Марго Грег
Мнимият съпруг (17)

17.

Фламингите се извисиха, сякаш изпълняваха въздушен балет над блатистата низина, където морето преминаваше в плитка лагуна навътре в хондураския бряг, потънал в знойна жега, пренаселен от акули, гъмжащ от комари.

Като оставиха възсолената вода на по-смелите патици, големите птици, подобно на розов облак, се вдигнаха във въздуха и разбиха гладката, огледално чиста водна повърхност на стотици живописни пръски и отблясъци.

Пилотът закова малкия самолет амфибия близо до брега, където щеше да стовари продоволствията и пътниците, които возеше върху един гумен сал. Освен Кийли и Кастило от самолета слязоха двама водачи от племето Pipil и трима носачи от племето Miskito.

Денят вече преваляше и Рик трябваше да положи огромни усилия, за да убеди Кийли да пренощуват край лагуната и да изчакат до разсъмване на следващия ден, преди да се отправят към лагера, където се намираха американските военни.

След вечерята от консерви Кийли се отдръпна от огъня и от рояка комари. На двадесет и девет години, тя все още бе необикновено красива жена. Притежаваше смелостта и дързостта на младите, но в същото време излъчваше спокойствие и сдържана резервираност, които интригуваха по-горещия, латиноамерикански темперамент. Кастило изпитваше смесени чувства към тази експедиция и начина, по който Кийли я бе организирала — възхищаваше се от нейния решителен и несломим дух и в същото време се дразнеше, че бе успяла да го принуди да я подкрепи и то само защото той се страхуваше за безопасността й в това безразсъдно приключение. Известно време бе обсъждал идеята да я вземат за заложник в Джукуапа и по този начин да предотвратят слизането й на брега, но това щеше да бъде пирова победа и той го знаеше. Не би могъл да се справи по този начин с една твърдоглава и независима жена като Кийли, която по нищо не приличаше на мексиканските момичета, възпитани в покорство и подчинение към желанията на мъжете.

Той я наблюдаваше, а огънят огряваше лицето й, хвърляше светлокафяви сенки по бледата й кожа. Тя му напомняше за американското момиче, което бе обичал преди много години — не толкова на външен вид, колкото с поведението си. Предполагаше, че подобно държание бе вродено у американските жени — тази свобода на духа, това открито предизвикателство към чувството за надмощие у мъжете с по-традиционни възгледи. Той самият, обаче, никога не бе харесвал пасивни жени.

Кийли сякаш не осъзнаваше изключителната си красота. Без грим и украшения дори, тя сияеше като скъпоценен камък в тая примитивна обстановка. Лицето й изглеждаше измамно крехко, излъчваше някаква странна, екзотична светлина. Кастило се опита да си представи какво ли велико преживяване е любовният акт с една такава жена, а само мисълта за това разпали неочакван и нежелан огън в слабините му.

Той бързо се изправи. Не него искаше тя.

Кийли се отдалечи от огъня и с неохота се прибра в палатката си. От минутата на пристигането си тук тя сякаш усещаше присъствието на Брайън наоколо, а това усещане се засилваше с падането на нощта. Тя като че ли се надяваше, че той и командосите му всеки момент ще се появят пред палатката й, но това, разбира се, не стана. Кийли с нетърпение чакаше утрото, когато тя, Рик и двамата водачи indios, нарамили тежките си раници, щяха да се упътят към мисията, която бяха зърнали от въздуха.

Гората, която заобикаляше палатките им, изглежда не спеше, изпълнена с нощни звуци. Някъде в далечината изпищя огромна котка, а Кийли съблече блузата си, за да позволи на въздуха, колкото и малко да бе той, да погали тялото й.

Потънала в мисли, тя намаза тялото си с репелент и в първия момент не чу Рик, който мълчаливо повдигна противокомарната мрежа, не забеляза разстроеното, напрегнато изражение на лицето му, докато я наблюдаваше как размазва течността по раменете си, как, отметнала назад глава, маже шията си, как разтрива препарата по гърдите си. Най-накрая Кийли усети присъствието му, извърна се и се стресна, когато го видя да стои там. Въпреки всичко успя да запази самообладание и спокойно се пресегна за ризата си.

