Джанет Дейли
Страна на желанията (9)

Девета глава

През следващите три седмици Ларейн водеше люта битка, посветена на каузата да се превърне в „добра домакиня“. Нещата не се изчерпваха с готвенето, чистенето и прането. Трябваше да се научи да простира дрехи, да подрежда нещата на мястото им, да организира времето си. Травис очакваше от нея да прави списъци с хранителни продукти и да пазарува с негова помощ. Ларейн така и не можа да свикне да си записва всичко, от което се нуждае.

След като получи и четвъртата си едноседмична заплата, се почувства така, сякаш е изкарала с пот на челото и последния цент от тези пари. Проблемът се състоеше в това, че не успяваше да спести всичко. Заради собственото й невежество доста от дрехите й се оказаха просто съсипани. Не искаше да съсипе и останалите, докато търка пода или се занимава с друга подобна работа. Така че употреби част от собствените си пари за джинси и памучни блузи, които да издържат на по-грубо отношение. Купи си и някои списания, с които да запълва празните вечерни часове. Съдейки по скоростта, с която спестяваше, Ларейн се убеди, че ще й трябва цяла вечност, за да събере достатъчно пари и да си замине.

Животът й в ранчото бе започнал да следва определен ритъм. Неделите бяха свободните й дни, както и за Джо, който ходеше на църква и прекарваше деня със семейството си. Но Ларейн нямаше къде да отиде, нито пък имаше пари да си го позволи. Което означаваше, че трябваше да остава сама в ранчото с Травис. По-скоро оставаше съвсем сама, защото рядко виждаше Травис в неделя или в понеделник вечерта, когато Джо отново отиваше при родителите си — съгласно мормонската му вяра тази вечер трябваше да бъде посветена на семейството му.

Щом свърши с мръсните чинии, останали от закуската, Ларейн се отправи към банята. Един поглед към отражението й в огледалото я накара да замръзне на място. Какво се бе случило с онази бляскава красавица? В осанката и в извивката на веждите още се долавяше бледо царствено излъчване, но лицето й изглеждаше чисто и свежо като на провинциално момиче. Откога не си бе правила маска за лице или пък маникюр? Кога за последен път бе ходила на фризьор?

В прилив на бунтовна ярост тя тръшна почистващите препарати и парцали на плота до мивката. Нямаше никакво намерение да чисти някаква си тъпа баня! Мина през кухнята, изпълнена с омраза към грозната и празна къща. Имаше нужда да е сред хора, да е център на внимание, да я ухажват и глезят. Бе прекарала твърде много самотни часове в това прокълнато място, за да остане затворена в него и минута повече.

Затръшна вратата на къщата и не спря, докато не стигна до средата на двора. Огледа се за пикапа, който обикновено стоеше паркиран до бараката. Сега го нямаше. Травис бе в заграждението за добитъка и оседлаваше сивия кон, завързан за оградата. Ларейн прекоси двора с големи гневни крачки.

— Искам да използвам пикапа. Къде е? — попита с демонстративна настойчивост.

— Джо го взе. — Травис пристегна ремъка на седлото и се зае да го увива около една халка.

Тя стисна ядно устни, а после попита:

— Кога ще се върне?

— Отиде в града да донесе зърно за конете. Трябва да свърши и някои други неща, така че едва ли ще се прибере до няколко часа. Няма смисъл да го предвиждаш за обяд. — Свали стремето от седлото и го остави да виси свободно. Не отклони очи към Ларейн нито за миг.

— По дяволите! — измърмори под носа си тя. Един порив на вятъра разроши косата й и тя нетърпеливо я махна от лицето си.

— Защо ти трябва пикапът? — попита я той. — Да не си забравила да купиш нещо от магазина?

— Не. Трябва да се махна от тая къща! — избухна гневно тя. — Не мога да остана в нея нито минута повече! Мразя я! — По един или друг начин щеше да се махне от нея. — Оседлай ми някакъв кон! — нареди му тя.

Травис се обърна към нея с ръка на седлото.

— Къде смяташ да отидеш?

