Марго Грег
Мнимият съпруг (5)

5.

В стаята беше тъмно. Тя застана до вратата, опитвайки се да събере достатъчно кураж. Мъжът, който лежеше на леглото, обърна глава към нея, но тя виждаше единствено силуета му на светлината, която идваше от отворената врата.

— Кийли? — извика той. — Ти ли си?

Сърцето й подскочи като полудяло в гърдите й, когато чу името си, произнесено от този напълно непознат човек. Гласът му беше нисък, много по-плътен от гласа на Брайън. По гърба й пробягаха ледени тръпки при звука на дрезгавия му тембър. Тя влезе вътре, а вратата се затвори зад нея.

— Защо е толкова тъмно тук? — неуверено попита тя. Все още не можеше да го види добре.

— Светлината дразни очите ми. Ела към прозореца. — Забелязал колебанието й, той добави насмешливо. — Не се притеснявай, очаква те приятна изненада. Сестрите твърдят, че съм пълно копие на Том Селек.

Изненадана от иронията, с която той се отнасяше към самия себе си, тя лекомислено възприе тона му.

— Но ти нямаш мустаци.

— Е, никой не е съвършен — захили се той.

Кийли се приближи до леглото и забеляза проблясващите в полумрака неравни, но здрави зъби, по повърхността на които преминаваше метална пластина. Бяха съвършено различни от съвършените, идеално подредени зъби на Брайън. Изведнъж съвсем ясно си представи приклада на пушката, който разбива лицето му и затвори очи, за да прогони тази картина от съзнанието си.

Той я видя да премигва и тъжно прокара пръсти по повърхността на зъбите си. — Старият ми зъболекар ще се обърне в гроба си. За щастие изгубих само два зъба. Останалите бяха закрепени по местата си с помощта на тази пластина.

Кийли изведнъж се улови, че неволно се възхищава на чувството за хумор, с което този мъж приемаше жестоките си наранявания. Как е възможно един толкова приятен, открито усмихнат човек да твърди, че е нейният потаен, преизпълнен с недоволство и гняв съпруг? Брайън не се бе усмихвал така и в най-добрите си дни. Застанала до леглото, тя го изучаваше напрегната — по същия начин, по който Далила сигурно бе изучавала Самсон^[1], опитвайки се да открие признаци на слабост, за да може обвинително да го посочи с пръст и да заяви:_ Нека Филистерите те победят, Самсон!_

Кастило беше прав — съществуваше известна повърхностна прилика с Брайън, но това първо впечатление идваше от излъчването на мъжа пред нея и по нищо не напомняше за вулкана, който тлееше под привидно спокойната външност.

Като се опитваше да не го гледа твърде настойчиво, тя забеляза едва видимите розови белези, почти скрити в косата и под челюстта, останали след пластичните операции.

Кийли заговори с хладен и безизразен глас.

— Като зная какво си преживял, мисля, че си истински късметлия, че си останал жив.

— Радваш ли се? — тихо попита той.

Въпросът му я изненада.

— Разбира се. Защо да не се радвам?

Той се облегна на възглавниците и се усмихна.

— Имаш всички основания да си недоволна. Ела по-близо. Така всеки ще може да види другия по-добре.

Тя се подчини неохотно, полагайки усилия да си представи лицето под следоперативните подутини и синините. За нейно огорчение, тя просто не можеше да го погледне в очите — погледът му беше прекалено прям и смущаващ. В затъмнената стая очите му изглеждаха много по-топли и наситено сини — съвсем различни от хладните, леденосини очи на Брайън. Лицето на всеки човек може да бъде променено, но не и очите му, нали? А и косата му. Заради операциите, тя бе съвсем късо подстригана, но все пак се виждаха чупливите прошарени кичури, съвършено различни от кафявите, буйни къдрици на Брайън. Дали Брайън също бе имал бели кичури навремето? Или те са били скрити в дългокосата му прическа, която бе на мода по време на изчезването му? О, защо й е толкова трудно да се абстрахира от очевидните разлики във външността на двамата мъже и да се съсредоточи върху характера на човека пред нея!