— Всичко наред ли е? — Бе успяла да закопчее само едно копче по средата, когато той влезе в палатката. Кийли забеляза, че и той не носи нищо под широката си, бяла памучна риза. Нощният въздух беше горещ и влажен и капчиците пот, които блестяха по гладката му кожа, създаваха лъжливото впечатление, че гърдите му са намазани с нещо мазно. Златен кръст украсяваше шията му, а на кръста му бе затъкнат голям пистолет.

Тя го погледна, а когато заговори, гласът й бе хладен и овладян.

— Какво има?

Той най-сетне се обади.

— Чу ли пумата?

— Да.

— Дойдох, защото си помислих, че може да се страхуваш. — Той се усмихна. — Всяка друга жена би се уплашила. Но не и ти.

— Никога не съм се бояла от четириноги създания.

Очите му заблестяха.

— Само от двуногите.

— Това беше преди. Вече не се боя и от тях. — Подтекстът на казаното бе далеч по-дълбок, отколкото изглеждаше на пръв поглед. — Ти беше напълно прав, когато не дойде с мен онази нощ в Мексико сити, Рик. Каза, че ще съм ти благодарна за това и наистина е така.

Тъмна червенина бавно пропълзя по неподвижните му скули, когато той осъзна, че тя добре разбира какво търси той в палатката й, на какво се надява, привлечен като нощна пеперуда от неотразимия й блясък. Преди да успее да произнесе каквото и да било в свое оправдание, в далечината се разнесе тътенът на мощна експлозия.

Рик се втурна край нея с такава скорост, че тя едва не падна по гръб, а последвалият силен обстрел и грохотът на експлозиите раздраха тишината на нощта. Кийли го последва навън от палатката и го завари да хвърля пръст и кал върху догарящите въглени на огъня. Уплашените indios се щураха насам-натам, бърбореха нещо неразбираемо и сочеха с ръка.

Кийли погледна към тъмната, монолитна снага на Кордилерите. Високо горе, в планината избухваха яркооранжеви огнени отблясъци, гъсти кълба дим се виеха нагоре в мастиленосиньото небе. Монотонното бучене на самолетите се чуваше сред грохота на експлозиите, а зловещото тракане на противовъздушната артилерия отекваше в топлата нощ.

— Бягай, Кийли — изкрещя Рик. — Ще започнат да ни обстрелват.

И тя побягна.

Самолетите вече прелитаха над тях, а автоматичните им картечници бълваха куршум след куршум, които раздираха опънатите палатки. Тя се препъваше и падаше в тъмнината, оплела се в коварните увивни растения, опитвайки се да се изплъзне от куршумите, които се забиваха около нея с характерен глух звук. Кийли газеше из блатистата местност, напълно забравила страха си от змии и алигатори, обладана единствено от мисълта да се спаси.

Накрая спря, цялата разтреперана от ужас, затънала до кръста във вода и гъста кал. Самолетите направиха два кръга, като не спираха да стрелят, после изчезнаха, като се насочиха отново към базата в планината.

В този момент Кийли можеше да мисли единствено за Брайън, който беше там горе, сред зъберите, и който може би наистина бе намерил смъртта си при тази изненадваща атака.

Когато Рик я намери и я заведе при раздраната от куршуми палатка, Кийли представляваше окаяна гледка. Бе попаднала в някаква стръмна клисура и се бе търкаляла надолу през глава, преди да успее да се хване за корена на едно дърво. Устната й кървеше и бе започнала да се подува, тялото и косата й бяха целите оплескани в кал. Рик беше много внимателен и тя му позволи да я отнесе до лагуната и да я потопи във водата, така, както си беше с дрехите. Той я изкъпа и почисти драскотините й с антисептичен сапун, като не спираше да бъбри с ласкавия си глас, опитвайки се да я успокои. Тя трепереше цялата, но не от студ. Рик изми накаляната й коса и я избърса с ризата си. После й помогна да си облече чисти, сухи дрехи.

Нощта постепенно утихна и голямото блато отново се изпълни с нощните си звуци. Чу се дори ръмженето на алигаторите, които сякаш протестираха за нарушеното им спокойствие. А високо в планината бушуваха огньове и се виеше бял дим.