— На снимачната площадка — отвърна му тя. — Имам нужда да съм сред хора. Трябва да си поговоря с някого, преди да пукна от скука. Не мога да понасям това място — направо ще ме подлуди!

— Там няма да намериш никого.

— Къде? — намръщи се Ларейн. — На снимачната площадка ли?

— Последните хора от снимачния екип се изнесоха вчера. — Спокойният му поглед очакваше реакцията й.

Тя рязко си пое въздух и извърна очи, в които започнаха да напират сълзи. И тя щеше да си замине, ако… Нямаше смисъл да довършва мисълта си. Бяха я уволнили. Сега се чувстваше като корабокрушенец, изхвърлен сред тази пустош… Дълбоко отчаяние изтри гнева й.

— Отивам в западната част на ранчото да проверя добитъка — каза Травис. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Широко разтворените й очи, които се бяха замъглили от сълзи на самосъжаление, се обърнаха към него, изненадани от поканата.

— Да — съгласи се плахо, очаквайки той да оттегли предложението си.

— По-добре си обуй ботуши. — Погледът му се стрелна към гуменките на краката й, а после се върна върху лицето й. — Сложи си и някаква шапка, иначе ще получиш слънчев удар.

— Така и ще направя — обеща тя и почти хукна към къщата.

Щеше да избяга от затвора си. Във вените й потече бурно въодушевление, вдъхновено от перспективата да придружи Травис. Забрави, че той в известен смисъл бе нейният тъмничар. В спалнята изхлузи от краката си гуменките и обу ботушите си. Грабна една широкопола шапка и изхвърча през предната врата.

Травис чакаше на двора, яхнал сивия жребец, и държеше в ръка поводите на оседлания дорест кон. Ларейн се поколеба, сякаш не можеше да повярва на очите си, че Травис действително възнамерява да й позволи да язди точно този кон.

— Нали ми каза веднъж, че искаш да го пояздиш — напомни й той, а устните му се извиха в полуусмивка. — Ето, твоят шанс дойде. — Подаде й юздите.

Ларейн не се нуждаеше от повторна покана. Ръстът на едрия кон я принуди да подскочи леко, за да улови стремето. Когато пъхна крака си в него, в миг се метна на седлото. Дължината на стремето бе предвидено така, че да язди удобно и спокойно.

— Готова ли си? — Травис й метна бърз поглед.

— Да. — Тя му хвърли усмивка.

Съвсем леко докосна тялото на животното с петите си и то се понесе в лек галоп. Сивият жребец за секунди се изравни с него. Ларейн се удиви на пъргавината на коня си, който препускаше с учудваща лекота из високата трева. Тя отметна косата си назад и остави топлият вятър да гали лицето й.

Сградите на ранчото бяха останали далеч зад тях, когато теренът стана неравен и те се принудиха да забавят хода. Поруменяла от продължителното препускане в галоп, Ларейн се почувства истински жива за първи път от седмици насам. Тъмните й очи искряха, а устните й се бяха отпуснали в спокойно задоволство. Нуждата да разговаря с някого оставаше все така силна.

— Благодаря ти, че ме покани да дойда с теб, Травис! — Беше съвсем искрена.

— Остава ни още доста езда, а се надявам да се чувстваш така и след като се върнем обратно — каза той, като се усмихна с лениво задоволство.

— Не се притеснявам, че ще хвана мускулна треска. — Ларейн поклати глава. — След всичката тази работа през последните няколко седмици наистина съм в добра форма.

Травис я поведе нагоре по осеяно с камъни възвишение. Слънцето се издигаше високо в синьото небе, а въздухът бе пропит с мириса на градински чай. Пълната с пресъхнали речни корита и малки хълмове долина се изтягаше на километри разстояние. На хоризонта се очертаваше гръбнакът на планинска верига, а един пресечен връх се извисяваше над останалите.

— Никога не съм виждала такава пуста земя — каза Ларейн, когато Травис забави коня си и той тръгна в спокоен ход. Тя изравни своя жребец с неговия и двамата продължиха един до друг.

