Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (9)

9

В клинично безличното помещение за аутопсии в моргата на област Вали, Ричард Каръл внимателно отстрани зародиша от утробата на Ванджи Луис. Дългите му чувствени пръсти вдигнаха малкото телце и той забеляза, че околоплодната течност бе започнала да изтича. Ванджи Луис нямаше да носи това бебе още дълго. Прецени, че бебето тежи около килограм и половина. Беше момче.

Първородният син. Той поклати глава при мисълта за загубата и остави телцето на прикрепена към масата плоскост. Ванджи се намираше в напреднал стадий на токсемия. Беше невероятно, че някой лекар бе допуснал състоянието й да се влоши до такава степен. Щеше да му е интересно да разбере какъв е броят на белите й кръвни телца. Вероятно ужасно висок.

Той вече беше изпратил в лабораторията проба от околоплодната течност. Нямаше никакво съмнение, смъртта на тази жена бе причинена от цианкалия. Устата и гърлото й бяха силно обгорени. Явно бе погълнала доста голямо количество. Да пази Господ!

Изгарянията от външната страна на устата? Ричард ги огледа внимателно. Опита се да си представи мига, в който е понечила да изпие отровата. Започнала е да преглъща, усетила е как гърлото й пламва, променила е решението си и се е опитала да изплюе течността. И тя е потекла по устните и по брадичката й.

Не му се струваше правдоподобно.

По палтото й бяха полепнали тънки бели влакна. Изглеждаха като от одеяло. Той ги прати за анализ. Сякаш бе лежала на плюшена завивка. Искаше да сравни плюшените влакна с тези от палтото. То изглеждаше доста износено, което означаваше, разбира се, че можеха да са полепнали по него и по друго време.

Тялото й беше ужасно подуто. Оставяше впечатлението, че Ванджи бе облякла какви да е дрехи, които бе успяла да намери, просто за да го скрие.

С изключение на обувките. Това беше друг неправдоподобен момент. Бяха фини и скъпи. Освен това изглеждаха съвсем нови. Малко вероятно бе Ванджи да е излязла с тях в понеделник и да ги е запазила в такова изрядно състояние. По тях нямаше петна от вода или следи от сняг, въпреки че чорапогащникът й беше изцапан с кал дори по глезените. Това не предполагаше ли, че тя е била навън, върнала се е, решила е да излезе пак, сменила е обувките си и после се е самоубила?

Малко вероятно.

И още нещо. Тези обувки бяха ужасно стегнати. Особено на десния крак. Едва е успяла да завърже връзките, а и отпред бяха много тесни. Все едно да си тикаш крака в менгеме. Като се имаше предвид останалата част от облеклото, защо ще си правиш труда да слагаш обувки, които те убиват?

Обувки, които те убиват…

Фразата се запечата в съзнанието му. Той се изправи. Повече нямаше работа тук. Щом се получеха сведенията от лабораторията, щеше да докладва на Майерсън какво бе установил.

Обърна се да огледа зародиша още веднъж. Цианкалият беше проникнал в кръвта му. Също като майка си, той трябва да е умрял в страшни болки. Ричард впери поглед в него. Чудото на живота никога не преставаше да го изпълва с благоговение; ако не друго, при всяка следваща среща със смъртта то нарастваше. Удивляваше го възхитителният баланс на тялото — хармонията на частите му, мускули и влакна, кости и сухожилия, вени и артерии; невероятната сложност на нервната система, умението на тялото да лекува собствените си рани, усилието му да защити своя нероден плод.

Внезапно се приведе към зародиша. Бързо го освободи от плацентата и внимателно го огледа на силна светлина. Беше ли възможно?

Само идея, едно подозрение, което беше длъжен да провери. Човекът, който му беше необходим, се казваше Дейв Брод. Той отговаряше за предродовата диагностика в болницата „Маунт Синай“. Щеше да му прати този зародиш за мнение.

Ако това, което смяташе, се окажеше истина, щеше да има достатъчно основателна причина капитан Луис да бъде разстроен от бременността на съпругата си.

Може би дори достатъчно разстроен, за да я убие!