Марго Грег
Мнимият съпруг (14)

14.

В деня на погребението, Хелън лежеше в голямото си легло в Уестърби, драпирано с бледосиня коприна. Косата й, с цвят на зряла кайсия, бе внимателно подредена в любимата й, бухнала прическа. Човекът от погребалното бюро бе сложил малко руж на бузите й и тя изглеждаше като заспала върху избродираната дантелена възглавница.

Кийли бе прекалено потресена, за да плаче. Макар винаги да бе знаела, че този ден не е далеч, тя просто не можеше да понесе ужасяващата мисъл, че ще трябва да поверят крехкото, грижливо поддържано тяло на Хелън, на студената земя.

Цялата сутрин къщата бе пълна с върволица от приятели и делови партньори, дошли да отдадат последната си почит към Хелън. Кийли лежеше на леглото си и се чудеше дали опечаленият син ще се върне за поредното си представление по време на опелото в три часа. Смазана от скръб по Хелън, Кийли се измъчваше и от угризения и чувство на вина, че когато това се бе случило, тя не бе край Хелън в „Дакота“, а при Върн — нещо, за което Брайън не спираше да я обвинява. Разговорът им предишната вечер се бе превърнал в ужасяващ скандал, в който и двамата крещяха обвинения и контраобвинения. Брайън бе изхвърчал от къщата, затръшвайки вратата след себе си и все още не се бе върнал.

Когато най-сетне се появи, той бе облечен безупречно, маниерите му бяха хладни и официално учтиви. Докато седеше до него по време на службата, Кийли долови слаба миризма на алкохол. Де да можеше и тя толкова лесно да намери утеха! Отблъсна предложената му ръка, когато се качваха в лимузината, за да отидат на гробището.

Денят, в който погребаха Хелън Ийстън, бе мрачен и мъглив. Както винаги, подготвен за всякакви изненади Върн носеше чадър, но не и Брайън. Гологлав и мрачен, той бе вдигнал яката на шлифера, който Кийли му бе подарила за рождения му ден, не толкова, за да се запази от дъжда, колкото да прикрие опустошеното си от мъка лице. Лицето на Кийли бе скрито зад тъмен воал. Поведението й говореше за стоицизма и помирението със съдбата на човек, който отдавна бе проумял пълната безполезност на сълзите. Когато службата свърши, Кийли прие протегнатата ръка на Върн и присъстващите се разделиха, за да им направят път, впечатлени от неподправената скръб и достойнство на снахата на Хелън.

По-късно, Върн се позабави в къщата в Уестърби. Надяваше се Кийли да потърси утеха при него. Но тя не го направи. Остана напълно спокойна. Скръбта и болката й преминаха в бездънно отчаяние и примирение. Най-накрая му каза, че иска да остане сама и той неохотно си тръгна.

Нощта след погребението премина в тревожно бдение. Госпожа Магуайър от време на време се качваше нагоре по стълбите с каничка пресен чай, грижеше се ту за единия, ту за другия Ийстън, всеки от който, осиротял и покрусен, страдаше зад собствената си врата, караше им се добронамерено, съчувстваше им, уверяваше ги, че в подобни тежки моменти на траур двамата съпрузи трябва да са заедно. Но Хелън бе човекът, който ги свързваше. Без нея те бяха загубени един за друг. Ако поне единият бе дал някакъв знак, може би щяха да успеят да преодолеят разширяващата се помежду им пропаст. Но никой не го направи. Часовете се нижеха, а самотата и мъката забиха последния клин помежду им.