— Това е част от Големия басейн на Юта — обясни той. — Преди хиляди години цялата тази земя е била част от голямо вътрешно море, което се е простирало върху една трета от площта на Юта. Езерата Грейт Солт Лейк и Севиър Лейк са соленоводни остатъци от това море. Много хора са минавали оттук на път за Калифорния и Орегон, но мормоните първи са се заселили. Нарекли земята Дезърет. Името било предложено за име на щата, когато той получил статут на такъв, но вместо това избрали Юта.

— Какво означава?

— Мисля, че е от Книгата на мормоните или от Стария завет. Означава Земя на медоносните пчели. Пчелният кошер още се смята за символ на щата. — Той се намести по-удобно и седлото изскърца под тежестта му. — Виждала си знака на магистралата в Делта, нали? Оня, който се отнася за историческата забележителност Форт Дезърет. Това са руините на старо укрепление, издигнато само за осемнадесет дни от кирпич и слама, за да защитава местните заселници от нападенията на индианците.

— Спомням си този знак. — Кимна с глава и се огледа наоколо из пустата земя. — Не мога да си представя защо им е било на заселниците изобщо да се бият с индианците за тази земя.

— Не предизвиквай духовете пазители! — Травис се усмихна сухо.

— Защо? — Ларейн го изгледа с любопитство.

— На север оттук се намира Топазовата планина. Казват, че е пълна със залежи от топаз, кехлибар и други скъпоценни камъни. — Той втренчи поглед в местността, през която минаваха. — Тази земя притежава своя собствена неповторима красота. Тя не те поразява веднага като великолепието на Скалистите планини. По-неуловима е — трябва ти повече време да я осъзнаеш.

Тя обходи с поглед дивия, суров пейзаж и почувства вечната борба за оцеляване на вкопчилите се в земята треви и салвия. Чепатите хвойнови храсти и пинии растяха напук на сухия климат. Почувства как почти разбира онова, което той имаше предвид.

— Може и да си прав — отстъпи тя, но не се съгласи на драго сърце.

— Стой! — Травис дръпна юздите на коня си и й даде знак да направи същото. Вгледа се някъде надясно и очите му се присвиха. — Не бях сигурен, че ще ги зърнем — промърмори и устните му се извиха в доволна усмивка.

— Какво да зърнем? — Тя се опита да проследи погледа му.

— Едно стадо мустанги. — Обърна коня си и бавно започна да се придвижва напред. — Няма да можем да се приближим много до тях.

Ларейн едва-едва успяваше да различи силуетите на дивите коне, които пасяха на фона на обрасъл с храсталаци хълм. Когато се приближиха още със стотина метра, успя да ги види по-ясно.

— По-добре да спрем тук — предложи Травис.

— Никога преди не съм виждала див кон — прошепна тя.

— Те не са диви в буквалния смисъл на думата, не и като елена или бизона — обясни той. — Всички са потомци на домашни коне, така че по-вярно ще е да се каже, че са подивели.

— Не са толкова големи, колкото си ги представях. — От осемте коня, които Ларейн успя да преброи, нито един не бе по-едър от добре развито пони.

— Суровата среда на пустинята ги е направила такива — по-дребни, за да могат да оцелеят в тази негостоприемна земя. — Травис посочи малка височина в близост до конете, които пасяха. — Ето го жребецът.

Ларейн веднага забеляза мустанга. Той стоеше изправен и напрегнат, като гледаше право към тях и душеше въздуха за миризмата им. За частица от секундата жребецът се спусна по могилата и изцвили повелително на кобилите си. Във въздуха се вдигна вихрушка и се чу шум от чаткащи копита. После те изчезнаха отвъд хълма, развели гриви и опашки. Ларейн остана бездиханна при това стихийно бягство, чието експлозивно въздействие замени разочарованието й от дребния ръст на конете.

— Каква гледка само! — въздъхна тя. — Те са защитени от закона, нали?

