Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (15)

15

И Кейти си беше нагласила радио часовника за шест часа, но беше съвсем будна много преди преднамерено бодрият глас на говорителя от CBS да й пожелае добро утро. Спа неспокойно. Няколко пъти почти скачаше, изплашена от неясен, тревожен сън.

Винаги намаляваше термостата през нощта. Като трепереше, сега изтича да го нагласи отново, после бързо си направи кафе и си занесе чашата на горния етаж. Облегната на възглавниците, добре увита в дебелото одеяло, тя нетърпеливо отпи, когато горещата чаша започна да сгрява пръстите й.

— Така е по-добре — измърмори Кейти. — И какво изобщо става с мен?

Старинният гардероб „Уилямсбърг“ с овално огледало в средата се падаше точно срещу леглото. Тя се взря в него. Косата й беше разчорлена, тъмнокафяво петно на фона на калъфките с цвят на слонова кост и лек набор с дупчици по края. Синината под окото й вече бе станала морава с жълтеникав оттенък. Очите й бяха подути от сън. Дълбоки сенки подчертаваха изпитото й лице. Както би казала мама, приличам на нещо, довлечено от котката, помисли си тя.

Но въпросът не беше само в начина, по който изглеждаше. Нито в болките по цялото тяло, последица от катастрофата. Измъчваше я потискащо предчувствие за нещо лошо. Нима снощи отново беше сънувала този странен, ужасен кошмар? Не можеше да каже със сигурност.

Ванджи Луис. Една фраза от погребалната служба за Джон изпъкна в съзнанието й: „Ние, които сме опечалени от безвъзвратната смърт…“ Смъртта беше окончателна, разбира се. Но не по този начин. Достатъчно ужасно беше да си мисли, че Ванджи бе отнела собствения си живот, но й се струваше невъзможно някой да реши да я убие, като й изсипе цианкалий в гърлото. Просто не можеше да повярва, че Крис Луис е способен на подобно насилие.

Помисли си за обаждането на доктор Хайли. Тази проклета операция. О, всяка година се правеха хиляди кюртажи на жени от всички възрасти. Въпросът не беше в самата операция, а в причината за нея. Ами ако кюртажът не преустановеше кървенето? Доктор Хайли бе намекнал, че в краен случай може да се наложи да обсъдят варианта за хистеректомия^[1].

Само ако беше забременяла през годината, докато живееха заедно с Джон! Но не беше.

Ами ако някой ден се омъжи отново? Нямаше ли да бъде ужасен, жесток номер, ако вече не може да има деца? Я престани, помисли си тя. Помниш ли онзи цитат от „Фауст“? „Често оплакваме онова, което никога няма да загубим.“

Е, поне с операцията щеше да приключи. Щеше да постъпи в петък вечерта. В събота — операция, в неделя — обратно у дома. В понеделник — на работа. Нищо особено.

Вчера, след като отиде в прокуратурата, й се обади Моли.

— Кейти, видях, че не искаш да говорим пред Ричард, но не смяташ ли, че ще е по-добре да отложиш влизането в болница за следващия месец? Преживя доста голям стрес.

Тя беше категорична.

— Изключено. Искам да приключа с това. А и съвсем не бих се учудила, Моли, ако състоянието ми е допринесло за катастрофата. В понеделник на няколко пъти ми се зави свят.

Моли се натъжи.

— Защо не ми каза?

— О, хайде, стига! — възкликна Кейти. — И двете мразим хленченето. Ако действително има нещо сериозно, кълна се, че ще се разкрещя за теб.

— Надявам се — отвърна Моли. — Дано наистина да приключиш с това. — После попита: — Смяташ ли да кажеш на Ричард?

Кейти се помъчи да потисне раздразнението си.

— Не. Освен това няма да кажа нито на асансьорния оператор, нито на регулировчика, нито възнамерявам да се обадя на телефона на доверието. Ще знаете само вие двамата с Бил. Толкова. Ясно ли е?

— Добре. И не се прави на много умна — каза Моли и затвори решително, а тонът й беше смесица от любов и властност — предупредителният сигнал, който тя използваше, когато някое от децата почнеше да прекалява.

Аз не съм ти дете, Моли, помисли си Кейти. Обичам те, но не съм ти дете. Докато си пиеше кафето обаче, тя се запита дали не разчита прекалено много на Моли и Бил, дали не търси у тях емоционална подкрепа. Не се ли носеше устремно надолу, вкопчена в тях, встрани от буйния поток на живота?

О, Джон! Тя инстинктивно хвърли поглед към снимката му. Тази сутрин беше наистина това — просто една снимка. Красив, сериозен мъж с нежни, проницателни очи. Веднъж, през първата година след неговата смърт, тя грабна тази фотография, изгледа я втренчено и после я блъсна в масата, ридаейки: „Как можа да ме изоставиш?“

На следващата сутрин, вече овладяна и засрамена, взе решение никога да не пие по три чаши вино, когато се чувства потисната. След като оправи снимката, намери дълбока резка в гладката повърхност на масата, явно направена от сребърната рамка. Опита се да обясни на фотографията: „Не е просто от самосъжаление, съдия Де Мейо. Яд ме е заради теб самия. Исках да живееш още поне четиридесет години. Ти знаеше как да се наслаждаваш на живота, как да направиш от него нещо стойностно.“

Но кой може да знае какво мисли Господ? Или кой може да бъде негов съветник? Онзи ден тези думи от Библията проблеснаха в съзнанието й.

