздушна целувка.

 

 

Оуен Нийл пристигна за Деня на благодарността и двамата излязоха на вечеря, уж за да освободят прислугата за празника, но истинската причина бе, че Кийли не бе в особено празнично настроение. Баща й беше развълнуван от новината за бебето, изненадан от факта, че и Кийли също е щастлива и искрено загрижен от отсъствието на зет си. Зададе й няколко много проницателни въпроса, на които Кийли предпочете да не отговаря. Беше твърдо решена да се придържа към обяснението, че Брайън е по работа в Централна Америка и за да попречи на клюките и злословията, непрекъснато пускаше материали с неговото име в „Ийстън Уест“. Беше готова да рискува всичко и да го открие, където и да е, с надеждата, че новината за детето ще го върне у дома.

Когато коледното издание на „Ийстън Уест“ излезе от печат, преди още да бъде пуснато за продажба, тя изпрати големи пратки със списанието на Рикардо Кастило, на всички клонове на „Амнести“ в Централна Америка, на господин Лозано в Джукуапа, на американските сухопътни и военноморски центрове в Хондурас, Ел Салвадор, Гватемала и на американското консулство в Тегусигалпа. Друга пратка отпътува директно към лейтенант Кейт Путнъм, придружена с каса шотландско уиски и една бележка, в която Кийли му благодареше за помощта и гостоприемството и го молеше да раздаде списанието на войниците си като коледен подарък от нея. Кийли отчаяно се надяваше, че някой може да разпознае Брайън и да му покаже броя или пък че той случайно ще попадне на него. Знаеше, че беше жив! Уверена бе, че съобщението за бебето му ще го върне у дома!

И тогава изведнъж осъзна, че нямаше какво друго да направи. Оставаше й само да чака.

Дните преди Коледа се изнизваха един по един, наближаваше крайният срок, който си бе поставила сама, денят, в който щеше да се откаже от надеждата, и щеше да признае пред света, че е била отново изоставена и че отново е вдовица. С всеки изминал ден я обхващаше болезнен ужас при мисълта за шумотевицата, която щеше да се вдигне около това второ изчезване, което този път щеше да бъде придружено с пикантната новина за детето. Кийли нямаше никакво намерение да го разобличава като мошеник. Предпочиташе да му позволи да се върне у дома като Брайън Ийстън в името на нероденото им дете. Щеше да мисли за другата му самоличност, когато, и ако се наложеше.

Рик й се обади, за да я уведоми, че е получил списанията.

— Вярно ли е? — направо попита той. И двамата знаеха, че говори за бременността й. — Не е просто номер?

— Разбира се, че е вярно — бързо отвърна Кийли.

— Но също така е и номер.

— Много неприятна ситуация, нали? Брайън Ийстън го няма, а ти не знаеш дали е жив или мъртъв. — Тонът му не беше никак оптимистичен.

— Той е жив — поправи го тя. — Ако не беше, щяхме да намерим тялото му в Тегусигалпа. А дори и никога да не се върне, ще ми остане поне детето му.

— Искам да знаеш, Кийли — тихичко заговори той, — че ако Брайън е жив и е в Централна Америка, аз ще го намеря. — Той замълча за миг. — А ако е мъртъв, готов съм да стана кръстник на детето ти.

Очите й се напълниха със сълзи, голяма буца заседна в гърлото й и тя едва успя само да каже:

— Благодаря ти, Рик.

— Липсваш ми — дрезгаво промълви той. — Много повече, отколкото е редно. Все пак ти си омъжена за друг.

Не бе необходимо да навлиза в подробности, тя чудесно познаваше чувствата му. Беше странно, че точно сега, когато повече отвсякога се нуждаеше от подкрепата на хора, които я обичат, трябваше да се откаже и от Рик, и от Върн. Никога преди не се бе чувствала толкова самотна.

Гласът й потрепери от насъбралите се в гърлото й ридания.

— Feliz Novidad^[1], Рик.

— Нека Свети Никола бъде добър към теб, Кийли. Ще ти се обадя, ако разбера нещо.

 

 

Много преди Коледа Ню Йорк бе обхванат от бляскаво празнично настроение и суматоха. Кийли купи подаръци за прислугата, за служителите в офиса и за няколко лични приятели, но без Хелън сърцето й бе празно и тя сякаш не усещаше празничното опиянение. Ходеше на работа всяка сутрин, изпълняваше задълженията си, но единствено професионализмът и рутината й помагаха да се справи. Детето в утробата й и баща му, разбил, сърцето й, заемаха повечето от мислите й.

— Зная, че тази година празникът няма да е същият без госпожа Хелън. — Един ден госпожа Магуайър се осмели да заговори. — Но не мислите ли, че трябва да си купим елха, преди господин Брайън да си дойде за Коледа?

— Още не — отсече Кийли.

Госпожа Магуайър неодобрително сви устни, но не каза нищо повече. Свали кутиите с играчките за елхата от тавана, украси камината с клонки от чимшир и вечнозелени храсти. От прозореца на малката къщичка на входа на имението обвинително блестяха приказните светлини на малката елхичка, която слугите бяха украсили. На масата във фоайето се появиха фигурките, символизиращи раждането на Христос, ябълковите пънове горяха в камината и изпълваха къщата с аромата си, навсякъде се носеше сладката миризма на печени сладкиши, а госпожа Магуайър бе твърдо решена да спази традицията и да върне усмивката върху пребледнялото лице на Кийли.