— Да. Това спаси мустангите от изчезване. Сега проблемът е, че правителството трябва да измисли начин да контролира популацията на мустангите, както контролира тази на елените и бизоните. Засега те бродят, където им скимне, най-често — из федерални земи, наети от собствениците на ранчо за пасища на добитъка им. И така между поддръжниците на мустангите и собствениците на ранчо съществува отколешна вражда. Един ден може би ще се намери някакъв компромис. — Той завъртя коня си и го насочи в направление, което следваха допреди малко. — Ще продължаваме ли?

Ларейн го последва — картината на бягащите мустанги не напускаше съзнанието й. Дълго време яздиха в тишина. После тук-там из шубраците започнаха да се забелязват покритите с червеникава къдрава козина тела на говедата „Хиърфорд“, чиито бели муцуни бяха наведени към земята и скубеха тревата сред гъсталаците от салвия.

— Искам да проверя водоема — каза Травис и посочи наляво.

Заедно се отправиха натам. Когато пристигнаха до няколкото канадски тополи, които засланяха водоема, дочуха отчаяно мучене. Горната част на ямата се бе превърнала в кално тресавище. Едно от телетата бе заседнало до корем в калта. Когато се приближиха до него, то направи жалък опит да се измъкне.

— Заседнало е! — Ларейн хвърли загрижен поглед към Травис.

Той вече сваляше от седлото си навитото ласо. Завъртя го веднъж над главата си и го метна. Примката попадна точно около главата на телето. Омота другия край на ласото около издадената задна част на седлото, стегна въжето и насочи коня си в другата посока. Започна да се отдалечава от водоема. Въжето се изпъна. Телето измуча и опита да окаже съпротива на силата, която го теглеше към сухата почва.

— Ще го удушиш! — извика в знак на протест Ларейн.

Но Травис продължаваше напред с коня си, който бавно изтегляше телето от калта. То бе забелило очи от напрежението. Ларейн скочи от седлото, твърдо решена да спаси животното от жестокото отношение на Травис. Сграбчи с две ръце ласото.

— Спри! — заповяда тя. — Причиняваш му болка!

Задърпа в посока, обратна на Травис, за да даде възможност на телето да си поеме въздух. Почти се бе измъкнало; виждаше се, че скоро ще усети твърда земя под краката си. Пренебрегвайки Травис, тя се пресегна да свали примката от врата на теленцето. В същия миг то се измъкна на суха земя и се паникьоса. Втурна се към Ларейн и я бутна, преди тя да успее да се отдръпне. Ларейн залитна и седна в калта, която издаде смешен клокочещ звук.

След като извика от изненада, млъкна и изпадна в шок. Вдигна едната си ръка, а после и другата, опитвайки се да отърси тинята от пръстите си. Плътният къдрав смях на Травис не възпря вълната от надигащото се раздразнение.

— Всичко е заради тебе! — ядосано му кресна тя. — Нямаше да се подредя така, ако ти не беше решил да удушиш нещастното теле! Опитах се да го спася!

Травис беше слязъл от коня си и стоеше до ямата. Не положи никакво усилие да прикрие колко се забавлява от комичната ситуация, в която бе изпаднала Ларейн.

— Погледни ме! — настоя тя. — Просто ме погледни! Цялата съм в кал!

Опита се да стане, но не можа да се задържи на краката си. Ботушите й продължаваха да се пързалят в калта. Накрая се наложи да се подпре в лепкавата тиня.

— Калта още никого не е затрила — обяви Травис.

Тъкмо щеше да се изправи, и почувства как нещо я блъсна в гърба. След част от секундата полетя напред и само протегнатите й ръце я спасиха да не пльосне по лице в тинята. Но останалата част от тялото й — от врата до стъпалата — бе изплескана с кал. Когато най-накрая се изправи на крака, цялата трепереше от гняв. Раменете на Травис се тресяха от сподавен смях. Краката й бяха натежали от калта и тя едва пристъпяше, когато успя да се измъкне от миниатюрното тресавище.

— Ще ми платиш за това! — Направи крачка напред, за да изпълни заплахата си.