Той рязко си пое дъх и шумът я изтръгна от мислите й. После премигна и за миг затвори очи.

Осъзнала, че той изпитва силни болки, Кийли тревожно се взря в него.

— Добре ли си? Да извикам ли сестрата?

— Не, не. Ще се оправя след малко — отвърна той, притиснал пръсти към слепоочията си. — Лекарят твърди, че острите болки означават, че разкъсаните нерви започват да заздравяват. — Усмивката му беше твърде неуверена. Сякаш не смееше да повярва, че болката бе утихнала. — Все още страдам от убийствени главоболия, макар и доста по-нарядко. В началото беше толкова лошо, че си мислех, че ще умра, но когато болките се засилиха, започнах да се страхувам, че няма да имам този късмет. — Тя не каза нищо и той вдигна поглед към нея. — И все пак не исках да умирам, защото това означаваше, че няма да те видя никога повече, Кийли.

Пренебрегвайки напълно подтекста на казаното, Кийли започна да задава учтиви, неангажиращи въпроси, като внимателно изслушваше отговорите му. Който и да беше, той очевидно бе интелигентен и добре образован и макар да се ослушваше за следи от лекия харвардски акцент, който Брайън бе придобил през годините си в колежа, Кийли не долавяше никаква прилика в ритъма и интонацията на речта му. Ако знаеше какво я очаква, тя можеше да подготви някои подвеждащи въпроси, но в този момент не можеше да измисли нищо съществено.

През следващия половин час те избягваха да споменават болезнения проблем, свързан с фалшивите му претенции. В края на краищата, той трябваше да я убеждава, а не обратното, нали? Тя съвсем съзнателно отказваше да говори за живота си през годините след внезапното заминаване на Брайън. Не споменаваше нито Хелън, нито промените, настъпили в ръководството на списанието. Въздържаше се да задава въпроси за премеждията му в североамериканската джунгла и не защото спомените можеха да се окажат прекалено болезнени за него, а защото не искаше да знае нищо за случилото се.

От време на време очите им се срещаха и тя с раздразнение си даде сметка, че първа отклонява поглед от подкупващата синева на очите му. Малко по малко, обаче, паниката започна да я напуска. Сега, когато бе сигурна, че това не е Брайън, тя се почувства достатъчно смела, за да го разпита за бъдещите му планове.

— Доктор Виларде спомена, че скоро ще те изпишат от болницата. — Най-сетне се осмели да заговори за това, като се питаше кой ли ще плати огромните му болнични сметки.

— Да. След всичките месеци, които прекарах тук, с удоволствие ще се прибера у дома.

— А къде е у дома? — спокойно попита Кийли, като се опитваше да го хване неподготвен.

— При теб, къде другаде? — отвърна той, пронизвайки я с лазурносините си очи. — Където и да е това.

Връхлетя я някакво необяснимо усещане, граничещо със страх, но тя съумя да отговори спокойно.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Така ли? И защо?

И двамата говореха толкова нехайно, сякаш се опитваха да решат къде да отидат за вечеря.

Тя пое дълбоко дъх и направи първата решителна крачка.

— Защото, откровено казано, не вярвам, че ти си моят съпруг.

— Не вярваш значи. — Той леко присви очи.

— Съжалявам, но не вярвам.

Той се наведе напред, с издадена напред долна устна.

— Е, най-после нарекохме нещата с истинските им имена. Отказваш да ме приемеш. Не е необходимо да гадая за причините.

— А аз не би трябвало да ти давам каквито и да било обяснения, но ще го направя. Ти изобщо не приличаш на него.

Нехайният му глас се промени — и той заговори нетърпеливо.

— И как достигна до това страхотно заключение? Благодарение на женската си интуиция? Не си задала нито един въпрос, който би помогнал на всяка съпруга на изчезнал и обявен за мъртъв мъж, да разбере истината.

— Що се отнася до мен, няма какво да питам.

— Ти, разбира се, не ме отхвърляш само заради променения ми външен вид. И то въз основа на неколкоминутен разговор.

Тя настръхна.