Природата се оказа благосклонна и в уикенда преди Коледа покри земята с пухкаво бяло одеяло, а небето засия синьо и кристалночисто над блестящите от слънцето покриви. В голямата къща, обаче, нямаше и помен от празнично настроение и радостна шетня. Оуен Нийл щеше да прекара празника със семейството на брат си във Върмънт. Кийли също бе поканена, но тя отклони поканата, като се оправда с предстоящото завръщане на Брайън и със служебните си задължения.

На Бъдни вечер Кийли вечеря сама, макар че почти не усети вкуса на храната. Въпреки коледните песни, които се чуваха в стаята, огромната къща кънтеше от самота. Спомените за Хелън и за отминалите коледи допълнително подсилваха мрачното настроение. Пред прислугата Кийли продължаваше да се преструва, че очаква завръщането на Брайън. Облече си нов, дързък черен костюм без презрамки, обшит над кръста със сребърни наети. Бе похарчила цяло състояние за прическата, грима и парфюма си по случай завръщането, с надеждата, че оптимизмът и Вярата ще победят.

Кийли седеше свита в големия фотьойл в кабинета, сръбваше вино и слушаше коледните песни в изпълнение на Бостън Поне. А когато се разнесоха звуците на „Синя Коледа“, Кийли отново усети огромната буца в гърлото си. Той нямаше да се върне — нито сега, нито по-късно. Вече знаеше това. Брайън сигурно бе мъртъв.

Остави чашата си на масата, неспособна да остане в тази къща нито минута повече. Нямаше защо да се мотае наоколо и да съсипва празника и на госпожа Магуайър. Тя поне имаше съпруг, при когото да се прибере.

— Трябва да довърша една работа в офиса — обясни Кийли на госпожа Магуайър, която безмълвно я гледаше, изпълнена със състрадание. Бързо навлече палтото си и избяга навън, преди да се е разплакала.

Около полунощ, когато Бъдни вечер преминаваше в Коледа, Кийли влезе в огромните, полуосветени офиси на „Ийстън Пъблишинг“. Боклукът от банкета на шестия етаж бе натрупан в кошчетата за отпадъци — разкъсани опаковки от коледни подаръци, картонени чинии, омазани с плодов кейк, смачкани пластмасови чашки, празни бутилки от шампанско. Украсата все още бе непокътната — гирлянди от изкуствен чимшир красяха тавана, клонки имел висяха над вратите.

Кийли лениво запали светлините на смешна коледна елхичка, украсена със сребристи джунджурии и изрязани фигурки от отпадъчна гланцирана хартия. Елхичката изглеждаше твърде врещяща в сравнение с огромната елха, прекрасно украсена от специален декоратор, която красеше просторното мраморно фоайе. Но видът на елхичката, нейното значение и онова, което символизираше, предизвикаха остра болка в сърцето й и то сякаш се пръсна на милион парченца. Кийли нервно загаси светлинните и стаята отново потъна в полумрак.

Беше невъзможно да избяга от Коледа, но Кийли все пак се опита. На път за кабинета си мина през празните помещения на помощния персонал. Те включваха кабинетите на три секретарки и един по-голям офис за заместник главния редактор — който Брайън бе обитавал съвсем за кратко. Фоайето приличаше на зала с трофеи. Стените бяха отрупани с наградите, които списанието бе получавало през годините, със снимки на Алфред, Хелън и Кийли Ийстън в компанията на различни знаменитости — като се започне с президента на САЩ и се стигне до профсъюзни лидери, местни и чуждестранни държавни ръководители.

Прозорците на нейния кабинет гледаха към „Ийст Ривър“ и Бруклинския бряг, но тя не проявяваше интерес нито към грандиозната гледка, нито към прекрасния Реноар, който висеше на срещуположната стена. Вместо това Кийли се залови за работа. Продиктува няколко писма, които една от секретарките трябваше да напечата във вторник, после излезе от кабинета и неспокойно се запъти надолу по коридора към заседателната зала. Обувките й с високи токове потропваха, когато излезеше извън дебелите ориенталски килими върху лакирания паркет.

Голямата заседателна маса и столовете с плюшена дамаска, които на дневна светлина изглеждаха толкова изискани и красиви, сега й заприличаха на огромни, тромави сенки. Колко битки бе спечелила на тази маса по въпроси, които навремето й се струваха важни! Сега всичко й изглеждаше толкова незначително и банално. Загледана в портретите на Алфред и Хелън Ийстън, нарисувани с маслени бои, Кийли с болка осъзна, че не притежава дори и портрет на човека, когото обича.

Някъде зад гърба й се чу приглушен шум. Някой слезе от асансьора и бързо се отправи към заседателната зала. Кийли се обърна, леко обезпокоена. Дали не беше охраната? Дори и портиерите бяха освободени от работа в коледната нощ. А и никой, освен госпожа Магуайър не знаеше, че тя е тук.

— Кой е? — силно извика Кийли.

Около сенките в коридора сякаш затанцуваха бели ледени снежинки, после блесна ярка светлина.

— Хо, хо, хо — извика Брайън.