Джанет Дейли
Страна на желанията (1)

Първа глава

Горещият вятър навяваше прах през отворените прозорци на джипа и забулваше всичко наоколо с фин червеникавокафяв воал. Микроскопичните песъчинки запушваха порите на кожата на Ларейн и полепваха по червилото й. Не можеше да си поеме дъх, без дробовете й да се изпълнят с прах; усещаше вкуса му в устата си. Сухият прашен вятър отнасяше аромата на скъпия й парфюм.

Кехлибарената сянка на слънчевите очила не можеше да предпази очите й и те сълзяха. Тъмният й поглед безутешно се взираше в далечината. Суровият див пейзаж, който се простираше наоколо, бе белязан от стръмни плата и тесни безводни оврази. Жълта трева впиваше жадни корени в негостоприемната земя, а изкорубени дървета предлагаха някакво жалко подобие на сянка.

Джипът, модел „Скаут“, подскачаше по изровената следа, която минаваше за път. Ревът на двигателя издаваше нотки на сърдит протест, а на моменти заглъхваше и сякаш стенеше. Ларейн стискаше здраво дръжката на вратата, за да укроти неистовото си мятане насам-натам. Аленочервеният блясък на дългите й нокти ярко контрастираше с бежовата тапицерия.

— Изненадана съм, че не са върнали Юта обратно на индианците — промърмори тя.

Мъжът зад волана хвърли мигновен поглед към чернокосата си спътница. Не можеше да си позволи да й обърне повече внимание, защото дълбоките коловози заплашваха да изтръгнат кормилото от ръцете му. Сам Хардести видя как Ларейн бърше шията и деколтето си с кърпичка и прави гримаса при вида на мръсотията, попила върху нея. Огледалните стъкла на слънчевите очила скриха развеселения израз, който се появи в очите му.

Един порив на вятъра довя облак прах в купето на автомобила. Ларейн се закашля и притисна с ръка устата си, докато с другата трескаво размахваше кърпичката в напразен опит да прочисти въздуха.

— Колко още ще пътуваме? — попита задавено тя и в гласа й прозвуча зле прикрито нетърпение.

— Ранчото на Маккриа не може да е далеч. — Сам Хардести успешно прикри една усмивчица по повод на явния дискомфорт, който Ларейн изпитваше.

— Така каза и преди двадесет минути. — Тя се закашля отново и безполезно размаха кърпичката пред лицето си.

— Ще се задуша до смърт, преди да сме пристигнали!

— Вдигни стъклото на прозореца, ако ти идва в повече — предложи той без следа от състрадание в гласа.

— Страхотна идея, Сам! — саркастично отвърна тя. — Ако затворя прозореца, тая смахната таратайка ще се превърне в истинска пещ.

— Ти пожела да дойдеш с мен — припомни той. — Никой не те е карал насила.

— Изобщо не съм си го представяла така. Мислех, че ще вземеш някоя от лимузините или поне кола с климатик. А ти избра това. — В гласа й прозвуча нескрито презрение към тяхното превозно средство. Косият поглед, с който стрелна шофьора, долови безмълвната извивка в крайчетата на устните му. — И престани да злорадстваш! Изобщо не е смешно!

— Можеш ли да си представиш, която и да е от колите на студиото да мине оттук? — Махна красноречиво към пътя пред тях, а после отново сграбчи с две ръце волана.

— Пружини, амортисьори… Тези коли просто щяха да се разпаднат, преди да са изминали и два километра. Пък и ти можеше да промениш решението си, когато ме видя да взимам този джип.

— Ще ми се да го бях променила — мрачно каза тя.

— Не, не ти се ще. — Отрицанието бе примесено със злорадство. — Когато разбра за Маккриа, щеше и пеш да тръгнеш, само и само да се добереш до дома му. Едва чу „местен собственик на ранчо“, и вече бе наострила уши. Ерген ли е? Богат ли е? Красив ли е? Щом информацията се оказа положителна, реши веднага и на място да бъдеш първата от екипа, която ще му се представи. Възнамеряваш да предявиш правата си над него, преди някоя друга да се усети.