— Разбира се, че не. — В този момент разбра, че е била прекален оптимист да се надява да избегне конфронтацията с него. Тук ставаше дума за милионите на семейство Ийстън.

— Какво тогава? — викна той и за момент й се стори, че разпознава избухливия нрав на Брайън. — По дяволите, Кийли! Дяволски добре знаеш, че съм аз. Оставих те да бъбриш глупости през изминалия четвърт час, защото мислех, че имаш нужда от време, за да свикнеш с мисълта, че съм жив, а не толкова, за да привикнеш с новото ми лице. Е, мисля, че чаках достатъчно. Днес ме взимаш от болницата и се прибираме у дома. — Той отметна завивката настрана и без никакъв свян провеси от леглото дългите си, голи и мускулести крака.

Кийли, разтревожена, подскочи от мястото си.

— Нищо подобно! Няма да стане! — Адреналинът й започна да се покачва. Бе вбесена от дързостта и безочието му. — Не зная кой си, но във всеки случай не си моят съпруг. Сигурна съм, че двамата с Брайън сте се срещнали в някоя мексиканска кръчма, напили сте се заедно и сте започнали да си разправяте тъжни историйки. А може би ти е дал сватбената ни снимка като сувенир. За мен и пред лицето на закона, моят съпруг е мъртъв!

— Не мога да повярвам! — Беше много убедителен. Изглеждаше почти замаян от изненада и недоверие. — Собствената ми съпруга…

Кийли побърза да се възползва от спечеленото преимущество.

— Изобщо не се съмнявам, че би могъл да причиниш много неприятности, ако това са истинските ти намерения. Сигурна съм, че си си научил урока добре — един следобед в библиотеката с „Кой кой е в Америка“. Там е пълно с най-различни подробности за семейство Ийстън. Но позволи ми да ти напомня, че присъдите за измама и изнудване са жестоки, а аз имам доста високопоставени приятели.

Той заговори с тих и тъжен глас.

— Имаш пълното право да бъдеш огорчена, Кийли, но не ми причинявай това.

— На теб? А какво ще кажеш за всичко, което ти причиняваш на мен? А на семейството на Брайън? — извика тя. — Наистина ли мислиш, че ти си първият измамник, който се опитва да се домогне до парите на семейство Ийстън? Позволи ми да ти кажа нещо, господине, който и да си ти. Аз съм експерт по странни претенции, фалшиви следи и лъжливи твърдения.

— Но майка ми? Не мога да повярвам, че поне тя няма да проучи…

— Аз извършвам проучванията — прекъсна го тя. — И ще съм ти много благодарна, ако не я наричаш майка. — Мисълта, че въпреки предупрежденията й той може да опита да достигне до Хелън в сегашното й лошо здравословно състояние, я изпълваше, със страх и ярост. Беше длъжна да пресече това още в началото! Още сега! — Госпожа Ийстън е една много болна жена и ако си позволиш да я безпокоиш, ще те накарам да съжаляваш така, както никой друг мошеник в Западното полукълбо.

Кийли започна да рови из чантата си и едва не я изпусна в бързината. Извади чекова книжка и химикал. В стаята се възцари напрегнато мълчание. Кийли набързо надраска чека и решително го подписа.

— Предупреждавам те да не гледаш на този чек като на първа вноска. Никакво изнудване повече. Това е просто един жест на човечност. За да покриеш болничните си сметки. Повече няма да има.

Кръстосаха погледи, а тя му подаде чека, твърдо решена да разобличи намеренията му в самото начало. Дали той щеше да играе ролята си докрай, или можеше да бъде купен с известна сума? Без изобщо да промени изражението си, той насмешливо огледа цялото й тяло. Погледът му беше нагъл и обиден, и тя усети как се изчервява и я залива гореща вълна на възмущение и срам.

— Картината започна да ми се изяснява. — Той сви устни. — Жена с твоята външност вероятно е ухажвана от безброй мъже, които чакат на опашка, за да се вредят при красивата вдовичка. Сигурно е много неудобно изведнъж отново да се сдобиеш със съпруг.