Сега си помисли, че е добре да не ги забравя.

Съблече резедавата си нощница, отиде в банята и пусна душа. Ефирната материя се беше разпростряла върху стола до тоалетката. В колежа тя предпочиташе раирани раздърпани пижами. Но Джон й беше купил изящни нощници и пеньоари от Италия. Все още й се струваше подходящо да ги носи в тази къща, в неговата спалня.

Може би Ричард беше прав. Може би тя продължаваше да се взира в смъртта. Джон първи би я порицал за това.

Горещият душ й помогна да си оправи настроението. Имаше насрочено предварително заседание за девет, една присъда за десет и две нови дела, които трябваше да подготви за съда следващата седмица. Вече е сряда, помисли си тя с отчаяние. По-добре да се раздвижа.

Облече се бързо, избирайки кафява пола от мек вълнен плат и нова тюркоазена копринена риза с дълги ръкави, които закриваха превръзката на ръката й.

Колата, която й бяха дали от сервиза, пристигна точно когато допиваше второто си кафе. Тя върна шофьора обратно в гаража, подсвирна изненадано, когато забеляза доста сериозно засегнатата предница на собствената си кола, благодари на Бога, че не беше пострадала тежко, и потегли към прокуратурата.

Нощта в областта явно бе преизпълнена със събития. Едно четиринадесетгодишно момиче беше изнасилено. Хората коментираха тежка катастрофа след употреба на алкохол, в която бяха загинали четирима души. Местен полицейски шеф се беше обадил по телефона с молба прокурорът да му помогне за организирането на очна ставка, в която жертвата трябваше да огледа заподозрените, задържани след въоръжен грабеж. Скот точно излизаше от кабинета си.

— Прекрасна нощ — отбеляза Кейти.

Той кимна.

— Копеле… онзи кретен, който се блъснал в колата с четирите деца, беше толкова поркан, че не можеше да стои на краката си. И четирите деца са мъртви. Гимназисти от горния курс в „Паскал Хилс“. Отивали на съвещание на атестационната комисия. Първоначално мислех да пратя Рета на разговор с лекарите от болницата „Уестлейк“, но тя пое случая с изнасилването. Особено ме интересува психиатъра, когото Ванджи е посещавала. Бих искал да чуя мнението му за психическото й състояние. Мога да пратя Чарли или Фил, но смятам, че една жена ще привлече по-малко внимание, ще може да пообиколи и да разбере дали госпожа Луис не е поговорила с някоя от сестрите, дали не се е сприятелила с други пациентки. Но ще трябва да остане за утре. Рета е работила цяла нощ и сега обикаля с колата заедно с изнасиленото момиче, за да види дали то няма да разпознае някъде нападателя си.

Кейти се поколеба. Тя не възнамеряваше да казва на Скот, че е пациентка на доктор Хайли или че ще постъпва в „Уестлейк“ в петък вечерта. И все пак беше немислимо да остави някой друг от службата да му докладва. Реши да спечели малко време:

— Вероятно ще мога да помогна. Доктор Хайли е личният ми гинеколог. Всъщност днес имам час при него. — След което стисна устни, решавайки, че е абсолютно излишно да се впуска в досадни обяснения за предстоящата си операция.

Скот вдигна вежди. Както винаги, когато беше изненадан, гласът му стана по-плътен.

— Какво ти е впечатлението от него? Вчера Ричард подметна нещо за състоянието на Ванджи. Изглежда смята, че Хайли доста е рискувал с нея.

Кейти поклати глава.

— Не съм съгласна с Ричард. Доктор Хайли е специалист по патологична бременност. Смятат го буквално за чудотворец.

Ето това е въпросът. Той се опитва да запази жизнеспособни зародишите, които другите лекари не могат да спасят — сети се как й беше телефонирал.

— Мога да гарантирам, че е много внимателен и грижовен лекар.

Скот направи гримаса, от която по челото и покрай очите му се образуваха бръчки.

— Това ти е интуитивната реакция към него, така ли? От колко време го познаваш?

Като се мъчеше да бъде обективна, Кейти се замисли за лекаря.

— Не го познавам добре. Гинекологът, към когото се обръщах, се пенсионира и се премести преди няколко години и аз просто не си направих труда да си намеря друг. После, когато ми се появиха проблеми… както и да е, сестра ми Моли знаеше за доктор Хайли, защото приятелката й е във възторг от него. Моли ходи при някого в Ню Йорк, а на мен не ми се искаше да усложнявам нещата. Тъй че миналия месец си уредих час за консултация. Той е много ерудиран.