— Защо си толкова ядосана? — каза й Травис насмешливо. — Чувал съм, че богатите жени посещават специални курорти, където се предлагат кални бани за разкрасяване. Ти си получи твоята безплатно.

Ларейн замахна към него, но той бързо се наведе и я сграбчи за китката. Тя залитна и залепи калното си рамо в ризата му. Той инстинктивно я прихвана с ръка през кръста и изцапа дланта и ръкава си. Тя замахна да го удари със свободната си ръка по лицето, но Травис избягна удара и той попадна във врата му.

Преди да успее да го удари отново, устните му уловиха в плен нейните. Ларейн замръзна в желязната прегръдка на ръцете му, изненадана от тази внезапна целувка. Огънят на устните му я изгаряше и тя чувстваше как се разтапя в обятията му. От заслепяваща ярост премина към изпепеляваща страст. Тялото й затрепери с неистов копнеж, който не отстъпваше на страстната жажда на целувката му.

Ръцете на Травис се плъзнаха интимно по тялото й, откривайки нежните извивки под слоя кал. Докосването му разпали още буйни огньове в тялото й и тя почувства как цялата изгаря от желание. Сетивата й сякаш експлодираха под напора на чувствената вълна, която я заля. Тя се притисна плътно към твърдите очертания на тялото му, наслаждавайки се на непреодолимата потребност, която усети в отговор. Устните му се плъзнаха по лицето й и го покриха с груби целувки. Той лекичко я гризна по ухото и това я накара да потръпне от удоволствие.

Пламъкът на желанието, който гореше у двамата, се бе слял в едно, когато устните му срещнаха опръсканата с кал кожа на врата й. Травис вдигна глава и понечи да избърше брадичката и устните си с опакото на ръката си. Тъмният му поглед изгаряше лицето й и тя бавно отвори очи. Изнемощяла от желание, се усмихна при вида на нашареното му с кал лице.

— Колко си смешен! — каза Ларейн и вдигна ръката си да обърше петното от лицето му, забравила, че ръката й е цялата в кал. Едно още по-голямо кафяво петно покри челюстта му. — О! — Когато осъзна какво е направила, тя отдръпна ръката си и покри с нея уста, за да сдържи смеха си.

Травис веднага се разхили при вида на калта по устните й.

— Сега вече сме квит — обяви той и Ларейн не усети как се засмя.

Тя поклати невярващо глава.

— Цялата съм в кал, от главата до петите. Как може да съм толкова щастлива? — попита тя.

— Не знам — отвърна Травис, но погледът му направо я подлудяваше. — Пътят обратно до ранчото ще бъде дълъг и кален… И за двама ни.

— Да — въздъхна Ларейн и с неохота свали ръцете си от врата му.

Травис я изпрати до дорестия кон и й помогна да се метне на седлото, защото ботушът й непрекъснато се изплъзваше от стремето. За миг дланта му остана върху покритото й с кал бедро. Ларейн помисли, че се кани да каже нещо, когато погледите им се срещнаха.

— Готова ли си? — попита я само.

— Да — кимна тя, държейки юздите в калните си, хлъзгави пръсти.

Когато и Травис се метна на седлото, подкараха конете в лек галоп по посока към ранчото. Това бе най-неудобното яздене, което Ларейн бе преживяла някога, но през целия път сърцето й сякаш пееше.

Щом стигнаха до обора, Травис каза:

— По-добре отиди да се изкъпеш, а аз ще се погрижа за конете.

Ларейн погледна калта отпред на дрехите му.

— Ами ти?

— Мога да се измия с вода на мивката в кухнята и да сменя дрехите си — осведоми я той.

Ларейн влезе в къщата през задната врата и предпочете да се съблече на верандата, вместо да остави кални следи по пътя към стаята си. Влезе направо в банята, пусна водата и се пъхна под освежителните струи. Чу как Травис влезе в кухнята и налягането на водата намаля, след като той пусна чешмата.