Ларейн поиска да отхвърли обвиненията му, но се отказа. Сам я познаваше прекалено добре. Никога не би могла да го убеди, че е дошла с него само за да се повози. Думите му обаче я нараниха. От тях излизаше, че е някаква нагла материалистка. В известен смисъл май си беше точно такава.

— Нямаше да ми пука даже и ако Маккриа бе дебел, плешив и на осемдесет години — дръзко отвърна тя. Трябваше да пресече опита му да й внуши чувство за вина по отношение на мотивите й. — В това забравено от бога място всяко развлечение е добре дошло!

— Мисля, че постъпваш много разумно. — Сам срещна за миг изумения й поглед. — Говоря сериозно. Трябва да си намериш богат съпруг, защото нямаш никакво бъдеще като актриса. Можеш да получиш роля само ако играеш себе си. Но ролите на алчни и безсърдечни кучки не са чак толкова много.

Ларейн пребледня от злостната му подигравка, но се съмняваше, че това си пролича под дебелия слой прах, който покриваше лицето й. Бе се превърнала в такъв експерт по прикриването на истинските си чувства, че понякога се питаше дали са й останали такива.

— В думите ти долавям горчивина, Сам — отвърна му студено тя и се загледа с невиждащи очи през прозореца. — Нямах представа, че толкова преживяваш, задето отхвърлих предложението ти за женитба. Като амбициозен млад асистент-режисьор ти просто не можеш да си ме позволиш.

— Какъв глупак бях да се надявам, нали? — Ироничният отговор на Сам прозвуча сухо и хладно. Той отметна кичур рядка кафява коса от челото си. — Но, както и мнозина други, аз бях заслепен от красотата ти. Не можех да осъзная, поне докато не стана твърде късно, че просто ме използваш, за да се докопаш до тази роля във филма.

— Ролята ми беше нужна. — В кариерата й се наблюдаваше стремителен спад във всяко отношение — включително финансово. — Благодарна съм ти, че ме подкрепи.

— Благодарностите ти са празни и без покритие. — Устните му се свиха в мрачно изражение, докато превключваше скоростите.

— Нима очакваше възнаграждение за помощта си?! Може би си мислеше, че ще легна с теб?! — Избухливият й темперамент се възпламени на секундата. — Може да съм виновна за много неща, но не спя наляво и надясно, с когото ми падне, разбра ли?

— Да, просто мотаеш идиоти като мен, докато получиш каквото желаеш, а после им биеш шута — промърмори Сам. — Мълвата се носи. Съвсем скоро вече няма да можеш да намираш идиоти, които да оплетеш в мрежите си. Каква глупачка си, Ларейн, да изпуснеш Монтгомъри и да го оставиш да ти се измъкне.

— Аз го зарязах — излъга тя.

— И той веднага се утеши в прегръдките на братовчедка ти, а? — подразни я Сам.

— Може спокойно да си го задържи — настоя Ларейн с нотка на високомерно презрение в гласа. Автомобилът подскочи в някаква дупка и тя замалко не удари главата си в тавана. От грубото возене сигурно бе получила не една синина. — Надявам се да си заслужава това ужасно пътуване до ранчото — измърмори гласно мисълта си Ларейн.

— Така ще бъде, повярвай ми! — гласеше леко самодоволният отговор.

Но нейните мисли вече се бяха върнали към предишната му реплика. Райън Монтгомъри притежаваше всички качества, които тя търсеше в един потенциален съпруг: богатство, влияние в обществото и неотразим чар. Единствено благодарение на факта, че Ларейн успя да привлече вниманието му и се сдоби с годежен пръстен, получи и първата си поддържаща роля в един филм.

Съвсем безразсъдно се бе възползвала от предложението, сигурна в способността си да лавира и ловко да го заблуди. Не бе повярвала и за миг, че я обича. Нито изпитваше колебания по отношение на собствените си чувства. Като партньори просто отговаряха на целите, които си поставяха. На него му трябваше декоративна съпруга, която да забавлява бизнеспартньорите му и да поддържа образцов и красив дом. Жена, която не прекалява с изискванията си към него и се задоволява с подаръци като компенсация за липсата на достатъчно внимание към собствената си особа.

