Мери Хигинс Кларк
Престъпен експеримент (33)

33

Моли се беше развихрила из кухнята, доволна от факта, че всички деца бяха отново на училище. Дори и дванадесетгодишната Дженифър тази сутрин се почувства достатъчно добре, за да тръгне — всъщност тя просто се молеше да я пуснат.

— Наумиш ли си нещо, ставаш точно като Кейти. Добре, само че не можеш да отидеш пеша. Твърде е студено. Ще те закарам.

Бил щеше да ходи в Ню Йорк чак следобед. Планираше да посети един от семинарите в рамките на конференцията на АМА. Те се радваха на редкия шанс да си поговорят на спокойствие, докато Бил си пиеше кафето, а Моли режеше зеленчуци.

— Сигурна съм, че Кейти и Ричард и семейство Бъркли ще си допаднат взаимно — каза Моли. — Джим Бъркли е интелигентен и много забавен. Защо повечето хора, които работят в рекламата, са толкова интересни?

— Сигурно защото техният арсенал в търговията са думите — предположи Бил. — Въпреки че, в интерес на истината, аз съм срещал такива, с които не бих си губил времето.

— О, разбира се — съгласи се разсеяно Моли. — Ако Лиз не прекара цялата вечер в приказки за бебето… макар че, трябва да призная, тя почна да се оправя. Когато онзи ден й звъннах да ги поканя, само първите двадесет минути ми приказва за последния номер на Мариан, който, между другото, бил да си издуха овесените ядки из цялата стая, когато я хранят. Не е ли страхотно?

— Така е, като ти е първото бебе, което си чакал цели петнадесет години — отвърна Бил. — Доколкото си спомням, всеки път, когато Дженифър мигнеше, ти тичаше да го записваш в дневника й.

Моли започна да реже целината.

— Спомням си, че когато се родиха близнаците, леля ти ми подари една книга за гледане на бебета. Мисля, че даже не я отворих. Както и да е, ще бъде весело. И даже ако Лиз говори пак така екзалтирано за бебето си, може би поне малко от това ще повлияе на Кейти и Ричард.

Бил вдигна вежди.

— Моли, ти си деликатна като парен чук. По-добре внимавай, защото скоро двамата ще почнат съвсем да се избягват.

— Глупости. Не виждаш ли как се гледат? Там нещо пуши… и даже повече. Боже мой, Ричард ми се обади снощи да провери дали Кейти не е тук и после искаше да разбере какво става с нея. Трябваше да чуеш каква тревога звучеше в гласа му. Казвам ти, луд е по нея, но е достатъчно умен да не го показва, за да не я изплаши.

— Ти каза ли му за операцията?

— Не. Онзи ден сутринта Кейти ме скастри, когато я попитах дали е споделила с него какво смята да прави. Честен кръст, като гледам как повечето хора оставят нещата да висят… Виж, защо просто не каже на Ричард: „Имам такъв и такъв проблем, дреболия. И с мама беше същото, та трябваше да й правят кюртаж през няколко години. Аз изглежда съм го наследила от нея.“ А вместо това горкият човек наистина се тревожи, че има нещо сериозно. Не мисля, че е честно по отношение на него.

Бил стана, отиде до мивката, изплакна чашката и чинийката си и ги сложи в миялната машина.

— Според мен ти не си даваш сметка, че Кейти преживя страшен удар, изгубвайки двамата мъже, които е обичала и на които е разчитала… баща си, едва осемгодишна, и после Джон, вече на двадесет и четири. Тя ми напомня за последната сцена от „Отнесени от вихъра“, когато Рет казва на Скарлет: „Поднесох ти сърцето си, а ти го разби. После го дадох на Бони и тя също го разби. Трети път няма да рискувам.“ Ето това е част от проблема на Кейти. Но, откровено казано, смятам, че тя трябва сама да се справи с него. А това ти да кръжиш около нея като майка-орлица не й помага. От всичко най-много ми се иска да се съберат с Ричард Каръл. Той ще бъде добър с нея.

— Освен това играете голф заедно — подметна Моли.

Бил кимна.

— И това също. — Взе стръкче целина и го лапна. — Един съвет от мен. Ако Кейти не иска сама да каже на Ричард за тази операция, няма защо ти да му казваш. Не е честно към нея. Ако той е достатъчно настоятелен в загрижеността си, това би трябвало да й говори нещо. Ти ги събра, сега…

— … си трай — въздъхна Моли.

— Нещо такова. А утре вечерта, когато Кейти влезе в болница, двамата с теб отиваме в „Метрополитън“. Взел съм билети за „Отело“ преди месеци и не смятам да ги презаверявам. Бъди там, когато излезе от реанимацията в събота сутринта, но няма да е зле, ако й се прииска да има някого до себе си. Може би в петък вечерта ще поразмисли.

— Да отиде в болницата съвсем сама? — възпротиви се Моли.

— Да, съвсем сама — рече Бил твърдо. — Вече е голямо момиче.

Телефонът иззвъня.

— Моли се да не е училищната сестра, която иска да ни каже, че някое от децата пак е пипнало този вирус — измърмори Моли. Нейното „ало“ беше сдържано. После тонът й стана загрижен.

— Лиз, здравей. Само не ми казвай, че не можете да дойдете довечера.

Слуша известно време.

— О, за бога, доведи я. Имаш сгъваема количка… Разбира се, ще я сложим в нашата стая, там ще й бъде добре… Разбира се, че нямам нищо против. Ако се събуди, ще я вземем долу и ще я оставим да се весели с нас. Ще бъде като в старите времена… Чудесно. Ще ви чакам в седем. Довиждане.

Моли затвори.

— Жената, която гледа детето, тази вечер била заета и Лиз трябва да го остави при съвсем непозната, тъй че ще го доведе тук.

— Добре. Трябва да изчезвам. Става късно. — Бил целуна Моли по бузата. — Ще престанеш ли да се тревожиш за малката си сестричка?

Моли прехапа устни.

— Не мога. Имам такова тягостно предчувствие за Кейти, сякаш ще й се случи нещо лошо.