— Намирам забележките ти не толкова обидни, колкото плана, който се опитваш да приведеш в действие — рязко отвърна тя. Той не направи никакво усилие да вземе чека. Събрала всичката си надменност и високомерие, тя се изправи и с презрение пусна листа върху завивките му.

Това го вбеси. Без предупреждение и с изненадваща сила за един толкова болен мъж той рязко протегна ръка и я сграбчи за китката. Тя загуби равновесие и падна върху него.

— Какво си мислиш, че правиш? — Бореше се отчаяно да запази поне част от достойнството си, опитвайки се да говори с леденостудена ярост и гняв.

Лицето му беше само на няколко инча от нейното.

— Щом си решила да ме изпитваш, тогава свърши си работата докрай, за бога — изръмжа той, здраво стиснал зъби.

— Пус… ни… ме! — Опита се да се измъкне, но ръката му бе здрава като стомана. По дяволите! Махни ръцете си от мен!

Но той продължаваше да я държи, а лицата им почти се допираха. Опасната му близост и мъжка сила й се сториха още по-страховити, когато забеляза гнева и огорчението, засенчили ултрамариновите му очи. Кийли добре знаеше, че думите и убежденията — единствените оръжия на жените в този мъжки свят — не можеха да й помогнат в подобен момент. Спорът им бе принизен до най-подла и недостойна форма, когато единствено мъжката сила и бруталното физическо превъзходство имаха значение. Лишена от женствеността и достойнството си, тя бе напълно безпомощна.

— При дадените обстоятелства изобщо не съм очаквал, че ще ми бъдеш вярна, докато се биех в чужди страни — присмехулно заяви той. — Сигурен съм, че не си скърбила дълго. Но се обзалагам, че не можеш да забравиш последната нощ, в която се любехме.

Тя отново се опита да се измъкне и той отново я укроти със силните си ръце. Лежеше върху него, а очите му, изпълнени със затаена страст, оглеждаха гърдите й, които се повдигаха от трескавото й дишане под бялата копринена блуза. В уединението на болничната му стая тя изведнъж осъзна, че той й е напълно непознат, някакъв луд, очевидно изгубил разсъдъка си от силните удари, увредили мозъка му. Има ли нещо, което би могло да му попречи да стори онова, което бе намислил? С подновена ярост започна да се дърпа, за да се освободи от ръцете му.

— Ще викам! — Цялата трепереше.

— Никога не си била от жените, които пищят, Кийли. — Очите му бяха огромни и сякаш запълваха целия свят. — Спомни си. Помниш ли деня, в който бяхме заедно за пръв път?

Стотици спомени проблеснаха в ума й, като разместени страници на книга, и всичките бяха нежелани и неприятни. Кийли бе разтърсена не толкова от непреклонната му воля и странните усещания, които близостта му предизвикваше в душата й, а от факта, че той знае за оня злополучен ден. Времето сякаш спря, а спомените, които бе погребала преди толкова много години, я завладяха, подобно на призрак, излязъл от гроба си.

Не беше разказвала на никого за оня ден преди десет години, когато младият, пламенен Брайън взе младата, безнадеждно романтична Кийли от общежитието й в колежа и я заведе в „Ийстън Меншън“, за да я запознае с родителите си.

Оказа се, че родителите му не са си у дома, а икономката бе излязла на пазар. Кийли осъзнаваше, че подобно презрително отношение не е случайно. Семейство Ийстън очевидно я считаха за недостатъчно добра за наследника на цялата издателска династия.

— Не ме е грижа какво мислят. Аз ще се оженя за теб — закле се той. — А един ден ти ще станеш господарката на тази къща.

Тя притисна окъпаното си в сълзи лице към рамото му.

— О, Брай, толкова те обичам — задъхано изрече тя.

Устните му жадно потърсиха нейните, а после разтърсен от необуздана страст, той целуна шията й. Блузата й леко се разтвори. Брайън затаи дъх за миг, след това рязко се наведе, взе я на ръце и се запъти към стълбите.

Осъзнала намеренията му, Кийли се разтревожи и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Не, Брай, не бива… Брайън…

— И защо не? — Гласът му прозвуча странно, почти грубо. — След като се оженим, ще прекарваме много време в спалнята, така че добре е да свикваш от сега.