Подобна негласна уговорка удовлетворяваше Ларейн напълно, докато не й предложиха онази роля. Видя шанса да се сдобие със собствена слава и блясък и реши да не го изпуска. Притежаваше нужния външен вид и излъчване. Докато обаче разбере, че няма необходимия талант, за да се превърне в звезда, Райън вече се бе досетил за измамата й. Тогава той развали годежа и се ожени за братовчедка й.

Майката на Ларейн, която ги бе отгледала двете с братовчедка й Лори, обвиняваше Лори, че е откраднала съпруга на дъщеря й, но Ларейн не я винеше. В детските си години момичето бе имало многобройни поводи да ревнува заради братовчедка си. Никой от родителите на Ларейн не възлагаше кой знае какви очаквания на Лори, но от дъщеря си безусловно изискваха да бъде най-добрата във всичко — да има най-високите оценки, най-хубавите дрехи, да бъде най-красивото момиче, най-търсената приятелка и най-популярната личност в класа си.

След като получи първата си роля и успя да развали годежа си с Райън, Ларейн се добра до шепа роли, коя от коя по невзрачни. Отправени й бяха и дузина предложения за женитба, но все от мъже, чиито перспективи за бъдещето не изглеждаха по-розови от собствената й. Възпитанието на Ларейн я караше да смята, че заслужава най-доброто. Тази представа се бе превърнала в част от самата нея и тя в никакъв случай нямаше да се примири с нещо по-незначително.

Някои мъже, включително Сам Хардести, я обвиняваха, че е прекалено самовлюбена, за да обича, когото и да било, освен себе си. Това не беше вярно. Ако обвиненията не й се струваха прекалено болезнени, щяха да й се видят смешни. Бяха я класифицирали като студена и пресметлива жена и тя се бе вживяла в ролята си с повече финес, отколкото демонстрираше обикновено на екрана.

Този филм, който трябваше да бъде заснет сред пейзажа на щата Юта, може би щеше да остане последният за нея. Критиците я разпъваха на кръст заради играта в най-новия и филм, където партнираше на Джим Корбет. В душата й нямаше и искрица надежда някога отново да бъде поканена за филмова роля.

Мисълта за Джим Корбет я накара да свие болезнено алените си устни. Толкова наивно бе повярвала, че има шанс да го плени. Дори си бе представяла как ще обяви на всеослушание, че се отказва от кариерата си заради него — докато в действителност нямаше никаква кариера, от която би могла да се откаже.

Ларейн се чувстваше отчаяна. Нейните родители, особено майка й, бяха ядосани, че не се бори да спечели обратно сърцето и ръката на Райън Монтгомъри и да го отнеме от братовчедка си. Бяха и разтревожени, че се справя толкова зле с кариерата си. Нямаше никакви приятели. Женитбата изглеждаше единственият начин да се спаси от надвисналия над главата й позор. Но това трябваше да стане с някого извън средите на Холивуд, с някого, който да не е наясно с репутацията й, нито с унизителния начин, по който я бяха отхвърлили Райън Монтгомъри и Джим Корбет. А кой би бил по-запленен от възможността да се ожени за актриса от някой богат собственик на ранчо в Юта? Поне такива бяха страстните надежди на Ларейн.

Джипът подскочи над някаква бразда и спря. Ларейн се огледа наоколо в знак на потвърждение, че са пристигнали. Пред погледа й не се мярна никаква постройка — само все същата пустееща земя. Не очакваше пейзажът да е толкова гол и самотен — поне така изглеждаше в нейните очи.

— Карл имаше право — каза замислено Сам. — Това ще бъде прекрасен декор за онези сцени с ранчото.

— Това? — Ларейн се огледа отново, но не успя да види пейзажа през неговите очи. — Че тук няма нищо!

— Именно. — Той отново стартира джипа.

Една от гумите забуксува и през отворения прозорец нахлу облак фин пясък. Ларейн се закашля.

— Колко още остава?

— Зад ей оня хълм. Още малко — и ще видим покривите. — Сам посочи с ръка напред, а на устните му се изписа полуусмивка.