Спомни си как беше протекъл прегледът й. Лекарят беше внимателен и прецизен. „Много правилно постъпихте, че дойдохте — беше я похвалил той. — Всъщност бих казал, че не е трябвало да пренебрегвате този проблем повече от година. Гледам на утробата като на люлка, която трябва винаги да се пази в безупречно състояние.“

Единственият странен факт около него бе, че той не работеше с помощна сестра. Предишният й гинеколог винаги викаше сестрата, преди да започне прегледа; но пък той беше от друго поколение. По нейна преценка доктор Хайли беше в средата на четиридесетте.

— Каква ти е програмата за днес? — попита Скот.

— Сутринта ми е претоварена, но следобед ще мога.

— Добре. Виж се с Хайли, разговаряй и с психоаналитика. Разбери дали според тях е била способна на самоубийство. Установи кога е ходила там за последен път. Провери дали не е говорила нещо за съпруга си. Чарли и Фил правят проверка за Крис Луис. Събудих се посред нощ и не можах да се отърва от мисълта, че Ричард е прав. Нещо около това самоубийство здравата намирисва. Опитай да поговориш и със сестрите.

— Не със сестрите — усмихна се Кейти. — С Една — тя работи на рецепцията и знае всичко за всички. Миналия месец, две минути след като бях седнала в чакалнята, се улових, че й разказвам целия си живот. Всъщност може би трябва да я наемеш да разпитва свидетели.

— Ще ми се наложи да наема доста хора — отбеляза Скот сухо. — Разговаряй и с Управителния съвет на поземлените собственици. Добре, ще се видим по-късно.

Кейти отиде в своя кабинет, грабна папките си и хукна за срещата с адвоката на привлечен под отговорност обвиняем. Съгласи се да сведе едно обвинение от „Притежание на хероин с цел пласиране“ до „Притежание на хероин“. После бързо се отправи към съдебната зала на втория етаж, където замислено изслуша как един двадесетгодишен младеж бе осъден по нейно обвинение на седем години затвор. За въоръжен грабеж и за упражнено брутално насилие можеше да получи и двадесет. От тези седем години вероятно щеше да излежи една трета и да се върне на улицата. Знаеше досието му наизуст. При този тип всякаква рехабилитация е изключена, помисли си тя.

Сред купа съобщения за нея имаше две обаждания от доктор Каръл. Опита се да се свърже с него, но Ричард бе излязъл по работа във връзка с някакъв случай. Усещането й за лек натиск, породено от двете обаждания, се замени с разочарование, когато не успя да го открие.

Позвъни в кабинета на доктор Хайли в очакване да чуе леко носовия топъл глас на Една. Но й се обади някакъв рязък, приглушен глас на непозната жена.

— Кабинетът на доктор Хайли.

— О! — Кейти размисли бързо и реши да попита за Една. — Там ли е госпожица Бърнс, моля?

За част от секундата настъпи пауза, последвана от отговор:

— Госпожица Бърнс днес няма да бъде на работа. Обади се, че е неразположена. Аз съм госпожа Фицджералд.

Кейти си даде сметка колко много разчиташе да си поговори с Една.

— Съжалявам, че госпожица Бърнс не е добре.

След което обясни накратко, че доктор Хайли очаква обаждането й и че освен това би искала да се срещне с доктор Фукито. Госпожа Фицджералд я помоли да изчака и след малко се обади отново.

— И двамата ще ви приемат, разбира се. Доктор Фукито е свободен всеки петнадесет минути преди кръгъл час през времето от два до пет, а доктор Хайли предпочита да се срещне с вас в три часа, ако това ви устройва.

— Добре, значи в три часа с доктор Хайли — каза Кейти, — и освен това, моля, потвърдете три и четиридесет и пет за доктор Фукито.

Затвори телефона и се задълбочи в документацията на бюрото си.

По обяд Морийн Кроули, една от секретарките, надникна в кабинета й и предложи да й донесе сандвич. Погълната от подготовката за делото си в петък, Кейти кимна утвърдително.

— Шунка с ръжен хляб, горчица, маруля и черно кафе — каза Морийн.

Кейти вдигна поглед с изненада.

— Наистина ли съм толкова предсказуема?

Момичето беше около деветнадесетгодишно, с буйни червеникаворуси коси, смарагдовозелени очи и прекрасен блед тен, какъвто имаха само истинските червенокоси.

— Кейти, трябва да ти кажа, че по отношение на храната действаш като по шаблон.

Вратата зад нея хлопна.

„Направо си светнала“… „Все едно че си на бдение при мъртвец“… „Действаш по шаблон“.

Кейти преглътна твърдата буца, заседнала в гърлото й, и с удивление си даде сметка, че всеки момент ще се разплаче. Трябва да съм болна, щом ставам толкова чувствителна, помисли си тя.

Когато сандвичът и кафето пристигнаха, тя започна да дъвче и отпива почти без да усеща какво яде. Делото, върху което се опитваше да се съсредоточи, беше абсолютна мъгла. Пред очите й непрестанно изникваше лицето на Ванджи Луис. Но защо го беше видяла в своя кошмар?