Изми калта от себе си и излезе от кабинката на душа, за да се изсуши с хавлиена кърпа. Тананикайки си някаква мелодия, тя се загърна в пеньоара си от златисто кадифе и закопча ципа отпред. Отражението й в огледалото изглеждаше осветено от тайнствен огън, но тя не се задълбочи в дебрите на своите емоции. Побърза да отиде в кухнята при Травис.

Щом го зърна, спря на място. Той стоеше с голи гърди при мивката и бронзовите му мускули се издуваха, докато се бършеше с кърпата. Желанието, което бе изпитала, когато я прегръщаше, се върна, заплашвайки да подгъне коленете й. Босонога и безшумна, тя бе влязла в стаята неусетно и се почувства неловко. Травис се обърна и посегна да вземе чистата риза, преметната на облегалката на един стол, и почти физическият сблъсък с погледа му накара сърцето й да подскочи в гърлото.

— Здравей, Рейни! — Ниският му глас я погали, галеха я и очите му.

Ларейн примигна.

— Как ме нарече?

Травис млъкна, сякаш несъзнателно бе съкратил името й.

— Рейни. — Взе ризата си и я облече. — Ларейн май вече не ти отива. Имаш ли нещо против?

— Не — отвърна му тя, леко задъхана. — Просто… Никога досега не съм имала галено име.

— Нима? — повдигна вежди той.

— Не, наистина, или поне никой не го е изричал пред самата мен! — Тя се засмя малко притеснено и извърна очи.

Травис бе закопчал две от копчетата на ризата си, когато изведнъж заряза останалите и се приближи към нея. Повдигна с един пръст брадичката й и се взря в лицето й. Между двамата прескочи искра.

— Травис! — прошепна с копнеж тя.

В следващия миг се озова в ръцете му, притисната към гърдите му. Влажните му устни се разтвориха над нейните и жадно ги погълнаха. Ларейн се повдигна на пръсти и плъзна ръцете си под ризата на Травис, позволявайки си да изследва силните мускули на гърдите и раменете му.

Леко разтвори устни и позволи на властната му уста да предяви всичките си права над нея. Неговите непокорни ръце си позволяваха да правят под пеньоара й онова, което и нейните под ризата му. Ларейн потрепери, когато пръстите му намериха ципа, и пулсът й се ускори, когато той леко го смъкна и продължи да я гали. Струваше й се, че ще умре от невероятното щастие, което изпитваше при неговото докосване.

Устните му опариха чувствителната ямка на шията й. Широкият пеньоар се плъзна и оголи едното й рамо. Травис чувствено я ухапа по нежната кожа с цвят на слонова кост. Гърдите й пулсираха под изкусния му масаж и розовите им връхчета се втвърдиха и потъмняха. С ръка на кръста й, Травис я повдигна и я остави да се плъзне по него, докато краката й отново стъпиха на земята. Той зарови лице в косата й.

— Ти почти ме караш да забравя, Рейни! — изтръгна се като приглушен стон от гърдите му.

Отне й цяла секунда време да разбере какво има предвид той. Почти го бе накарала да забрави онази жена на име Натали. Изведнъж между тях застана призрак, призован от гласа му. Ръцете, с които го бе прегръщала, сега се опитваха да го отблъснат. Радостта, която чувстваше, се превърна в болка. Травис преодоля съпротивата й, но Ларейн отказа да бъде убеждавана. Най-сетне той я пусна.

Тя незабавно се извърна и закопча ципа на пеньоара си с треперещи пръсти. Още малко — и всичко щеше да е толкова хубаво.

— Господи, време е за обяд! — Гласът й потрепери при тази изкуствена забележка. — Ще ти приготвя един сандвич.

— Рейни, нямах предвид… — каза рязко Травис и млъкна.

Засегната, тя се обърна към него.

— Разбира се, че имаше! — обвини го тя. — Не мога да съм нечий заместител! Никога не съм била и няма да бъда!

Едно мускулче трепна по силната му челюст.

— Не съм казал, че си.

Нямаше нужда да го казва. Тя сведе очи и се насочи към хладилника.

— Има малко студено печено. Става ли?

Последва продължителна пауза, преди той да й отговори:

— Да, чудесно.