— Слава богу! — промърмори Ларейн. Отвори чантата си и измъкна едно огледалце. — На нищо не приличам!

Вятърът си беше поиграл с черните кичури на косата й, като й бе придал предизвикателно небрежен вид. Попивайки вадичките пот, стичащи се по лицето й, тя се постара да не развали грима, който подчертаваше изящните скули и поразително правилните й черти.

— На твое място не бих се притеснявал, Ларейн — отбеляза Сам. — От всички жени, които познавам, единствено ти можеш да не приличаш на нищо и въпреки това да изглеждаш ослепително.

Ларейн не бе много сигурна, че той говори сериозно.

— Благодаря — отвърна, но гласът й прозвуча така сухо, както бе пресъхнало и гърлото й. Нанесе още един слой аленочервен гланц за устни и реши, че това е най-доброто, което може да предприеме при дадените обстоятелства.

Докато автомобилът се изкачваше по възвишението, напрегнатото й очакване се усилваше. Бе си представяла модерно, разпростряло се върху значителна площ ранчо, с красива къща, обор и конюшня, както и заобиколени със снежнобяла ограда заграждения за добитъка. Но постройките, които се изпречиха пред погледа й, я накараха да ахне от учудване.

Масивната къща представляваше стара двуетажна сграда. Знойното слънце отдавна бе олющило боята по дъските. Скучният сив цвят прибавяше известен брой години към възрастта на сградата. И хамбарът, и малката барака в съседство изглеждаха така, сякаш ще се разпаднат всеки момент. Боята по тях не се намираше в по-добро състояние. До бараката имаше паркиран някакъв древен пикап, чийто цвят бе неразличим под плътния слой прах и мръсотия.

Виждаше се едно-единствено заграждение за добитъка, изградено от останали и никому ненужни греди, дъски и трупи. Странното съчетание на материали му придаваше доста несолиден вид. Вятърна мелница шумно скърцаше под напора на вятъра и усилваше усещането за запуснатост и тотална разруха.

— Изненада, а? — Гласът на Сам се присмиваше над изражението й. Той спря колата пред къщата.

Ларейн свали слънчевите очила и обърна към него тъмен поглед, в който се четеше обвинение.

— Ти знаеше, че изглежда така, нали?

— Карл ми даде доста точно описание на мястото — призна той.

— И ти ме подведе да си помисля, че този собственик на ранчо има пари! — В гласа й пулсираше разочарование, примесено с ярост.

— Никога не съм казвал, че има пари. — Сам отвори вратата и излезе от автомобила. — Казах, че е заможен. Като повечето собственици на ранчо, Маккриа е богат на земя и добитък, но беден откъм налични средства. Защо иначе ще се съгласи да ни продаде правото да снимаме върху земята му? Има нужда от пари в брой.

Ларейн бутна ядосано вратата на колата и излезе навън. Опита се да изтупа праха от копринената си блуза с цвят на слонова кост и с действието си вдигна цели облаци във въздуха. Един по-внимателен поглед към постройките не ги направи по-привлекателни на вид.

— Надявам се да му предложиш достатъчно пари, та да може да си купи малко боя — обяви тя, но разочарованието горчеше в гърлото й.

— Сигурен съм, че парите няма да бъдат малко — отвърна Сам, но мислите му блуждаеха другаде. Под стъклата на слънчевите очила присвитите му очи внимателно изучаваха ранчото. — Това място може да бъде използвано за декор на някоя от любовните сцени. Ще трябва да се погрижа да не боядисва нищо, докато ние не решим.

— Подобна арогантност е типична за вас, режисьорите. Давате на човек пари, а после му казвате кога може да си ги харчи. — В тихия й отговор прозвуча хаплива острота.

Сам се задоволи да се усмихне и се отправи към верандата. Ларейн не го последва — съмняваше се, че дъсченият под би издържал тежестта на повече от един човек. Остана да го чака до джипа, като се опитваше да изчисти праха от меката светлобежова кожа на широките си къси панталони. Мрежестата врата се разтресе, щом Сам почука. Вятърът диплеше на вълни тънкото светлосиньо яке, което покриваше слабото му тяло. Почука отново.

