Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (67)

66

Крис отказа адвокат. Беше седнал срещу прокурора. Толкова се притесняваше за тази среща, толкова се страхуваше, че няма да му повярват. Но Джоун му беше повярвала, Джоун беше казала: „Съвсем обяснимо е да те подозират, Крис. Кажи всичко, което знаеш. Спомни си онзи цитат от Библията: Истината ще те направи свободен.“ Крис отмести поглед от прокурора към двамата детективи, които го бяха посрещнали на летището.

— Нямам какво да крия — каза той.

Скот не беше впечатлен. Млад мъж с интелигентно лице и стенографски бележник в ръка влезе в стаята, седна, отвори бележника и си приготви писалка. Скот погледна Крис в очите.

— Капитан Луис, мое задължение е да ви уведомя, че вие сте заподозрян в убийствата на Ванджи Луис, Една Бърнс и доктор Емет Сейлъм. Имате право да мълчите. Не сте длъжен да отговаряте на никакви въпроси. Във всеки момент можете да откажете да отговаряте повече, имате право на адвокат. Всяко ваше изявление може да се използва срещу вас в съда. Всичко това ясно ли ви е?

— Да.

— Можете ли да четете?

Крис погледна Скот. Иронизираше ли го? Не, другият беше напълно сериозен.

— Да.

Скот му тикна един документ през бюрото.

— Това е копие на предупреждението „Миранда“, което току-що чухте. Моля, прочетете го внимателно. Уверете се, че всичко ви е ясно, и после, ако смятате така, подпишете.

Крис прочете бързо разяснението за правата си, подписа го и го върна.

— Много добре. — Скот остави листа настрани. Поведението му се промени, той стана някак по-напрегнат. Крис осъзна, че официалният разпит всеки момент ще започне.

Странно, помисли си той, всяка вечер, ако пожелаеш, можеш да гледаш или криминале с ченгета и крадци, или някакъв съдебен процес, но изобщо не предполагаш, че някога и ти самият можеш да бъдеш замесен в такава история. Прокурорът очевидно вярваше, че той, Крис, беше убил Ванджи. Луд ли беше, че не поиска адвокат? Не.

Говореше прокурорът.

— Капитан Луис, бяхте ли обект на некоректно отношение или открито насилие?

— Не.

— Бихте ли желали кафе или храна?

Крис разтърка чело.

— Бих помолил за кафе, ако обичате. Но съм готов да отговоря изчерпателно на всичките ви въпроси.

Въпреки това той се оказа неподготвен за въпроса на Скот:

— Вие ли убихте съпругата си Ванджи Луис?

Крис го погледна право в очите.

— Аз не съм убил жена си. Не зная дали е била убита. Но зная следното. Ако е починала в понеделник преди полунощ, тя не се е самоубила в нашия дом.

Скот, Чарли, Фил и стенографът бяха съвсем непрофесионално слисани, когато Крис спокойно обясни:

— В понеделник се прибрах вкъщи точно преди полунощ. Ванджи не беше там. Връщах се от Ню Йорк. В единадесет на следващата сутрин я намерих в леглото. Чак когато погребалният агент дойде да вземе дрехи, за да облече жена ми за погребението, и ми каза приблизителния час на смъртта, аз осъзнах, че вкъщи е било върнато само мъртвото й тяло. И преди това обаче знаех, че нещо не е наред. Жена ми никога не би носила и дори не би се опитала да обуе онези обувки, които бяха на краката й, когато я намериха. Месец и половина преди смъртта й единствените обувки, които можеше да носи, бяха едни разкривени стари мокасини, останали от чистачката ни. Десният й крак чак до стъпалото беше ужасно отекъл. Тя използваше тези мокасини вместо чехли дори и в спалнята…

Оказа се по-лесно, отколкото бе очаквал. После чу отправения към него въпрос.

— В понеделник сте излезли от хотела около осем часа вечерта и сте се прибрали в десет. Къде бяхте през това време?

— На кино в Гринидж Вилидж. След като се прибрах в мотела, не можех да заспя. Реших да отида с колата до вкъщи и да говоря с Ванджи. Беше малко след полунощ.

— А защо не останахте да изчакате съпругата си? — И следващият въпрос, отекнал като удар от чук в стомаха му: — Знаехте ли, че плодът, който жена ви износваше, беше с черти на японец?

— О, боже! — Ужас, по някакъв начин примесен с облекчение, заля цялото му същество.

Не е било неговото бебе. Японски зародиш. Онзи психиатър. Нима беше толкова подъл, че да й причини такова нещо? Тя толкова му вярваше. О, боже, горкото дете. Нищо чудно, че толкова се страхуваше от раждането. Вероятно затова се е обадила на доктор Сейлъм. Искала е да се скрие. О, господи, беше такова дете! Въпросите валяха един след друг:

— Значи вие не знаехте, че жена ви е имала връзка с друг мъж?

— Не, не.

— Защо отидохте в апартамента на Една Бърнс във вторник вечерта?

Кафето пристигна. Той се опита да отговори.

— Почакайте, ако обичате… можем ли да разгледаме още веднъж всичко, както се случи? — Отпи от кафето си. Това му помогна. — Беше вторник вечерта, току-що бях съобразил, че Ванджи е била мъртва, преди да я докарат в нашия апартамент, когато онази жена, Една Бърнс, ми се обади. Изрече някакви несвързани приказки за Прекрасния принц и Пепеляшка, каза ми, че имала нещо за мен, нещо, което ще искам да науча, а освен това имала какво да разкаже на полицията. Аз си помислих, че може би тя знае с кого е била Ванджи. Хрумна ми, че ако тя ми каже, може и да не ми се наложи да признавам, че съм се прибрал още в понеделник вечерта. Исках да предпазя Джоун от всичко това. — Той остави чашката с кафе, възстановявайки мислено събитията от вторник вечерта. Струваше му се толкова отдавна. Всичко беше с нарушени пропорции. — Потеглих към квартала на Една. Някакво дете разхождаше кучето си и ми показа къде се намира апартаментът й. Звънях и тропах на вратата. Телевизорът беше включен, лампите светеха, но тя не ми отвори. Предположих, че не е на себе си и че няма смисъл да говоря с нея. Реших, че вероятно е някаква особнячка. И се прибрах вкъщи.

— Без изобщо да влезете у тях?

— Да.

— По кое време беше това?

— Около девет и половина.

— Добре. И какво направихте после?

Въпросите продължаваха да валят. Пи още кафе.

Истината. Голата истина. Беше толкова по-лесно, отколкото да увърта. Мислеше за бъдещето. Ако му повярват, двамата с Джоун щяха да имат общ живот. Спомни си как го беше погледнала, как го беше прегърнала предната вечер в апартамента си. За първи път в живота си той знаеше, че когато е в беда, може да отиде при някого, при човек, който с готовност би я споделил с него. Всички други — Ванджи, дори родителите му — винаги бяха разчитали на помощта му. За добро, за зло.

За тях щеше да бъде за добро. Джоун, скъпа моя, помисли си той. Пое дълбоко въздух. Питаха го за доктор Сейлъм.