Кийли започна да плаче. Задавените й ридания заради Брайън притесниха Рик. Тя не се страхуваше от джунглата и дивите животни, боеше се единствено за човека, когото обичаше. Рик я придърпа по-близо и я притисна към себе си, опитвайки се да я успокои. Продължи да я гали, докато сълзите й пресъхнаха и тя заспа в ръцете му. Той подпря глава на едно дърво, но умът му не намираше покой.

Тя спа много неспокойно. Няколко пъти трябваше да я буди, за да я освободи от кошмарите й, притиснал главата й към рамото си. Рик почти не спа. Беше неспокоен и разтревожен. Шансовете на Брайън да е оцелял изглеждаха нищожни, но той съзнаваше, че не е необходимо да й казва това.

На сутринта Рикардо с облекчение установи, че тя отново е заприличала на себе си… беше бледа, но се владееше и бе готова за действие. Положението им не беше никак розово. Ужасените indios бяха избягали през нощта. Те двамата се намираха на брега, на мили разстояние от Джукуапа и разполагаха само с един разбит радиоприемник. Нямаха водачи, нямаха носачи, а след снощното нападение, нямаха и крайна цел.

Двамата се надвесиха над картата.

— Ще продължим към мисията — реши Кийли.

Той се изправи, подразнен от деспотичната й самонадеяност и заповеднически тон, особено след снощната проява на женска слабост и пасивност.

— Ще продължим нагоре по брега до най-близкото село — възрази той. — Можем да се обадим на Лозано и да помолим да ни изпратят хидроплан.

Неумолимите, златисти очи на Кийли, предупредително заблестяха.

— Брайън може да е горе, в планината и аз отивам там. — Гласът й прозвуча тихо, но думите й бяха твърди и неотстъпчиви.

— Кийли, ако лагерът е евакуиран, мястото ще гъмжи от вражески войници. Брайън може да е загинал по време на нападението, или пък да е избягал с оцелелите. Моята главна грижа в този момент е твоята безопасност. Мога да направя някои запитвания — командосите ще се прегрупират някъде наблизо и ако е жив, или мъртъв, не може да не го намерим.

— Но той може да е все още в мисията — не отстъпваше тя.

Гласът на Рик беше безкрайно търпелив.

— Ще ни бъдат необходими два дни, за да стигнем до мисията без водачи. Може да ти се струва, че е съвсем близо, зад оня хълм, но това е тежък, неравен терен сред джунглата, пресечен от дълбоки долини и реки, области с непроходими гъсталаци. Може дори да ни пленят. Как тогава ще помогнем на Брайън?

Цялото й същество обаче излъчваше твърдоглава, всеотдайна решимост, която го плашеше.

— Това е хондураска територия. Хондураските и американските военни части ще се върнат — упорито заяви тя. — Ще имат транспорт, радиостанции. Ако тръгнем покрай брега, провизиите ни ще свършат твърде бързо, нямаме лодка, а и ще трябва да се борим с комарите, алигаторите и акулите.

Погледът й беше необичайно студен и суров — в очите й имаше нещо, което не бе виждал никога преди.

— Ако е убит, трябва да видя тялото, Рик. В противен случай никога няма да разбера дали е мъртъв, или просто се е възползвал от нападението върху мисията, за да изчезне.

През следващия един час събраха багажа си, а спорът им ту затихваше, ту избухваше с нова сила. Най-накрая, ядосан, Рик й постави своя ултиматум, а Кийли мрачно обяви, че продължава към мисията със, или без него.

В края на краищата, Рик отново бе принуден да се подчини на непреклонната й воля. Решиха да пресекат река Патука и да продължат по течението й на северозапад по посока на мисията. Маршрутът по клисурата на реката удължаваше пътя им с две мили, но там се вървеше по-лесно, отколкото право нагоре по планината през неравния терен. Кийли със страхопочитание и възторг се взираше във виолетово обагрените, приличащи на пирамиди хълмове, които се възправяха пред тях, задушени от гъста, избуяла растителност и гъмжащи от странни бръмбари, животни и птици.

Трябваше им цял ден, за да достигнат мястото, където Патука се спускаше към крайбрежните лагуни. Бяха натоварени с всичката храна, която успяха да наблъскат в раниците си. Влачеха още амуниции, брадви и мачете. През първата си нощ на открито успяха да разпънат хамаците си.