— Не и по този начин. Не и тук — колебливо измънка тя. — Родителите ти могат да се върнат и да ни заварят…

— Те са в Кейп Коад за уикенда.

— Искаш да кажеш, значи си ме излъгал за срещата ни днес?

— И какво от това? Не предпочиташ ли да си с мен? — Той я пусна да стъпи на площадката и започна да я целува настойчиво, заглушавайки протестите й. Целувките му бяха яростни и необуздани. Сякаш я предизвикваше да му се противопостави. Кийли осъзна, че той вече почти не се владее и отново се опита да се измъкне.

— Недей, Брай — задъхваше се тя. — Нараняваш ме.

— Тогава престани да се дърпаш.

Съпротивата й сякаш го възпламеняваше още повече, подтикваше го за пореден път да се разбунтува срещу родителите си, превръщайки тялото й в бойно поле. Искаше я в прегръдките си, искаше я сега. Затича се нагоре по стълбите, блъсна я в стаята си, повали я на леглото, без да обръща никакво внимание на ръцете й, които го блъскаха като обезумели, без да чува протестите й. Възприемаше всичко това като обичайната девическа свенливост, която можеше да бъде преодоляна с много жар и плам. Обхванат от вихъра на яростната си страст, той дори не си направи труда да я съблече докрай. Нито пък себе си. Кийли изпита истински шок, когато той рязко проникна в тялото й. Искаше й се да изкрещи, но той силно притисна устни към нейните, сякаш се опитваше да заглуши страха и болката й.

Когато свърши, той внимателно оправи раздърпаните им дрехи, а Кийли остана да лежи, разкъсвана от срам, неспособна да повярва в случилото се.

Само след миг той се надигна на лакът, вгледа се в блесналите й от сълзи очи и сведе глава, за да я целуне по устните. Тя отблъсна главата му, а лицето й се изкриви от плач.

Той я изгледа изумен.

— Проклет да съм, ако разбирам нещо. Какво става с теб?

— Ти ме нарани, Брай.

В първия момент изглеждаше озадачен, а после ласкаво се разсмя.

— А ти какво очакваше, глупаво момиче? Винаги е така първия път.

Очите й изглеждаха огромни върху бледото й лице.

— Нямах предвид физическата болка. Ти наистина не разбираш, нали? — прошепна тя. — Ти просто взе онова, което искаше, без изобщо да те е грижа дали и аз го искам. За пръв път се любя с мъж и исках този ден да е нещо специално. Но всичко беше отвратително, отвратително, отвратително!

Тя рязко отблъсна ръцете му, стана от леглото и закуцука към банята. Погледна отражението си в огледалото и се разрида на глас. Косата й, толкова внимателно сресана за срещата с родителите му, беше объркана и заплетена, гримът й бе размазан, кожата й лепнеше от пот. Чувстваше се изранена и измъчена — както физически, така и душевно.

Брайън почука на заключената врата.

— Скъпа, съжалявам. Хайде, просто си помислих, че и двамата реагираме спонтанно. Няма да се повтори повече. Обещавам. Кийли, чуваш ли ме? Казах ти, че съжалявам… ааа, по дяволите! — Той изрита вратата и изпсува. — Добре, стой си вътре, малка предвзета моралистке! Не знам какво те е прихванало, но се надявам да ти мине скоро. Ще те чакам в колата.

През последвалите години Кийли бе успяла да погребе спомена за онзи ден. Брайън вече го нямаше. Мъртъв бе от много години, но сега се появяваше друг хищен и ненаситен мъж, който искаше от вдовицата му нещо много по-ценно от девствеността й. Искаше наследството на мъртвия й съпруг.

Мъжът, който твърдеше, че е Брайън, пъхна ръка под скъпото й ленено сако, обгърна тялото й, привлече я към себе си и я притисна толкова силно, че тя почувства натиска на костите и помръдването на мускулите му под болничната пижама. Кийли отвори уста, за да изкрещи, но от гърлото й не се изтръгна никакъв звук. Настъпи продължителна, напрегната, оглушителна тишина. Кийли се опитваше да се бори, но не можеше да контролира нито отчаяното си дишане, нито кръвта разбунтувала се във вените й. Чувстваше се като безпомощен фазан, пронизан от ноктите на ястреб.