— Изглежда, няма никой вкъщи — реши той и се отдалечи от верандата. На пътя му едно пиле ровеше в прахта и възмутено изкряка, когато му се наложи да се отстрани.

— Каза ли му, че ще наминеш тази сутрин? — попита замислено Ларейн. — Или просто очакваше да го завариш вкъщи?

— Не, така би постъпила ти — отвърна Сам. — Ти си тази, която очаква хората да бъдат на разположение, когато са ти нужни. Снощи се обадих на Маккриа да го предупредя, че ще дойда тази сутрин. — Вдигна ръкава на якето, за да погледне часовника си. — Карл ме предупреди за пътя, така че казах на Маккриа да не ме очаква преди единадесет. Остават още няколко минути.

Небрежната му забележка, че тя очаква от хората да й бъдат винаги на разположение, я засегна и Ларейн се опита да му го върне:

— Ще бъде много смешно, ако е променил намерението си да те пусне да снимаш в земята му.

— Няма да ти е смешно задълго — каза Сам и заобиколи към мястото на шофьора. — Всяко забавяне оттук нататък означава бюджетни съкращения. Твоята роля далеч не е от незаменимите. Може би е по-добре да запомниш това, Ларейн.

— Заплашваш ли ме, Сам? — Въпреки шеговитото предизвикателство в гласа й Ларейн се почувства притеснена от неговото твърдение. — Нямах представа, че не умееш да губиш. Но да мислиш и за отмъщение…

— Отмъщението може да бъде и сладко — гласеше краткият му коментар. Пресегна се през отворения прозорец и натисна клаксона.

Резкият писклив звук изплаши пилетата и те хукнаха, пляскайки с крила, към задната част на къщата. Ларейн почувства как й се гади от уплаха, но не позволи на Сам да види това. Унилият й поглед пробяга по запрашените ботуши, стигащи до коленете й. Кърпичката, с която се бе избърсала, спокойно можеше да послужи и за ботушите й.

Опря стъпало на бронята на колата и се зае да чисти ботуша си. Лененото парцалче върна блясъка на красивата кожа в по-тъмен оттенък на кафявото, която подхождаше на светлобежовата й кожена пола — панталон. Когато свърши с единия ботуш, прехвърли вниманието си към другия.

— Това трябва да е Маккриа. Ето го, идва — обяви Сам.

Ларейн вдигна поглед и видя един конник да се приближава към ранчото. Запази позата си — опряла крак на бронята на колата, с лакът върху коляното. Небрежният интерес, който изразяваше, бе престорен, защото много внимателно изучаваше препускащия ездач.

Мускулестото червеникавокафяво тяло на животното бе като изваяно. Ларейн не разбираше много от скотовъдство, но можеше да познае един добър кон от пръв поглед, а този, който яздеше мъжът, в никакъв случай не беше кранта. Когато се приближиха, Ларейн забеляза, че конят е не само здрав и силен наглед, а и доста едър. Разстоянието между тях се стопяваше под чаткащите му копита без видимо усилие.

Щом поразгледа по-внимателно ездача, тя разбра, че конят му трябва да е нещо необичайно, за да може да го носи на гърба си. Върху всяко по-дребно животно ездачът щеше да изглежда нелепо — като възрастен, яхнал пони.

Мъжът бе едър и висок, с широки рамене и гръден кош. Въпреки размерите си яздеше с грациозна лекота, сякаш бе роден на седлото. Ларейн не можеше да види много от лицето му под износената каубойска шапка — зърна само масивната челюст със силна брадичка.

Чу се скърцане от седлото на коня, когато човекът и животното влязоха в двора на ранчото. Пред мъжа бе преметнато червеникаво теленце — тялото му висеше отпуснато и не даваше признаци на живот. Мъжът дръпна юздите и конят спря пред хамбара.

Ездачът слезе на земята с телето на ръце. До този момент не бе почел присъствието им с нещо повече от един поглед. Сам се завтече да го поздрави, а Ларейн реши да изчака.

— Здравейте, аз съм Сам Хардести от филмовата компания! — представи се той, но не си даде труда да протегне ръка, защото ръцете на мъжа държаха телето.