Кийли остана будна дълго време, загледана в нощното небе. Наблюдаваше ярките звезди, осеяли тъмното тропическо небе. Прилепите се измъкнаха от укритията си, защураха се насам-натам, в търсене на плячката от комари, които се носеха из въздуха. Блатистата низина дишаше около нея и тя почти усещаше как нощта изпълзява от тъмното си скривалище, за да се разпростре над реката. Тази вечер всичко й се струваше далечно и недостижимо — птиците, животните, звездите… Брайън.

Тя рязко завъртя глава, за да пропъди мислите си.

Преди да затвори очи, Кийли погледна към Рик, който лежеше в хамака си наблизо. Лежеше по гръб, скръстил ръце под главата си. Кийли знаеше, че е буден и също като нея брои звездите. След изтощителния преход през деня всеки се бе затворил в себе си, почти не разговаряха и Кийли в един момент се почувства изолирана от целия свят сред тая гъмжаща от всякакви животни пустош. Тя пооправи водонепроницаемия чаршаф в долния край на хамака, за да й е под ръка, в случай че завали, придърпа противокомарната мрежа върху горната част на тялото си и затвори очи.

На следващата сутрин ги събуди величественият изгрев на слънцето. Станаха сковано и след импровизираната закуска отново нарамиха раниците си. Рик неодобрително мълчеше, а Кийли, като практична жена, прие по-леката раница, без да протестира. Рик преметна пушката през рамо и те се отправиха към планината, забулена в лека утринна мъгла.

По средата на влажната и задушна сутрин двамата напуснаха блатистата крайбрежна долина и започнаха да изкачват предпланината. На места растителността бе толкова гъста, че трябваше да си проправят път с помощта на мачете, като предпазваха десните си ръце с единствения чифт ръкавици, който си поделиха. Дори и най-малките пришки и мехури бяха опасни в тази тропическа зона, гъмжаща от бактерии.

В четири часа, след като бяха изкачили около триста фута, те направиха бивака си на една тясна, скалиста издатина, надвиснала над бързите води на реката.

Кийли взе една хавлия и антисептичен сапун и се отдалечи нагоре по течението, за да се изкъпе. Намери едно местенце, където реката не беше нито толкова бърза, нито толкова дълбока, седна на един камък сред водата и остави течението да успокои уморените й мускули. После изми косата си и изпра дрехите си. С изненада установи, че въпреки горещината, водата беше съвсем студена, а едно такова малко удоволствие, като хладната баня, я накара да се почувства напълно освежена и отпочинала. Кийли с неохота нахлузи топлите си ботуши и се запъти обратно към бивака, като за пръв път през последните два дни на изтощителна умора и пот, се почувства свежа и бодра. Когато пристигна, Рик вече бе успял да се изкъпе и избръсне и разопаковаше багажа им.

Погледът, с който я посрещна беше повече от красноречив. Тя чудесно знаеше какви мисли се гонят в главата му. Кийли спокойно срещна погледа му. Златистите й очи бяха ясни и сериозни. Най-накрая той преглътна мъчително и отклони поглед. Беше й сърдит и тя го знаеше, но нейната независимост и непреклонност още повече увеличаваха притегателната й сила като жена.

Тя се поотдалечи и седна на един камък, за да изсуши косата си. Бяха сами в един свят, който се намираше на светлинни години разстояние, от Ню Йорк, от предизборните кампании и изискания начин на живот. Тя се проклинаше, загдето не бе предвидила това развитие на нещата. Бяха съвсем сами, без носачите и водачите, навсякъде около тях ги дебнеха опасности, съществуваше реална възможност Брайън вече да е мъртъв. Не бе забравен и случаят в Мексико сити, когато тя бе увиснала на врата му… и в цялата тая бъркотия Кийли не бе съобразила, че привличането, което Рик изпитваше към нея, ще прерасне в съвсем обяснимо, здравословно желание да се люби с нея. Всъщност, тя изобщо не бе казвала пред него, че е влюбена в Брайън. Само бе споменала, че между тях двамата има някаква недовършена работа. Рик беше привлекателен мъж… Една връзка с него може би би й доставила истинско удоволствие… преди. Но сега Кийли не можеше и да понесе мисълта, да я докосва друг мъж — дори и Брайън да бе вече мъртъв.