Ниският му, задушевен смях рязко я върна към действителността.

— Имам чувството, че ще се представя отлично на този изпит.

Движенията му бяха бавни и премерени, и макар че я държеше здраво, за да не й позволи да се измъкне, той бе нежен и внимателен. Наведе глава и потърси устните й. Въздухът излезе със свистене от гърлото й, когато устните му докоснаха нейните, бузите й пламнаха, тялото й отмаля. О, какво трепетно вълнение и наслада изпита от леката му целувка! Толкова често си бе мечтала Брайън да я целуне по този начин — нежно и ласкаво, а не да я задавя с езика си, да я напада така, сякаш иска да я изяде жива! Опита се да стисне устни, но не можа… бе изцяло запленена от нечуваната му дързост, от онова, което й причиняваше, от чувствата, които я караше да изпитва. Бавно, чувствено, лениво… всяко негово движение оголваше дълбоко стаената и задрямала през годините чувственост. Изведнъж Кийли осъзна, че е готова да се поддаде на магията на прегръдката му. Въздухът между тях бе наситен с напрежение, сякаш яростта и гневът им се бяха превърнали в гореща, изпепеляваща страст, прекалено истинска и непреодолима.

Тя си даваше сметка, че с бездействието си позволява на този непознат, на този натрапник, да прави с нея каквото си пожелае. Беше ужасена и унизена и преди още да осъзнае какво прави, тя се дръпна назад, замахна с ръка, зашлеви го злобно през лицето и главата му се люшна настрана. Без да каже нито дума повече, тя се претърколи от леглото и избяга от стаята.

Останала без дъх, Кийли забърза надолу по коридора, а токовете й силно затропаха по покрития с плочки под. Гадеше й се от преживяния шок. Бързо намери дамската тоалетна и се приведе над мивката. После изплакна устата си с вода, несигурно се облегна на тоалетната, затвори очи и остана неподвижна дълго време. Притисна ръце към устата си, опитвайки се да заглуши нечленоразделните звуци, които напираха в гърлото й. Трябваше да се махне оттук, далеч от този мъж и от спомените й.

Излезе след двадесет минути. Беше бледа, но сравнително спокойна. Застана пред асансьора, но преди още да успее да натисне бутона, вратата се отвори и Кастило застана пред нея.

— Ето къде сте била. Търсих ви навсякъде. — Погледна неестествено бледото й лице и хвана двете й ръце. — Госпожо Ийстън, добре ли сте?

Доктор Виларде излезе от стая 211, стиснал дамската й чанта, която бе забравила в бързината. Изглеждаше вбесен.

— Вие сте го ударила! Защо го ударихте, госпожо Ийстън? Можехте да нараните лицето му!

Кийли бе прекалено разстроена, за да се обиди на лекаря, който бе насочил съчувствието си не към когото трябва.

— Този човек няма нищо общо със съпруга ми. А когато му го казах, той се опита насила да ме…

Лекарят се опита да сдържи гнева си.

— Не мисля, че човек в неговото състояние…

Кийли долови истеричните нотки, които се прокрадваха в гласа й.

— Не ме е грижа какво мислите. Просто дръжте този човек далеч от мен!

Кастило застана между разстроената Кийли и разярения лекар, сякаш за да ги предпази един от друг, и заговори с успокоителен глас.

— Вие сте разтревожена и това е напълно разбираемо, госпожо Ийстън. Тази среща бе истинско изпитание за вас, но вече всичко приключи. Елате. Ще ви придружа до хотела.

Хвърли един многозначителен поглед на лекаря, който стоеше зад нея, хвана я за ръката и я поведе към асансьора. От този момент нататък Рикардо Кастило се превърна в нейния благороден рицар. Тя с благодарност се остави на грижите му, а доктор Виларде, изпаднал в немилост, забърза към любимия си пациент, за да огледа щетите, причинени му от тази полудяла americana.