Животното не беше толкова малко, колкото й се стори в началото. Ларейн предположи, че най-вероятно тежи повече от петдесет килограма, но собственикът на ранчото носеше безжизненото му тяло без никакво усилие.

— Извинете, че не бях тук, когато дойдохте, господин Хардести. — Гласът на мъжа бе нисък и приятно провлечен въпреки официалния тон. — Имате ли нещо против да отложим разговора си с няколко минути? Това теле никак не го бива. Трябва първо да се погрижа за него.

— Ни най-малко — отвърна Сам с едва доловима следа от нетърпение в гласа.

Ларейн свали крака си от бронята на колата и направи няколко крачки, за да се изравни с Маккриа, който отиваше към къщата. Предизвикателно вирна брадичка и отметна облака черна коса над лявото си рамо.

— Дали само ми се стори, или наистина долових следа от тексаски акцент в говора ви? — попита тя със закачливо предизвикателство в гласа.

Мъжът се спря. Чифт кафяви очи изгледаха изучаващо Ларейн с почти обидно безразличие към женствената й красота. Когато застана лице в лице с него, тя забеляза посивелите кичури на слепоочията му, които рязко контрастираха с иначе тъмната му коса. Въпреки че той държеше пред себе си теленцето, Ларейн можеше да предположи, че широките му рамене и гръден кош се стесняват при талията и хълбоците и го правят да изглежда много по-слаб, отколкото бе в действителност. Впечатлението бе наистина измамно. С дребната си фигурка се чувстваше като джудже край него.

— Да, наистина произхождам от Тексас — призна той и обърна кафявите си очи към Сам.

Погледът му подсказа на Сам, че е време да ги запознае.

— Господин Маккриа, това е една от изпълнителките на поддържаща роля в нашия филм, госпожица Ларейн Ейвънс. Тя дойде да придобие най-обща представа за ранчото и снимачния терен. — Подмолният намек не убягна на Ларейн, която разбра, че Сам има предвид желанието й да проучи собственика на ранчото.

Изпита подозрение, че и мъжът разбра съвсем точно какво има предвид Сам. Това усещане доста я изнерви. Бе очаквала да види едва ли не провинциален каубой, който си няма и понятие от фините нюанси в общуването между хората и който лесно може да бъде подведен. Но в тези блестящи кафяви очи прозираше остър ум и тънка наблюдателност, въпреки суровата и груба сила, която излъчваха.

— Ларейн, това е Травис Маккриа — довърши представянето им Сам.

— За мен е удоволствие, госпожице Ейвънс — поздрави я той.

— Моля, наричайте ме Ларейн — настоя тя с широка усмивка на устните си.

— Благодаря. — Кимна й учтиво, а широката периферия на шапката му скри подигравателното пламъче, което тя зърна за миг в очите му. — Извинете, трябва да се погрижа за телето.

Травис Маккриа мина покрай нея и стъпи на верандата, която за нейно учудване издържа общата тежест на мъжа и животното. На Ларейн не й стана особено приятно, че човекът смята за забавно изкусното й флиртуване. Не беше впечатлен нито от вида й, нито от това, че е актриса — двете неща, на които тя залагаше. Бе загубила козовете си и Сам изглеждаше готов да й се надсмее.

Реши да се присъедини към двамата мъже, които влизаха в къщата, и забеляза обветрените и загрубели греди. Видът на къщата не пасваше с този на собственика. Разочарованието й от околността се бе изпарило в мига, в който видя Травис Маккриа за пръв път. Не мислеше, че принадлежи към типа мъже, задоволяващи се да живеят в такава съборетина. Тогава защо го правеше?

Това бе загадка, която не може да разреши, докато не намери отговор на многобройните въпроси, бръмчащи в главата й. Сам държеше отворена мрежестата врата пред нея, за да я пропусне да влезе в къщата. Ларейн предпазливо стъпи върху дъските на пода на верандата. Оказаха се по-стабилни, отколкото изглеждаха, и тя продължи напред. Имаше вероятност интериорът на къщата да е напълно различен от фасадата. После я осени прозрение — колко различен би могъл да бъде, щом Травис Маккриа можеше да внесе теле в дома си?