Знаеше, че съществува много малък шанс той да е останал жив след нападението на партизаните. Прониза я такава силна болка при мисълта за това, че тя едва не изплака на глас. Не, беше по-добре да изхвърли мислите за Брайън от съзнанието си. Щеше да разполага с достатъчно време да размишлява върху загубата му, след като пристигнат в мисията.

На следващия ден изминаха по-малко от миля, като петстотин фута вървяха все нагоре по стръмнината. Докато с огромни усилия си пробиваха път през тясното ждрело на реката, те от време на време зърваха огромни водопади, които с трясък се спускаха от тристафутова височина и се разбиваха в многоцветна дъга от пръски. Край тях летяха южноамерикански пъстрокрили птици и хиляди зелени папагали. След тях вървяха и крещяха дребни маймунки. Всички животни уплашено бягаха надалеч, докато малката, шумна групичка си проправяше път през гъсталака. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-гъста и по-буйна ставаше растителността, а джунглата като че ли беше навсякъде, растеше дори и по скалите, по които сякаш нямаше никаква почва. Макар да вървеше на разстояние от нея, Рик винаги се оказваше наблизо в най-подходящия момент. Всеки път й подаваше ръка, когато пътеката беше прекалено стръмна и непроходима. И всеки път, когато срещнеше погледа на напрегнатите му пъстри очи, Кийли бързаше да пусне протегнатата му ръка.

Намираха се на двадесет фута над бушуващата река и един след друг напредваха инч по инч по една камениста тераса, когато земята се разлюля под краката им. Кийли знаеше, че земетресенията са нещо обикновено в тоя вулканичен район. Повечето от тях бяха напълно безопасни, включително и това. Земята се разлюля само колкото да откърти парчета от скалите над главите им, които се изсипаха като смъртоносен дъжд отгоре им. Те бързо изхлузиха раниците си, а Рик я напъха под една козирка и заслони тялото й със своето.

Галантна, но безразсъдна и глупава постъпка, която търсеше само външен ефект, кисело си помисли тя. Двамата щяха да представляват много по-голяма мишена, отколкото ако всеки от тях се бе притиснал към скалистата стена. Но не каза нищо. Латиноамериканските мъже не ценяха жените, които узурпираха ролите им на защитници и покровители, а Рик вече бе претърпял твърде много поражения. Сега сякаш бе започнал някаква изкусна кампания да пречупи волята й чрез сексуалното си превъзходство.

Реката се пенеше и лъкатушеше под тях. Малките, но смъртоносни каменни отломъци се сипеха отгоре им, а те напрегнато чакаха и се надяваха земетресението да не се усили и да не запрати цялата скала заедно с тях двамата в клисурата.

Подскачащите наоколо камъни ги задържаха почти десет минути, хванати като в капан, интимно притиснати един към друг. Тя се опита да се отдръпне от него, но той затегна прегръдката си и прошепна.

— Не още.

В падинката под адамовата му ябълка се бе насъбрала пот, ризата му беше подгизнала, а Кийли знаеше, че и собственият й гръб е мокър. Тя отстъпи и положи чело на гърдите му, отказвайки обаче да се предаде пред аромата и допира на тялото му, което се притискаше към нейното.

Преди още да осъзнае какво става, Кийли почувства устните му върху влажното си слепоочие, после той продължи надолу и притисна устни към шията й. Изумена и слисана от случилото се, Кийли едва тогава осъзна, че той не трепереше от страх, или изтощение. Тя бързо извърна глава и прошепна:

— Рик… моля те…

Той се скова и спря незабавно. Без да каже нито дума, я отмести от себе си и отново метна раницата на гърба си. После се обърна и с напълно безизразно лице й помогна да сложи нейната раница, като нито веднъж не я погледна в очите. Кийли знаеше, че е наранила гордостта му, но подозираше, че той е бесен не само заради нея, а заради самия себе си.

Тя го остави на мира и той постъпи по същия начин.

