Марго Грег
Мнимият съпруг (1)

1.

Когато слезе за закуска, писмото лежеше до чинията й.

Някои неща никога не се променят — смъртта, данъците и тиранията на сутрешната поща, помисли си Кийли, примирено свила устни. Тя седна и взе салфетката — знак за суетящата се наблизо икономка, че пощата отново ще трябва да почака — едно забавяне, което неизменно вбесяваше икономката Лида Магуайър.

Ритуалът със сутрешната поща бе въведен от свекър й, издателският магнат, много години преди идването на Кийли в „Ийстън Менър“. Винаги бе използвал античния сребърен нож за отваряне на писма, който и сега бе поставен до чинията на Кийли. След смъртта на Алфред Ийстън, вдовицата му, Хелън, бе поела не само управлението на семейния бизнес, но бе продължила и всички установени през съвместния им живот традиции. А когато преди година Хелън Ийстън получи удар, Кийли с неохота се нагърби с отговорността за семейните дела, докато госпожа Магуайър се провъзгласи за пазител на домашното огнище.

Напълно пренебрегнала пощата, Кийли се обърна към шофьора, който дискретно стоеше наблизо и очакваше нарежданията й.

— Сайкс, искам да пуснеш пердетата веднага щом масата бъде почистена. Мисля, че се е задала поредната гореща вълна. След това можеш да докараш бентлито^[1] отпред.

— Много добре, мадам.

— А в десет часа трябва да посрещнеш господин Престън на летището. Госпожо Магуайър, той ще вечеря тук тази вечер, така че ще трябва да предвидите някакъв десерт. Компот от пресни плодове, например. Само да не са ягоди. Вие непрекъснато забравяте, че съм алергична към тях. Освен това ще искам да сервирате кафето ни на горния етаж.

— Да, мадам. Веднага щом свършите с пощата — многозначително заяви икономката — ще ви сервирам закуската.

— Можете да я сервирате веднага — твърдо отвърна Кийли, макар да знаеше, че съобщението за предстоящата вечеря с Върн бе засегнало друго болно място. Госпожа Магуайър смяташе, че Кийли се държи скандално, позволявайки си да се среща с друг мъж в къщата на починалия си съпруг.

Кийли се стараеше да ограничи борбата за надмощие само на първия етаж и да изолира Хелън от напрежението и неприятностите, които биха могли да доведат до нов, може би дори фатален, удар. За да избегне откритите конфликти с икономката, която бе прекарала четиридесет години със семейство Ийстън и се считаше част от домакинството, Кийли се бе научила да налага авторитета и мнението си по твърде деликатен и изкусен начин.

Тази сутрин, например, пощата щеше да почака, докато Кийли завърши закуската си. Като се радваше на уединението си, тя с доволна усмивка погледна златистия пъпеш, сервиран в емайлирана чиния с цвят на смарагд. Докато пиеше бавно втората си чаша кафе, тя си мислеше, че трябва да прегледа бележника си със заплануваните срещи за деня, а след това щеше да даде разпорежданията си, свързани с домакинството. Нищо не трябваше да убегне от вниманието — ореховите лакирани мебели трябва да бъдат излъскани до блясък, огледалата трябва да блестят, отронилите се, изсъхнали папратови листенца, трябва да бъдат почистени веднага. Никаква снизходителност към никого. Точно това очакваше госпожа Магуайър от господарката на „Ийстън Менър“ и ако след заболяването на Хелън Ийстън Кийли не се бе отнесла към тия задължения с необходимата сериозност, тя неминуемо щеше да си навлече откритото презрение на икономката.

Въпреки това примирието между тях двете бе твърде крехко. Госпожа Магуайър бе дълбоко убедена, че Бранън Ийстън щеше да е жив и до днес и щеше да заема полагащото му се място начело на масата, ако преди осем години не се бе оженил за малката си, крайно неподходяща съпруга, която бе привлечена единствено от огромното му богатство. И макар икономката да се държеше с необходимата толерантна учтивост /защото това също бе част от традицията/, Кийли постоянно усещаше нейната неприязън и неодобрение.

Звънът на телефона я откъсна от мислите й. Кийли бързо се зае с пощата. Нямаше търпение част по-скоро да приключи с това задължение, да излезе от къщата и да намери спокойствие в далеч по-приятната и приятелска атмосфера на офиса си в Манхатън. Бързо сортира пликовете в няколко купчинки — сметки, свързани с домакинството, служебни писма, изпратени до дома й, безполезни рекламни брошури, лични писма до Хелън и Кийли.

Едва тогава забеляза писмото. На него пишеше лично, но това, което привлече погледа й, бе не мексиканската марка, която беше от типичния утилитарен тип, а адресът на подателя. „Амнести Интернешънъл“.

Тя веднага разбра.