Беше почти тъмно, когато спряха, за да си направят бивак за пренощуване. Рик се надяваше да стигнат мисията още на другия ден преди обяд. Предлагаше да се приближат много предпазливо и да не влизат, преди да разберат чии войски са разположени там.

Но всичките тези изпитания им бяха спестени.

Когато потеглиха на следващата сутрин, те буквално връхлетяха върху група хондураски разузнавачи. Изпълнена с мрачни предчувствия и страх, Кийли се взираше в напрегнатите млади лица, докато Рик на бърз испански обясни на младия офицер, който бе на чело на отряда, кои са и защо са по тези места. После, под насочените дула на пушките им, те се отправиха към американския военен лагер, построен извън бомбардираната мисия.

С подути крака, мръсни и уморени, те минаха покрай все още димящите руини и се насочиха към палатката на американския военен съветник. Два хеликоптера в маскировъчен цвят клечаха като грозни, гигантски насекоми в изровения от бомбите двор. Хондураските и американските войници работеха заедно. Разчистваха развалините с кирки и лопати, търсеха трупове. Няколко тела лежаха навън, покрити с брезент. Вонята бе просто непоносима. Кийли едва не се задави, но не можеше да откъсне очите си от телата на убитите.

В голямата палатка, в която се помещаваше щабът, лейтенант Кейт Путмън четеше и правеше бележки по доклада за нападението върху мисията, осъществено през границата на Пегуалпа. Един млад хондураски адютант отбелязваше малки червени кръстчета и кръгчета на картата.

Офицерът се изправи и заобиколи бюрото си, протегнал ръка към Рик, но живите му, кафяви очи с любопитство огледаха Кийли. — Така. Значи вие сте Ричард Кастило! Чел съм няколко от вашите доклади за „Амнести“. Какво правите тук, сред целия този ужас?

— Наистина избрахме най-неподходящия момент — спокойно се съгласи Рик. — Търсим съпруга на тази дама. Лейтенант Путмън, да ви представя госпожа Брайън Ийстън от „Ийстън Пъблишинг“ в Ню Йорк.

Кийли протегна ръка.

— Надявам се, че ще можете да ни помогнете, лейтенант. Моят съпруг трябваше да бъде с Тибурон или Суарес в този лагер. Безпокоя се, че може да е бил убит по време на нападението.

— За нещастие това е напълно възможно. Американците, които бяха тук със Суарес, не са официални пратеници на американското правителство и ние не ги водим на отчет. Освен това, не сме в състояние да идентифицираме всички жертви.

Кийли смело вирна брадичка.

— Аз видях… труповете навън. Може ли да ги видя отблизо?

Рик извади една нова снимка на Брайън, но Путмън я погледна съвсем бегло.

— В момента разчистваме терена — внимателно рече той. Възхищаваше се на куража й. Разбираше, че тя иска да научи истината веднага, без всякакви забавяния и увъртания. — Телата, които открихме днес, мадам, са от преди три дни. Не са много приятна гледка, а вонята им е още по-страшна. Под развалините има още трупове, а утре е четвъртият ден след нападението. Сигурна ли сте, че искате да направите това?

— Сигурна съм.

Офицерът бе впечатлен и заинтригуван. Не бяха много съпругите, които идваха да търсят мъжете си, да не говорим пък за разпознаване на трупове. Тая трябва да е страхотна жена.

— Всички оцелели бяха евакуирани след нападението, госпожо Ийстън. Що се отнася за онези, които все още лежат под развалините, ще трябва да изчакате и да ги огледате в болницата или в моргата в Тегусигалпа. Господин Кастило може да уреди това.

Забелязал пребледнялото лице на Кийли, Рик побърза да се намеси.

— Може би бихме могли да разгледаме личните вещи, останали в базата — дрехи, паспорти, снимки — все неща, които може да са били изпразнени от джобовете им в нощта на нападението.

Лейтенантът даде знак на адютанта. Една голяма кутия бе извадена от заключения шкаф в стаята. Никой не проговори, когато Кийли се приближи до масата. Тя започна да разглежда вещите, а сърцето й като обезумяло блъскаше в гърдите й. Гадеше й се при вида на тези жаловити останки — медальони, писма, тефтерче с адреси, томче със стихове.

На дъното на кутията Кийли намери портфейла му.